Деца на Звездите - кратка история
По повод кратките жанрове, ще посоча днес един друг мой любим. На английски е "flash fiction" или в превод "светкавична история". Тя е до 1000 символа. Затова пък казва много неща кратко и ясно. Даже наскоро участвах с една такава в международен конкурс, но все още няма резултати. Съдиите искаха до 300 думи максимум. Беше интересно за мен да я сътворя.
Както знаете, писала съм почти всякакви жанрове, но някак си днес се развълнувах от отдавнашната си любима група Blutengel, която слушах в доста мрачни за мен времена. Сега имам някои подобни такива, разбира се временни, но пък предпочитам да насоча негативното към нещо смислено като история. Все пак болката и яда винаги създават нещо красиво като творение.
Понеже не ми се обяснява защо и какво се е случило или съм преживяла, минавам на темата.
***
Деца на Звездите
Валери се разхождаше по мрачните
улици вечерта със слънчеви очила. Никой не й обръщаше внимание, както обичайно
се случва в големите градове. Дори някой да умре на улицата, хората не се впечатляват
докато не се размирише тялото.
„Такова е модерното общество“ мислеше
си Валери, „Нямам любов, пари и уважителни деца. На никой не му пука за мен,
защото всички действия или липсата им, са показателни.“
Последните дни бяха тежки за нея
като самотна майка с постоянните караници за ранно ставане, учене и с бащата на
детето й, който по принуда, или поне така се усещаше, беше включен в
обучаването на дъщеря им. Ежедневните разправии бяха унищожили съня на Валери и
дори усещането й, че е от женски пол.
До такава степен беше стигнала
границата на търпението си, че даже искаше да изчезне нацяло от тази земя и на
моменти се молеше: „Господи, прибери душата ми у дома.“
Това обаче не се случваше и
жената всеки ден ставаше, тръгваше за работа с очакването за драми, но просто й
беше безразлично. Една повече или по-малко, нямаше никакво значение. „Вечният войн
за изгубена кауза, ама нещо все трябваше да се прави,“ мислеше си жената.
Вероятно Валери беше се провинила
много в минал живот, че да й се струпват всички неща на един път. Някак си не
желаеше да се бори за нищо или някого, дори за себе си.
Жената седна на една тиха пейка и
се разплака. Така или иначе, нямаше никого наоколо.
Изведнъж се появи силует. Като
излезе на светлината на нощната лампа, се оказа мъж с черни дрехи, тъмна коса и
бяла кожа. Той носеше ръкавици с шипове, верига на кръста и имаше халки на устните
и носа. Мъжът изглеждаше плашещо, но Валери не го удостои с внимание освен
крайчетата на очите й. Тя си плачеше мълчаливо и не искаше да се прибира в къщи,
защото дори това й тежеше. Дъщеря на Валери беше при баща си на сигурно, но това
не я спря да си изключи нацяло телефона, въпреки че нещо можеше да изникне.
Чу се леко изкашляне. „Скъпа
госпожо, защо плачете“, попита мъжът с черните дрехи. Валери не му обърна
внимание и той започна да я наблюдава косо с очите си, които започнаха да я
пронизват като леден нож.
„Не мисля, че е Ваша работа, така
че ме оставете на мира, моля!“ отвърна жената.
„Каквато и да е причината да криете
сълзите на красивите Ви очи под слънчевите очила, имам решение ако желаете да
ме чуете“ с внимателен, дълбок тон каза мъжът.
Валери се замисли за кратко, вече
нямаше какво да я изуми в живота й до момента сред всичкия мрак, болка, предизвикателства,
провали, липса на грижа към нея от другите, пари и дори елементарно уважение. „Е,
добре, ще Ви изслушам!“
„Аз съм от децата на звездите. Ние живеем в нощта сами, но спокойни без да ни боли и не се проваляме, защото няма пред кого и за какво да се доказваме. Знаем, че сме минали по подобни пътища в живота си. Плачем, мълчим и когато вече изсъхнат очите ни, гледаме към звездите, защото там няма човечност, но има светлина, която ни озарява.“ Разказа с равен глас Мъжът.
„Това е чудесно! А имате ли си
дом?“ попита любопитно Валери.
„Да, това са небето и звездите,
но ги гледаме само през нощта, през деня сме под стъкло, за да не ни заслепява
слънцето“ отвърна Мъжът.
„Да, да си под слънцето винаги
боли, колкото и да го чакаш. Точно, както се страда, когато чакаш нещо да се
промени и то умира.“ Отвърна Валери.
„Вярно е, слънцето не свети за всички,
но пък звездите са много и за всеки има по една. А ти искаш ли своя звезда?, попита
мъжът
„Искам!“ непоколебимо отвърна
Валери.
„А какъв ще е аватарът ти?“,
попита той.
„Жена с викторианския тоалет,
който винаги съм искала да облека!“ Затвори очи Валери и си представи красивата,
дълга пурпурна рокля от Викторианската епоха. Усмихна се за пръв път от много
време за минута.
Мъжът извади внимателно един шип
от ръкавицата си и го заби в гърба от лявата страна на Валери. Прониквайки в
тялото й, шипът се преобразува в стъклено острие, което излъчваше лед, който
обхвана цялото й тяло отвътре. Сърцето на Валери се превърна в студен кристал,
който се счупи, но тя не усети болка, защото беше щастлива в представата си.
След като минутата изтече, Валери
отвори очи и се видя с красива, дълга, пурпурна рокля във викториански стил. Тя
се намираше под небето и звездите, в близост до един кристал. Жената се усмихна
щастливо, докато си гледаше тоалета. Тя не усещаше болка и нищо въобще, но се
чувстваше странно.
„Къде съм?“, запита Валери.
„В нашият нов свят, където живеем
децата на звездите“, отвърна мъжът, „Аз съм Баро“, а ти си Вал оттук нататък –
реплика на Валери, която беше преди, но само с това, което наистина те прави
щастлива в сърцето.
„Аз мисля, че нямам вече сърце,
не го чувам да тупти, някак се усещам като кукла.“ Отвърна жената.
„Имаш сърце – леден кристал, а
душата ти мина отвъд. Сега си тук в нашия свят като дете на звездите, без
страдания и спомени. Това е цената – да оставиш земния си живот, както всички
останали“ усмихна се Беро и се появиха още множество деца на звездите.
„Това е чудесно!“, възкликна
Валери, „За пръв път се чувствам истинска и като в семейство, където ме уважават!“
„Добре дошла в къщи, Вал!“, целуна
Беро ръка на жената и се усмихна със ледените си бледо сини, почти прозрачни очи.
Безплътната душа на Валери стоеше
на една осветена жп гара с много пъстри цветя и се усмихваше. Спря влак и от
него слезе създание на светлината.
„Добре дошло у дома, Дете!“,
усмихна се силуета и подаде ръка от светлина на Валери.
„Благодаря! Вече съм в къщи!“,
душата й с радост хвана подадената длан и се качи в купето, пълно със
спокойствие и тихи, усмихващи се спътници.
Коментари
Публикуване на коментар