Дъждът, който лекува: спомени, раздяла и първи докосвания
Дъждът пада и тя го усеща първо по ръцете — студен, тежък, мокър, като миналото, което никога не си отива напълно. Всяка капка по кожата ѝ е спомен, всяко мокро докосване — раздяла, която пулсира в гърдите ѝ и по вените ѝ. Улиците блестят като огледала на нейната самота, но в отблясъците вече се прокрадва нещо ново — нежност, която не е страх, а покана. Косата ѝ тежи от дъжда, но тежестта не е болка, а усещане за живот, за сетива, които отново се събуждат. Той е тук, но без да настоява, без да пита. Топлината му се смесва с мократа ѝ кожа, нежно, бавно, като водата, която поема всяка драскотина. Сърцето ѝ отваря врати, за които тя мислеше, че са заключени, и дишането ѝ се синхронизира с ритъма на дъжда. Тя вдишва земята, водата, него — всичко се слива вътре, в нея, в пулса, в кръвта. Дъждът вече не е самотен, той е докосване, споделяне, разтваряне. И в този мокър, тих свят тя обича и позволява да бъде обичана, като първата капка, която пада на разтворено сърце. #д...