Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Навремето  имаше един хубав български филм " Господин за един ден" . Той е създаден малко след като съм се родила, но съм го гледала като по-голяма и много ми допадна. А днес напълно ми резонира във връзка с мечтата ми да съм известна поетеса. И бях, за няколко дни.  Затова и ми хрумна, докато бях в София да търся вдъхновение в метрото, именно за тази тема на моя блог пост "Госпожица за три дни" :) Но беше приятно и забавно в повечето случаи. Основната идея тук е да споделя, че бях започнала да се вземам твърде на сериозно и е добре, че три дни се разхождах по "Витошка" и с дъжда, за да се върна към реалната ситуация на живота си. Наистина, хубаво е човек да се чувства известен, но от там идват и очакванията към него - да дава акъл като по-мъдър и успешен. Всички вярват на думите му, но не и той на себе си. Поне аз така го усещах, особено по време на разпита в съда. Та, в София видях много интересни хора, но изпитах една огромна студенина от отношенията с ...

И тя си отиде. Както всички край мен си отиват, макар и не завинаги... Мразя разделите, с всяка такава по частица от мен умира. Беше хубав ден, получих обаждане - "трябва да се видим задължително". Учудих се, никога не бе ми говорила така.  , че нещо наистина сериозно е станало... Така и беше. Тя заминаваше, разбрах по-късно вечерта като се видяхме, но нищо не бе както обичайно, тя беше различна от момичето, което познавах - малко надменна вече, може би... Имаше основание. Излезнахме по женски, както се казва... Понапихме се, свалихме две гаджета, на които обаче знаехме, че повече няма да чуем или видим, но дойде време да се разделим с нея, тя отиваше там, в града, за който избягвам да мисля, за дълъг период, без сигурност дали ще се върне изобщо отново. Поредната, бягаща от реалността тук, но отиваше там някъде в друга и далечна. Загубих поредния човек, на когото държах и държа, и тя избяга от живота си. Вече едва ли някога ще се видим, но спомена за нея ми е ясен, сякаш беш...