Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Всички казват “Пусни някого или нещо от живота си, ако се върне при теб е твоето нещо или някой". Малко хора обаче обясняват КАК точно да се пусне човек, когото си обичал, страст или хоби, което си имал и е било мотивация да се събуждаш всеки ден.  Сред множеството сепарации, консултации, медитации и т.н. спомена за човека остава, усещането, което е давал също.  Ако е мъртъв човек, някак е приемливо, макар и с гняв да се пусне, защото всички знаят,  че живота на земята има край и душата си отива в къщи. Някак си е оправдано, направила е душата избор. Ако обаче човек е жив и не е в личната енергия на този, който отказва да го пусне, е много силен вътрешен конфликт и битка между спомени, сърце, мозък и душа. Тялото отказва да приеме ситуацията, сърцето се чувства все едно кърви отвътре, а в душата се появяват сиви кръпки от тъга, болка и разочарование. Само мозъкът остава някак логичен и по-навик движи тялото напред. Как да се пусне човек, който обичаш или си обичал? С наде...

Беше надвечер. Песните на птиците още се чуваха. Обикновена мартенска вечер с хладни оттенъци. Слънцето отиваше към залеза си. Валери се разхождаше по част от парковата алея. Към левия й край. Тя не искаше да пречи на малкото минаващи велосипедисти. Алеята беше предназначена за тях. Духаше лек, но студен вятър. Дърветата подготвяха пролетните си дрехи. По тях имаше цветни пъпки. Валери вървеше с леко отнесено изражение. Току гледаше мартениците, които още не смъкваше от китките си, току преоткриваше небесната синева с погледа си. Завеяна романтичка. Тя мислеше за скорошното си минало – последните шест месеца от живота й. Много неща се случиха. Хора дойдоха и си тръгнаха от срещите й. В различни изходи.   Ръцете на Валери се сгушиха в дълбоките джобове на сиво – черното й палто с искряща брошка на него. По този начин тя опитваше да стопли дланите и пръстите си. Неуспешно. Брошката отразяваше пробягващите тънки лъчи на светлината, които осветяваха спомените в главата й. Не и...