Публикации

Показват се публикации с етикета Неделни Есета

Щастието и лудостта на наивника

Изображение
Шекспир е казал: „Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото не чакам нищо от никого. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай.“ Докато слушах романтична джаз колекция, размишлявах над думите на този леко луд и вечно щастливо влюбен гений – Шекспир. В тях има наистина много истини, които обаче не всеки разбира, защото не всеки иска да ги приеме. Много хора имат очаквания, които прехвърлят върху всички около себе си под формата на обвинения, че са „нагли“, „безотговорни“, „несериозни“ и т.н. Списъкът е дълъг и всеки може да си го оформи сам, ако честно погледне в сърцето си. Така или иначе, болка във взаимоотношенията винаги има – заради разочарования, гледане през различна призма и личностна мотивация, за която няма своевременна информираност. Честа причина за това е страхът от само-заявяване или от загуба на приятелство или партньорство. Истината обаче е много проста – когато един човек не събира смелост да заяви се...

Несебър – един ден, който си заслужаваше

Изображение
Несебър – един ден, който си заслужаваше Понякога един летен ден не променя живота ти. Просто ти показва по-ясно как искаш да го живееш. Днес бяхме с дъщеря ми в Несебър. Само двете. Отидохме на плажа и се настанихме в морския бар, където познавам управителя. Беше от онези истински летни дни, в които не ти трябва програма – морето е пред теб, слънцето грее и постепенно забравяш колко много неща обикновено носиш в главата си. Три пъти влизах в морето. Не мога да плувам, но този път някак успях да се отпусна във водата и просто да се оставя на усещането. Бях с новия си бански, пекох се, пих бяло фрапе, а дъщеря ми пиеше лимонада и хапваше бургер. Нищо необикновено. И точно затова беше хубаво. После се преоблякохме и когато вече се канехме да тръгваме от плажа, от бара пуснаха Danza Kuduro . Това е една от любимите ми песни и аз просто се разтанцувах. Управителят ме хвана за ръцете и започнахме да танцуваме заедно. Познаваме се, приятели сме и моментът беше напълно естествен – весел, спон...

Един ден с вкус на Созопол – море, смокини и малки радости

Изображение
Един ден с вкус на Созопол Понякога след трудни месеци не ти трябва нещо грандиозно. Трябва ти един хубав ден, в който да оставиш всичко останало настрани и просто да му се насладиш. Обичам Созопол. В деня на Лъвската порта реших да отида там. Последните месеци ми донесоха много събития, емоции и промени и имах нужда от няколко часа, които да бъдат просто приятни. Сутринта започна съвсем практично. Трябваше да платя застраховката на колата и да я измия. След като приключих със задачите, потеглих към Созопол с новия си бански и плажната рокля, които нямах търпение да облека. Отидох на плажа и влязох с голямо удоволствие в морето. Не мога да плувам, но обичам водата. Потопих се цялата и правих „звезда“ – онова познато морско упражнение, при което просто се отпускаш по гръб и оставяш водата да те държи. После се пекох на слънце. За известно време не мислех какво предстои, какво трябва да реша или коя е следващата задача. Просто бях на плажа и се наслаждавах на морето. След това облякох бя...

Понякога домът ухае на шоколад | Неделни есета | Лична Призма

Изображение
Понякога домът ухае на шоколад Понякога денят не ни подарява спокойствие. Подарява ни възможност сами да си го създадем. Тази седмица имах едно съвсем практично предизвикателство – зарядното на лаптопа ми изгоря. Първата ми реакция беше яд. Не заради самото зарядно, а защото за няколко часа спря работата ми по блога и книгите. Така започна един неделен ден, изпълнен с огледи на жилища, технически магазини и непрекъснато търсене на решение. След няколко часа обикаляне вече усещах умората. Огледите ме бяха приближили с още една крачка до мечтания дом за мен, дъщеря ми, папагалите и рибите, а новото зарядно най-после беше намерено. Тогава реших да направя нещо съвсем импулсивно. Да се поздравя. Не с нещо голямо. А с една чаша ръчно приготвен шоколад и малка кутия с домашни шоколадови бонбони, които открих случайно, докато обикалях из моловете. Понякога най-хубавите места не са планирани. Още с първата глътка и първата хапка нещо ме върна години назад. Не в сладкарница. А в кухнята на баба...

Понякога една рокля е достатъчна | Неделни есета

Изображение
Понякога една рокля е достатъчна Не всеки тежък ден може да бъде променен. Но почти всеки ден може да бъде направен малко по-красив. Има дни, в които не ми е до нищо, но графикът ми върви по своя естествен ход и дори нямам време за някои от любимите си ритуали. Такъв беше този понеделник. Предстояха ми около шест лични и служебни ангажимента. Още в 8:30 сутринта към тях се добавиха още няколко непредвидени ситуации. В крайна сметка денят си тръгваше по своя път, независимо дали ми харесваше или не. Тогава си обещах едно малко нещо – вечерта ще отида край морето и ще изпия чаша розе. През уикенда бях много пътувала и имах нужда просто да поседя. Наскоро си купих една бохо рокля от Несебър с ръчно изработено бижу към нея. Стои ми свободно, почти като туника, и сигурно не е най-елегантната дреха в гардероба ми. Но беше в онзи свеж летен цвят, който винаги ми носи настроение. Понякога това е напълно достатъчно. Поех по задачите една след друга. С всяка изминала среща енергията ми намаляваш...

Понякога душата има нужда от джаз

Изображение
Понякога душата има нужда от джаз Понякога не ми трябват нови отговори. Трябват ми музика, море и няколко часа, в които да си спомня, че животът не е само отговорности. *** Като всяка седмица и въобще всеки ден от моя живот, имам интензивност и нови емоции. Така съм свикнала и така живея – с организация, последователност и ясна мисъл какво трябва да се направи, за да се случи нещо. Има обаче вечери, когато просто ми омръзва да мисля за следващата крачка, да планирам и да анализирам всичко. Миналата сряда беше точно такъв ден. Сутринта изтеглих Симорон карта. Бях натрупала гняв и недоволство към един човек, а картата беше „Самолет на прошката“. Върна ме в детството, когато правехме хартиени самолети и ги пускахме през терасата. Написах писмо за благодарност и прошка, сгънах го на самолет и го хвърлих през прозореца. Олекна ми. Понякога нещата не се променят отвън, но се променят вътре в нас. И това е достатъчно. След това пътувах до едно от любимите ми места извън Бургас. Отивам там не ...

Понякога щастието има пера | Урок по благодарност от едно ято патици

Изображение
  Понякога щастието има пера Понякога прекарваме толкова време в търсене на щастието, че пропускаме момента, в който то вече е дошло. Не под формата на голяма любов. Не под формата на сбъдната мечта. А под формата на нещо толкова обикновено, че почти бихме могли да го подминем. Напоследък животът ме кара да се замислям за големи неща. За мечтите, хората, които идват и си отиват, и пътищата, по които съм поела. Понякога толкова се задълбочавам в тези мисли, че забравям нещо много важно. Че щастието рядко идва с фанфари. Обикновено идва тихо. И понякога има пера. *** Миналата седмица реших да направя нещо само за себе си. Изпих сутрешната си топла вода с алое, направих си шейка, танца Мандала и се приготвих за плаж. Сложих новия си смарагдов бански и любимата капела. Отдавна си мислех за Синеморец. Не бях ходила там никога. Не защото е далеч. А просто защото все не му беше дошло времето. Аз обаче съм от хората, които когато усетят, че нещо ги зове, тръгват. Никога не съм обичала да с...

Животът сбъдва мечтите със собствен почерк

Изображение
Животът сбъдва мечтите със собствен почерк Преди време вярвах, че мечтите се сбъдват по определен начин. Че ако човек желае нещо достатъчно силно, животът ще му го поднесе точно така, както си го е представял. Днес мисля различно. Защото с годините разбрах нещо много интересно. Животът сбъдва мечтите. Но със собствен почерк. И често са нужни години, за да разпознаем, че вече сме получили част от това, за което някога сме мечтали. Когато бях малко момиче, мечтаех да бъда пътешестващ писател. Представях си как живея по няколко месеца в различни държави, пиша книги, събирам истории и наблюдавам света от различни места. По-късно Хорхе Букай допълнително запали това желание в мен, а аз започнах да записвам собствените си истории. Днес не живея по различни континенти. Но пиша от морето. От Сарафово. От Бургас. От Велико Търново. От любимо кафене. От дома си. Нося творчеството си навсякъде със себе си и публикувам историите си от всяко място, където има интернет и вдъхновение. Миналата седмиц...

Бебето гларус и урокът по свобода | Понякога Вселената ни изпраща знаци

Изображение
  Бебето гларус и урокът по свобода Понякога Вселената не ни изпраща хора. Изпраща птици. За пореден път се убеждавам, че няма случайности в моя живот. Вселената винаги знае кога, как и какви знаци да изпрати в точния момент. Не винаги ги разбирам веднага. Понякога смисълът идва дни, седмици или дори години по-късно. Миналата седмица, във вторник сутринта, на покрива до отворената ми тераса се появи бебе гларус. Неочаквано. Изненадващо. Гладно. С неуверена походка и неукрепнали крила. Не знам как се беше озовало там. Не знам защо избра точно моя покрив. Но днес мисля, че знам защо дойде. Започнах да се грижа за него. Оставях му вода и храна. То ми отговаряше с тихо писукане, сякаш се опитваше да ми разкаже своята история. Обичам птиците. Всеки ден му говорех, докато го хранех и поях. А то, като че ли ме слушаше внимателно. Понякога заставаше от външната страна на прозореца и ловеше мухи, преди да влязат в дома ми. Малкият гларус сякаш имаше свой начин да благодари. Наблюдавах го ка...

Когато надеждата боли повече от истината

Изображение
  Когато любовта се превърне в чакане Има болки, които идват внезапно. Има и други. Онези, които се натрупват бавно. От неизпратени съобщения. От мълчание. От надежда. От години чакане. От хора, които не искат същото като нас, а ние отказваме да го приемем. Това е история за една такава болка. Но още повече – това е история за пътя обратно към себе си. **** Мислех си, че съм научила урока си с мъжете от предходните ми отношения. Уви, не бях. Урокът се повтаряше отново и отново, само с различни лица. Сякаш животът упорито ми показваше едно и също, докато най-накрая не се науча да го виждам. Минах през изневери, лъжи, празни обещания и отношения, които съществуваха само когато бяха удобни за другия човек. Била съм преследвач. Била съм удобен вариант. Била съм приятелка с ползи. Всичко това идваше от едно и също място – ниската ми самооценка и отчаяното желание да бъда обичана. Тогава смятах, че любовта означава да останеш. Да чакаш. Да търпиш. Да се бориш. Да даваш още малко от себе ...

След 25 години – среща на випуска, която промени начина, по който гледам на миналото

Изображение
След 25 години Колко често си мислим за хората от миналото си? За онези съученици, с които сме делили класна стая, междучасия, мечти и страхове. Понякога животът ни разпръсква в различни градове, държави и съдби. Минават години. После десетилетия. И един ден времето ни събира отново. Тогава разбираме, че не само светът се е променил. Променили сме се и ние. Като всяка неделя, седя у дома с любимото си лате с канела и се наслаждавам на рядката тишина. Последните две седмици бяха изпълнени с пътувания, срещи и емоции. Сега папагалите ми пеят някъде наблизо, ароматът на кафе се носи из стаята, а аз съм по любимата си сатенена нощница и си мисля за една среща, която дълго ще остане в сърцето ми. Латето ми е приготвено от шейк с вкус на кафе и бадемово мляко – един от малките ритуали, които напоследък ми носят спокойствие и уют в неделните сутрини. Преди няколко месеца писах за срещите на випуска и за това какво се случва, когато времето събере отново хора, които някога са споделяли едни и...

Дъбовица – там, където любовта и тишината още живеят | Лична Призма

Изображение
Дъбовица – там, където любовта и тишината още живеят Понякога най-красивите места не са в туристическите каталози Те се появяват неочаквано по пътя ни. Между две служебни задачи. Между ежедневната суматоха. Между шума на големия град и тишината, която сме забравили да чуваме. Точно така се случи и с мен миналата седмица, когато по работа попаднах в село Дъбовица, община Сунгурларе. Не знаех почти нищо за него. Но си тръгнах с усещането, че съм открила не просто място, а история. История за любовта, за човешката доброта и за онзи тих живот, който много хора тайно мечтаят да имат. Аз обичам тихите и спокойни места. Особено селата. Там има друга атмосфера – камъни, спомени, стари къщи и усещането, че времето е решило да върви малко по-бавно. Понякога дори получавам главоболие от тишината. Звучи странно, но е истина. Толкова сме свикнали с шума на големия град, че когато попаднем на място, където няма клаксони, трафик и непрекъснато движение, тялото ни сякаш не знае как да реагира. Често с...

Жената, която спря да чака да бъде избрана | Любов, самоуважение и женска сила

Изображение
Жената, която спря да чака да бъде избрана „ С времето не станах по-студена. Просто спрях да се боря за хора, които никога не са се борили за мен.“ Като за финал на месеца и начало на лятото с отворено сърце, искам да споделя някои мои женски размисли. Неделя за мен обикновено означава море, кафе и тишина. Или ден вкъщи, в който най-накрая си позволявам да се наспя и да остана сама със себе си. Животът ми е динамичен, подреден по график и изпълнен с работа, блог, пътувания, срещи и задачи. Но зад цялото това движение винаги е стоял един по-тих въпрос: Защо любовта толкова трудно остава? Преди няколко дни седях до морето с изстинало кафе в ръка и за първи път от много време не чаках нечие съобщение. Не проверявах телефона си. Не си представях бъдещи разговори. Не се чудех дали някой ще ме потърси. И точно тогава разбрах колко изморена съм била всъщност. Последните месеци бяха изпълнени с нови познанства, срещи, флирт и разочарования. Имаше красиви думи, привличане и обещания. Имаше и мо...