Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Имаше един мъж. И аз исках да се омъжа за него с цялото си сърце и душа. Но той не ме виждаше като неговата жена. Беше болезнено, но приключих историята, както прецених, че е правилно - до дъно и с казване на всичко, стаено за всички години в душата ми - мрака, болката, тъгата от пропуснатите и невърнати обаждания. От прочетените и не-отговорени съобщения. Беше ясно, че човека не ме иска, както на мен ми се искаше. Чувствах се, сякаш той стъпваше сърцето ми  по малко всеки ден. А всъщност, бях аз самата, с отказа си да приема ситуацията. Затова я приключих. Достатъчно значи Дотук. Но имаше хубави мигове,  множество дълги разговори, прозрения, трансформация и чувство на духовна свързаност, която така и не се пренесе в реалния свят. Понякога душите се срещат, за да  научат  урок и да се разминат. И все пак, едностранната любов е най-истинска, дълбока, вечна и променяща. След нея хората обикновено избират да са сами или се превръщат за себе си в партньорите, с които са ...

- Дядо, разкажи ми за хората. - попитала малката чайка по-възрастната птица. - Добре, детето ми. Няма много думи за това. Морето е живота на хората - Защо морето, дядо? Ние ловим риба в него и плуваме по-дълбоко. Те не правят ли същото? - Не, момичето ми. Хората живеят с морето - бурните му вълни и спокойствието. Понякога обаче се дават в него заради алчността и гордостта си , защото не съумяват да се изправят. По-лесно е по този начин. - Отново не разбрах, дядо. Аз си хващам рибата, изплувам от водата, за да не се удавя и да полетя свободно. - Няма да разбереш сега, внучето ми а по-късно. За разлика от нас, хората забравят да се само-съхранят и от тежестта на болките в съзнанието си се давят без да опитат да се борят за живота си. Минаха години. Малката чайка стана майка и после баба. Един ден внучето я попита: "Бабо, разкажи ми приказка за живота на хората". Човек или плува в морето на живота, или се дави, напълно съзнателно. Други варианти няма. Хората излишно усложнява...

Понеделник ми е личен ден. Подреждам мислите и идеите в главата си. Обмислям си срещите за седмицата, нещата, които искам да свърша. Никой не ме закача за нищо. Предупредила съм близките. Всеки има нужда да остане сам със себе си поне за ден и да помисли. Накъде отива? Откъде се връща? През какво е преминал? И какви следи оставя след себе си ?   В душите, мислите, сърцата на другите. С кого поддържа връзка и изгражда приятелство и дали показва уважение? Следва ли пътя си, или заобикаля някъде по трасетата. Такива неподредени мисли, но истински. И съкровени. Обичам Понеделника, защото е ново начало някак по своему. От само себе си. Не се подразбира. Радвам се. Защото е красив и защото съм жива, за да се порадвам на слънцето, топлата есен и красотата на зимата.  Да споделя моменти на кафе и сладки със себе си, зареждайки сърцето си с усмивки и чисти думи. На откровение и съкровени желания, които са достижими. Във времето на търкалящата се седмица. Без мрънкане.

Според тълковния речник „мохикан” в преносен смисъл е последен защитник на кауза. В случая благородна. Не само на думи. Напротив, „неразумните” мохикани градят отношения и извършват действия в посока за подкрепа на другите. Без конкретни изисквания или пък очаквания. Рядко срещани люде. Тъй като настоящето време е изпълнено с „разумни индивиди”, които гледат да са „от полза” преди всичко за себе си, дори и в общуването си, останаха едни самотни представители на доброто племе, които изглеждат някак наивни и леко луди. Те искат да подкрепят хората заради тях самите. Мохиканите уважават чуждите мечти и приемат нещата такива, каквито са. Те обаче са единици и не се замислят твърде за лични ползи. Познавам няколко „неразумни” мохикани, които не търсят контакти само за ползите си, а защото наистина ценят личността на другите и я приемат безусловно. Такава, каквато е. С всички добри и лоши страни, в своята цялост. Самите мохикани се приемат също по този начин, в своята пълнота и човеш...

Валери си спомни неочаквано за ранната пролет на изминаващата година. Тя се разхождаше една лично нейна вечер. Лъхаше спокойствие и тя се наслаждаваше на кратката си обиколка сред килима от листа, оцветени в различни нюанси на жълто, червено и кафяво.  Валери обичаше есента, тя си оставаше и до днес нейния любим сезон. Тогава най-често се разхождаше сама със себе си и преосмисляше нещата от живота. В ранната пролет имаше хубаво и романтично преживяване, което целенасочено забравяше. Прегръдката. Единствената, която те двамата имаха, неофициално и без - маскарадно. Валери често мислеше за него.  Той си оставаше все така свободен и безгрижен или поне така изглеждаше. Той търсеше жената на своя живот в спомена на миналата такава. Обичайно. Така си мислеше момичето, усмихвайки се на себе си. Повечето мъже в нейния живот си оставаха емоционално обвързани с отминалите любовни времена постоянно. Може би тя се отразяваше в тях. Сърцето й казваше, че не е така, но логичността...

Вдъхновено   от тематичната среща „ Ябълката на изкушението “. Неделя е . Време за приказност . Стоя и си мисля , отпивайки кафето си за чудото на днешния ден .   От   вчерашния останаха отзвуците от мислите за живота , погледнати през призмата на ябълката , нейната символика и мястото й в легедите . Имаше множество отражения на миналия опит , счупени , за да се преоткрият наново . Накратко казано , да се започне на чисто , макар и чрез минаване през изкушения , раздори и болезнено кървене на душата .   Но това остана за вчера . Днес е ново начало . Някои хора търсят друг човек   да създаде Рая в техния живот . А нужно ли е ?   И има ли такъв човек , който иска да е всичко за друг и да живее чужд живот ? Със сигурност , но това е илюзия или нещо като бягство от действителността .   Раят се създава от личност , а тя винаги може да ...