Публикации

Показват се публикации с етикета Неделни Есета

Щастието и лудостта на наивника

Изображение
Шекспир е казал: „Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото не чакам нищо от никого. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай.“ Докато слушах романтична джаз колекция, размишлявах над думите на този леко луд и вечно щастливо влюбен гений – Шекспир. В тях има наистина много истини, които обаче не всеки разбира, защото не всеки иска да ги приеме. Много хора имат очаквания, които прехвърлят върху всички около себе си под формата на обвинения, че са „нагли“, „безотговорни“, „несериозни“ и т.н. Списъкът е дълъг и всеки може да си го оформи сам, ако честно погледне в сърцето си. Така или иначе, болка във взаимоотношенията винаги има – заради разочарования, гледане през различна призма и личностна мотивация, за която няма своевременна информираност. Честа причина за това е страхът от само-заявяване или от загуба на приятелство или партньорство. Истината обаче е много проста – когато един човек не събира смелост да заяви се...

Животът сбъдва мечтите със собствен почерк

Изображение
Животът сбъдва мечтите със собствен почерк Преди време вярвах, че мечтите се сбъдват по определен начин. Че ако човек желае нещо достатъчно силно, животът ще му го поднесе точно така, както си го е представял. Днес мисля различно. Защото с годините разбрах нещо много интересно. Животът сбъдва мечтите. Но със собствен почерк. И често са нужни години, за да разпознаем, че вече сме получили част от това, за което някога сме мечтали. Когато бях малко момиче, мечтаех да бъда пътешестващ писател. Представях си как живея по няколко месеца в различни държави, пиша книги, събирам истории и наблюдавам света от различни места. По-късно Хорхе Букай допълнително запали това желание в мен, а аз започнах да записвам собствените си истории. Днес не живея по различни континенти. Но пиша от морето. От Сарафово. От Бургас. От Велико Търново. От любимо кафене. От дома си. Нося творчеството си навсякъде със себе си и публикувам историите си от всяко място, където има интернет и вдъхновение. Миналата седмиц...

Бебето гларус и урокът по свобода | Понякога Вселената ни изпраща знаци

Изображение
  Бебето гларус и урокът по свобода Понякога Вселената не ни изпраща хора. Изпраща птици. За пореден път се убеждавам, че няма случайности в моя живот. Вселената винаги знае кога, как и какви знаци да изпрати в точния момент. Не винаги ги разбирам веднага. Понякога смисълът идва дни, седмици или дори години по-късно. Миналата седмица, във вторник сутринта, на покрива до отворената ми тераса се появи бебе гларус. Неочаквано. Изненадващо. Гладно. С неуверена походка и неукрепнали крила. Не знам как се беше озовало там. Не знам защо избра точно моя покрив. Но днес мисля, че знам защо дойде. Започнах да се грижа за него. Оставях му вода и храна. То ми отговаряше с тихо писукане, сякаш се опитваше да ми разкаже своята история. Обичам птиците. Всеки ден му говорех, докато го хранех и поях. А то, като че ли ме слушаше внимателно. Понякога заставаше от външната страна на прозореца и ловеше мухи, преди да влязат в дома ми. Малкият гларус сякаш имаше свой начин да благодари. Наблюдавах го ка...

Когато надеждата боли повече от истината

Изображение
  Когато любовта се превърне в чакане Има болки, които идват внезапно. Има и други. Онези, които се натрупват бавно. От неизпратени съобщения. От мълчание. От надежда. От години чакане. От хора, които не искат същото като нас, а ние отказваме да го приемем. Това е история за една такава болка. Но още повече – това е история за пътя обратно към себе си. **** Мислех си, че съм научила урока си с мъжете от предходните ми отношения. Уви, не бях. Урокът се повтаряше отново и отново, само с различни лица. Сякаш животът упорито ми показваше едно и също, докато най-накрая не се науча да го виждам. Минах през изневери, лъжи, празни обещания и отношения, които съществуваха само когато бяха удобни за другия човек. Била съм преследвач. Била съм удобен вариант. Била съм приятелка с ползи. Всичко това идваше от едно и също място – ниската ми самооценка и отчаяното желание да бъда обичана. Тогава смятах, че любовта означава да останеш. Да чакаш. Да търпиш. Да се бориш. Да даваш още малко от себе ...

След 25 години – среща на випуска, която промени начина, по който гледам на миналото

Изображение
След 25 години Колко често си мислим за хората от миналото си? За онези съученици, с които сме делили класна стая, междучасия, мечти и страхове. Понякога животът ни разпръсква в различни градове, държави и съдби. Минават години. После десетилетия. И един ден времето ни събира отново. Тогава разбираме, че не само светът се е променил. Променили сме се и ние. Като всяка неделя, седя у дома с любимото си лате с канела и се наслаждавам на рядката тишина. Последните две седмици бяха изпълнени с пътувания, срещи и емоции. Сега папагалите ми пеят някъде наблизо, ароматът на кафе се носи из стаята, а аз съм по любимата си сатенена нощница и си мисля за една среща, която дълго ще остане в сърцето ми. Латето ми е приготвено от шейк с вкус на кафе и бадемово мляко – един от малките ритуали, които напоследък ми носят спокойствие и уют в неделните сутрини. Преди няколко месеца писах за срещите на випуска и за това какво се случва, когато времето събере отново хора, които някога са споделяли едни и...

Дъбовица – там, където любовта и тишината още живеят | Лична Призма

Изображение
Дъбовица – там, където любовта и тишината още живеят Понякога най-красивите места не са в туристическите каталози Те се появяват неочаквано по пътя ни. Между две служебни задачи. Между ежедневната суматоха. Между шума на големия град и тишината, която сме забравили да чуваме. Точно така се случи и с мен миналата седмица, когато по работа попаднах в село Дъбовица, община Сунгурларе. Не знаех почти нищо за него. Но си тръгнах с усещането, че съм открила не просто място, а история. История за любовта, за човешката доброта и за онзи тих живот, който много хора тайно мечтаят да имат. Аз обичам тихите и спокойни места. Особено селата. Там има друга атмосфера – камъни, спомени, стари къщи и усещането, че времето е решило да върви малко по-бавно. Понякога дори получавам главоболие от тишината. Звучи странно, но е истина. Толкова сме свикнали с шума на големия град, че когато попаднем на място, където няма клаксони, трафик и непрекъснато движение, тялото ни сякаш не знае как да реагира. Често с...

Жената, която спря да чака да бъде избрана | Любов, самоуважение и женска сила

Изображение
Жената, която спря да чака да бъде избрана „ С времето не станах по-студена. Просто спрях да се боря за хора, които никога не са се борили за мен.“ Като за финал на месеца и начало на лятото с отворено сърце, искам да споделя някои мои женски размисли. Неделя за мен обикновено означава море, кафе и тишина. Или ден вкъщи, в който най-накрая си позволявам да се наспя и да остана сама със себе си. Животът ми е динамичен, подреден по график и изпълнен с работа, блог, пътувания, срещи и задачи. Но зад цялото това движение винаги е стоял един по-тих въпрос: Защо любовта толкова трудно остава? Преди няколко дни седях до морето с изстинало кафе в ръка и за първи път от много време не чаках нечие съобщение. Не проверявах телефона си. Не си представях бъдещи разговори. Не се чудех дали някой ще ме потърси. И точно тогава разбрах колко изморена съм била всъщност. Последните месеци бяха изпълнени с нови познанства, срещи, флирт и разочарования. Имаше красиви думи, привличане и обещания. Имаше и мо...