Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Имаше един мъж. И аз исках да се омъжа за него с цялото си сърце и душа. Но той не ме виждаше като неговата жена. Беше болезнено, но приключих историята, както прецених, че е правилно - до дъно и с казване на всичко, стаено за всички години в душата ми - мрака, болката, тъгата от пропуснатите и невърнати обаждания. От прочетените и не-отговорени съобщения. Беше ясно, че човека не ме иска, както на мен ми се искаше. Чувствах се, сякаш той стъпваше сърцето ми  по малко всеки ден. А всъщност, бях аз самата, с отказа си да приема ситуацията. Затова я приключих. Достатъчно значи Дотук. Но имаше хубави мигове,  множество дълги разговори, прозрения, трансформация и чувство на духовна свързаност, която така и не се пренесе в реалния свят. Понякога душите се срещат, за да  научат  урок и да се разминат. И все пак, едностранната любов е най-истинска, дълбока, вечна и променяща. След нея хората обикновено избират да са сами или се превръщат за себе си в партньорите, с които са ...

  Честит Първи Юни!  От групата за сребро - https://www.facebook.com/groups/wwsilver , в която писах за монети: "Понеже аз обичам много да пиша, използвам всеки празник да го правя дори и тук, за сребърните монети. Все пак групата ни с това е по-различна от останалите такива. Днес гледах децата в парк - така истински и усмихнати. Спомних си навремето за Пясъчните замъци, които правеше детето ми, а и аз някога, преди много години. Леко ми напомня за метафоричните пясъчни кули, които човек строи в живота си. Но ако тях ги няма, битието някак си няма смисъл и се превръща в оцеляване без смисъл. Всъщност човек е добре винаги да запази детското в себе си - любопитството, смеха и гледането от друг ъгъл на ситуацията.  Какво прави хората щастливи? По-скоро децата .  Човек изгуби ли детското в себе си, загубва желанието си за живот - от детските мечти, през погледа на детето, че не всичко е така сериозно и непоправимо, както се натяква от възрастните. Винаги има един прост в...

Лукреция затвори с изящните си дълги бели пръсти поредната книга, която четеше. Стана, разходи се из огромната, изпълнена със скъпи, антични мебели и ограяна от хиляди свещи, стая, стигайки до прозореца.  През тежката червена завеса преминаваше лека светлина - може би залеза целуваше нощното небе или пък Луната го къпеше с лъчите си, тя не знаеше.  Отдръпна леко завесата и бе посрещната от сноп лунни лъчи, които тя сяакаш посегна да хване, докато с грациозно движение отвори прозореца.  Палавите червени кичури около лицето й се развяха от лекият ветрец, а дълбоките и тъжни червени очи отразиха пламъчетата на звездите в себе си.  Поемаше всяка глътка въздух така, сякаш го усещаше, но знаеше, че това бе просто далечна заблуда на човешкото й съществуване. Тя не бе човек, бе сангуин от дълго време насам, но едва наскоро бе осъзвнала, че е живяла в една огромна илюзия и заблуда, че е велика, защото бе сангуин.  Това бе проклятието й, както и огромното й нещастие.На в...