Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

  Самарканд – градът, който събираше света Писмо до читателя Скъпи читателю, има градове, които съществуват върху картата. И има градове, които съществуват в човешкото въображение. Самарканд е от вторите. Когато за първи път прочетох за него в старите хроники, не видях само град. Видях кръстопът на съдби – място, където прахът от китайските пустини се смесва с аромата на персийски подправки, а търговците говорят на десетки езици. Самарканд не е просто спирка по Пътя на коприната. Той е неговото сърце. Град между небето и пустинята Самарканд се намира в плодородната долина на река Зеравшан, в Централна Азия. Още в древността той е част от региона Согдия – земя на изключително талантливи търговци. Когато кервани идват от Китай, те преминават през пустини и планини. Но щом достигнат Самарканд, ги посреща различен свят. Градините са зелени. Фонтаните шумят. Пазарите кипят от живот. Камилите коленичат тежко след седмици път. Прахът се вдига като дим. Търговците слизат бавно, разтриват и...

Политическата шахматна дъска: Рим, Персия и Китай Писмо до читателя от lichna-prizma.eu Скъпи читателю, позволи ми да те заведа на пътешествие по невидимата, но изключително мощна мрежа, която свързва древните империи – Пътят на коприната. Не път, начертан на карта, а жив, дишащ свят на човешки съдби, интереси и надежди. Представи си как всяка стъпка, всяко докосване на коприна или подправка, е част от сложна игра между сили, които имат амбицията да променят историята.  Светът е като шахматна дъска, а Рим, Персия и Китай са най-големите фигури. Те не се срещат лице в лице често, но движението на стоки, информация, пратеници и войници е тяхната комуникация. И в тази игра всяка монета, всеки товар, всяка дума има тежест, и понякога, животът на обикновен човек зависи от нея. Династия Хан и император Хан Уди В Китай, през II век пр.н.е., император Хан Уди разширява границите на своята империя, а с тях и амбициите си. Той изпраща Джан Цян и други пратеници отвъд пустините – мъж и жена, ...

Когато светът започнал да си говори Писмо-разказ до читателя Скъпи читателю, ако прокараш пръсти по истинска коприна, ще разбереш нещо за историята, което нито една карта не може да ти обясни. Тя е хладна в началото – като утринен въздух. После се затопля от кожата ти. Плъзга се между пръстите ти като тиха вода. И оставя усещане, че си докоснал не просто плат, а път. Път, по който хората са тръгвали с надежда, страх и любов. Името, което идва по-късно Днес наричаме тази мрежа от маршрути „Пътят на коприната“. Но хората, които са вървели по него, никога не са използвали това име. То се появява едва през XIX век, когато германският географ Фердинанд фон Рихтхофен се опитва да обясни как Изтокът и Западът са били свързани от сложна система от сухопътни и морски търговски линии. Той я нарича Seidenstraße – „Пътят на коприната“. Но това не е един път. Това са стотици артерии – през пустини, планини, оазиси, пристанища. Жива мрежа, пулсираща от човешки гласове. Началото – императоръ...

Понякога най-дълбоката любов идва не за да остане, а за да ни събуди. „Наминах да те видя в съня ти“ е поетичен път през болката, осъзнаването и вътрешната сила – моментът, в който пускаме другия и се връщаме при себе си. Стих за любовта, която остава, но вече не задържа. За прошката, която освобождава, и за смелостта да избереш светлината на душата си. Наминах да те видя в съня ти Наминах да те видя в съня ти. Обичам те – но рухнаха нещата. Всеки сам извървя своя грях. Един не е за всички, нито всички – за една. Ще те запазя в сърцето си, ала любовта ми вече е безусловно далеч. А исках да сме близо – вечно… Уви, размина ни съдбата, така, както сами я избрахме. Толкова години те желах – за мъж, за присъствие, за глас. И все пак ще те помня с добрината, за да е по-леко да простя – на теб, на нас, на себе си. И с любов напред да продължа. Защото тежестта на думите е котва, а драматизмът води към безкраен мрак. Твоят избор си остана тъмнината – място, в което аз не мога да градя. Аз избир...

Дъждът пада и тя го усеща първо по ръцете — студен, тежък, мокър, като миналото, което никога не си отива напълно. Всяка капка по кожата ѝ е спомен, всяко мокро докосване — раздяла, която пулсира в гърдите ѝ и по вените ѝ. Улиците блестят като огледала на нейната самота, но в отблясъците вече се прокрадва нещо ново — нежност, която не е страх, а покана. Косата ѝ тежи от дъжда, но тежестта не е болка, а усещане за живот, за сетива, които отново се събуждат. Той е тук, но без да настоява, без да пита. Топлината му се смесва с мократа ѝ кожа, нежно, бавно, като водата, която поема всяка драскотина. Сърцето ѝ отваря врати, за които тя мислеше, че са заключени, и дишането ѝ се синхронизира с ритъма на дъжда. Тя вдишва земята, водата, него — всичко се слива вътре, в нея, в пулса, в кръвта. Дъждът вече не е самотен, той е докосване, споделяне, разтваряне. И в този мокър, тих свят тя обича и позволява да бъде обичана, като първата капка, която пада на разтворено сърце. #д...

Вечната светлина между две души – визуално‑поетична сага на любовта Астралното измерение – първата искра Край тъмносиньото езеро, където водата сякаш улавяше цялото звездно небе, стоеше Вероник Лаер. Пурпурната ѝ рокля се разливаше по водата като магическа мъгла, всяка гънка улавяше светлината на милиони невидими звезди. Тъмната ѝ коса падаше като нощно небе, а лешниковите ѝ очи блещукаха с движенията на галактики – миниатюрни светлини, които шепнеха тайните на Вселената. „Сред сенките на безкрая и мълчанието на светлините, твоите очи разказват истории, които никой друг не чува. И когато светът заспи, нашите души танцуват под звездите, като слънца, които никога не угасват.“ Пиеро дел Манел се появяваше сред северното сияние и падащите метеори. Кафевите му очи улавяха всяко трептене на душата ѝ. Косата му леко се разрошваше, а тъмният му костюм проблясваше с отблясъци на светлина, като че ли ритъмът на сърцето му пулсираше в пространството. „И във всяка метеорна следа аз виждам тв...

  Емоционално ревю на стихосбирката на Виктория Минева „Mori Monologues“ е поетична книга, която не търси удобството на читателя. Тя влиза тихо, но остава дълго. Това е интимна стихосбирка, изградена като поредица от вътрешни монолози – разговори със загубата, с любовта, с тялото и със смъртта не като край, а като преход. Още със заглавието си книгата заявява своята философия. Mori – умирай. Не физически, а емоционално. Умирай за илюзиите, за старите си версии, за онези връзки и представи, които вече не ти служат. Стиховете в книгата носят усещане за ритуал – всяко стихотворение е малка смърт и едновременно с това – освобождение. Поезия на оголената честност Езикът на Виктория Минева в „Mori Monologues“ е директен, но не груб; нежен, но не сантиментален. Това е поезия, която не украсява болката, а я назовава. Лирическата героиня не позира – тя признава. Признава умората, самотата, зависимостта от спомени, страха от обичането и нуждата да се пусне миналото. Монолозите звучат като м...

  Частично Ревю  на моята книга с поезия "Многоточия", издадена на 24.09.2025 г. Стихосбирката  „Многоточия“  на Виктория Минева е интимен поетичен дневник, в който любовта не е завършено изречение, а пауза. Пауза между „искам“ и „не мога“, между „ние“ и „аз“, между мечтата и реалността. Заглавието не е просто знак – то е философията на книгата:  животът и чувствата рядко завършват с точка . Есен като вътрешно състояние Още в стихотворението  „Като че ли есенно“  сезонът не е просто природен фон, а психологическо състояние. Лятото – символ на пълнотата и споделеността – е „проспано“, пропуснато, а есента носи носталгия, преход и осъзнаване. Самотата тук не крещи, тя съществува „във виртуални, много-крили, многоточия“ – силен образ на модерната самота, преживявана онлайн, без реален допир. Несподелената любов като повтарящ се мотив В стихове като  „Помислих си“ ,  „Времето в сърцата“ ,  „Липса“  и  „Обяснения“  се разгръща ...

Отдавна трябваше да изплача тази любов, но хората казват: „По-добре късно, отколкото никога.“ А аз си мислех, че още има надежда да я спася. Не че я няма напълно — просто изглежда неистинска, като спомен, загубил форма. Може би вече е само чувство за дълг — споменът, че някога аз и ти се познавахме. А днес е късно за романтизъм, късно за „нас“. Станахме странници, влачещи своя хомот, далеч от очите, но не и от сърцето. Защото истинско е всичко, което боли. Боли, когато се разделяш с любимия — вероятно завинаги, или поне за този живот. Когато всичко е казано, болката притъпява. Остава студ — позната студенина, убежище за мислите, които прикриват сърдечния зов. Реалността е друга. Тя не връща. Не обещава. Няма път назад и няма продължение напред. Само застой. Отдавна трябваше да пусна тази любов, ала я стисках в ръцете си като спасителен покров. Уви — такъв не съществува. Има само илюзия и спомен за една мечта, в която исках да имам момчета близнаци от т...

Коледната елха напомня за време, когато тичаха деца Покрай фурната, която стопляше бисквитената душа. Тази година отново ще е същото, но като една нова луна. От Wikipedia :  Коледна звезда (също Поинсетия или Понсетия) (Euphorbia pulcherrima) е растение от семейство Млечкови . Родина на коледната звезда са тропическите райони на Мексико и Гватемала . Там тя се среща под формата на храсти с височина до 3 – 4 метра. Коледната звезда е традиционен коледен символ в Америка, Западна Европа, а от скоро време и в България. Преди много години взимах всяка Коледа растението "коледна звезда", защото всички останали го правеха и исках да съм в час с модата. Дори не знаех как се отглежда. Последните три години прекратих тази си традиция, но все още винаги украсяваме с детето коледната елха.  Днес импулсивно реших да си взема отново "Коледна звезда", но вече знам какъв е смисъла да имам това растение заради себе си. То дава някак си душа в дома и настроение. Дадох си сметка ко...

Участвах с една поема на английски - "Forgiven" в един международен конкурс за поезия - National Poetry Compettion   и за мен беше предизвикателство да напиша до 40 реда поема на английски, защото не бях писала от миналата година, когато завърших стихосбирката си " Mori Monologues ".  Понякога пак ще участвам в конкурси, но искам да споделя, че на чужденците, чийто роден език не е английски, се гледа малко дискриминиращо. Това е нормално всъщност, защото всеки знае, че в чужда страна чуждоземците не се приемат добре дълго време. И докато чакам втория си тираж на колекцията с поеми "Многоточия", от който са продадени вече 7, реших да послушам така обичаната от мен бард музика и да напиша нещо такова, като за уикенд.  Щастлива съм, че в последно време ми се върна живеца за творчество, което определено се дължи на моето изградено спокойствие благодарение на Рейки и Медитация. Мисля си даже да пробвам да създам курс на YouTube канала си, въпреки че не ми е мн...

Достатъчно звънях на хората. Получих нужната ми яснота. Мълчанието каза всичко за другата страна. Достатъчно звънях на хората. Не ми се иска да се боря с китайската стена. За миг протегнах плахо своята крехка ръка. Достатъчно звънях на хората. Получих нужната ми яснота. Триолет поезията ме изумява все повече и повече заедно с бард стил в поезията , за който писах. Наскоро четох стиховете на моя позната, които намирам за много леки за четене, обрани от емоции, но пък показващи ги ясно. Затова и триолет поезията ми стана любима. Всичко се изписва точно, кратко и ясно.  Моят стил на писане е емоционален и дълбок, но не всеки търси дълбочина, както ми каза лятото моя художник с къна. Но наистина няма смисъл да звъня по телефоните на хората, които с ми показали, че не съм им важна. Все пак има и такива, които ме ценят и го показват постоянно. С тях има смисъл да контактувам, другите са ми ясни.  Да не ти звънят или пиша означава, че не те искат в живота си. Няма смисъл от залъгване...

Луната изгрява в хаотичния конус На нощното небе с любовта към мрака Изпълнен с пеперудите на синия вятър. П.П. - Хайку е японска форма на поезия. Тя е популярен и къс жанр. Изразява най-често моментна мисъл, нещо като проблясък в съзнанието на поета. Той винаги свързва с думите ситуации, през които е минал или  с които му предстои да  се сблъска. Понеже поетите имат емоционално и развито въображение, често пъти написаните редове звучи безсмислено, но далеч не е така. В Хайку поезията има много символика, защото азиатската култура по принцип е пълна със символи и намира ясно обяснение във връзките между хората, ситуациите и заобикалящата ги природа. Моят стих е свързан с трансформация, несбъднати мечти към момента, но  и успешно осъществени желания с план за действие, разбира се, макар и генерален. Луната се свързва с жената, душата и най-вече с моето житейско мото "Предпочитам да съм луната в живота ти, за да видя най-тъмната ти страна и да остана до теб." Конусът е огра...