Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Прошка към мъжете. Прошка към себе си. Любовта, която остава. Колко жени казват „продължих напред“, а всъщност още носят тежестта на старите имена в сърцето си? Колко от нас са изричали „всички мъже са еднакви“, когато истината е, че сме били наранени не от всички, а от няколко истории, които не сме успели да затворим? Днес не пиша от болка. Пиша от място на мир. Днес се замислих за всички мъже в живота си. Минаха. Заминаха. Разтвориха се във времето като страници от книга, която вече съм прочела. И все пак – останаха. В сърцето ми. За времето, което ни е било дадено. За уроците, които сме си разменили. За любовта – в онази нейна форма, в която тогава сме могли да я дадем. Имаше период, в който изпитвах гняв към мъжете. Дълбок, тих, упорит гняв. Смятах, че всички са еднакви. Че всички нараняват. Че всички искат, но не дават. Вкопчвах се в болката, сякаш тя доказваше, че съм обичала истински. Истината е проста – бях наранена жена, която не знаеше как да прости. Едни искаха секс. Други –...

  Частично Ревю  на моята книга с поезия "Многоточия", издадена на 24.09.2025 г. Стихосбирката  „Многоточия“  на Виктория Минева е интимен поетичен дневник, в който любовта не е завършено изречение, а пауза. Пауза между „искам“ и „не мога“, между „ние“ и „аз“, между мечтата и реалността. Заглавието не е просто знак – то е философията на книгата:  животът и чувствата рядко завършват с точка . Есен като вътрешно състояние Още в стихотворението  „Като че ли есенно“  сезонът не е просто природен фон, а психологическо състояние. Лятото – символ на пълнотата и споделеността – е „проспано“, пропуснато, а есента носи носталгия, преход и осъзнаване. Самотата тук не крещи, тя съществува „във виртуални, много-крили, многоточия“ – силен образ на модерната самота, преживявана онлайн, без реален допир. Несподелената любов като повтарящ се мотив В стихове като  „Помислих си“ ,  „Времето в сърцата“ ,  „Липса“  и  „Обяснения“  се разгръща ...