Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Вечната светлина между две души – визуално‑поетична сага на любовта Астралното измерение – първата искра Край тъмносиньото езеро, където водата сякаш улавяше цялото звездно небе, стоеше Вероник Лаер. Пурпурната ѝ рокля се разливаше по водата като магическа мъгла, всяка гънка улавяше светлината на милиони невидими звезди. Тъмната ѝ коса падаше като нощно небе, а лешниковите ѝ очи блещукаха с движенията на галактики – миниатюрни светлини, които шепнеха тайните на Вселената. „Сред сенките на безкрая и мълчанието на светлините, твоите очи разказват истории, които никой друг не чува. И когато светът заспи, нашите души танцуват под звездите, като слънца, които никога не угасват.“ Пиеро дел Манел се появяваше сред северното сияние и падащите метеори. Кафевите му очи улавяха всяко трептене на душата ѝ. Косата му леко се разрошваше, а тъмният му костюм проблясваше с отблясъци на светлина, като че ли ритъмът на сърцето му пулсираше в пространството. „И във всяка метеорна следа аз виждам тв...

  Емоционално ревю на стихосбирката на Виктория Минева „Mori Monologues“ е поетична книга, която не търси удобството на читателя. Тя влиза тихо, но остава дълго. Това е интимна стихосбирка, изградена като поредица от вътрешни монолози – разговори със загубата, с любовта, с тялото и със смъртта не като край, а като преход. Още със заглавието си книгата заявява своята философия. Mori – умирай. Не физически, а емоционално. Умирай за илюзиите, за старите си версии, за онези връзки и представи, които вече не ти служат. Стиховете в книгата носят усещане за ритуал – всяко стихотворение е малка смърт и едновременно с това – освобождение. Поезия на оголената честност Езикът на Виктория Минева в „Mori Monologues“ е директен, но не груб; нежен, но не сантиментален. Това е поезия, която не украсява болката, а я назовава. Лирическата героиня не позира – тя признава. Признава умората, самотата, зависимостта от спомени, страха от обичането и нуждата да се пусне миналото. Монолозите звучат като м...

  Частично Ревю  на моята книга с поезия "Многоточия", издадена на 24.09.2025 г. Стихосбирката  „Многоточия“  на Виктория Минева е интимен поетичен дневник, в който любовта не е завършено изречение, а пауза. Пауза между „искам“ и „не мога“, между „ние“ и „аз“, между мечтата и реалността. Заглавието не е просто знак – то е философията на книгата:  животът и чувствата рядко завършват с точка . Есен като вътрешно състояние Още в стихотворението  „Като че ли есенно“  сезонът не е просто природен фон, а психологическо състояние. Лятото – символ на пълнотата и споделеността – е „проспано“, пропуснато, а есента носи носталгия, преход и осъзнаване. Самотата тук не крещи, тя съществува „във виртуални, много-крили, многоточия“ – силен образ на модерната самота, преживявана онлайн, без реален допир. Несподелената любов като повтарящ се мотив В стихове като  „Помислих си“ ,  „Времето в сърцата“ ,  „Липса“  и  „Обяснения“  се разгръща ...

Отдавна трябваше да изплача тази любов, но хората казват: „По-добре късно, отколкото никога.“ А аз си мислех, че още има надежда да я спася. Не че я няма напълно — просто изглежда неистинска, като спомен, загубил форма. Може би вече е само чувство за дълг — споменът, че някога аз и ти се познавахме. А днес е късно за романтизъм, късно за „нас“. Станахме странници, влачещи своя хомот, далеч от очите, но не и от сърцето. Защото истинско е всичко, което боли. Боли, когато се разделяш с любимия — вероятно завинаги, или поне за този живот. Когато всичко е казано, болката притъпява. Остава студ — позната студенина, убежище за мислите, които прикриват сърдечния зов. Реалността е друга. Тя не връща. Не обещава. Няма път назад и няма продължение напред. Само застой. Отдавна трябваше да пусна тази любов, ала я стисках в ръцете си като спасителен покров. Уви — такъв не съществува. Има само илюзия и спомен за една мечта, в която исках да имам момчета близнаци от т...

Коледната елха напомня за време, когато тичаха деца Покрай фурната, която стопляше бисквитената душа. Тази година отново ще е същото, но като една нова луна. От Wikipedia :  Коледна звезда (също Поинсетия или Понсетия) (Euphorbia pulcherrima) е растение от семейство Млечкови . Родина на коледната звезда са тропическите райони на Мексико и Гватемала . Там тя се среща под формата на храсти с височина до 3 – 4 метра. Коледната звезда е традиционен коледен символ в Америка, Западна Европа, а от скоро време и в България. Преди много години взимах всяка Коледа растението "коледна звезда", защото всички останали го правеха и исках да съм в час с модата. Дори не знаех как се отглежда. Последните три години прекратих тази си традиция, но все още винаги украсяваме с детето коледната елха.  Днес импулсивно реших да си взема отново "Коледна звезда", но вече знам какъв е смисъла да имам това растение заради себе си. То дава някак си душа в дома и настроение. Дадох си сметка ко...

Участвах с една поема на английски - "Forgiven" в един международен конкурс за поезия - National Poetry Compettion   и за мен беше предизвикателство да напиша до 40 реда поема на английски, защото не бях писала от миналата година, когато завърших стихосбирката си " Mori Monologues ".  Понякога пак ще участвам в конкурси, но искам да споделя, че на чужденците, чийто роден език не е английски, се гледа малко дискриминиращо. Това е нормално всъщност, защото всеки знае, че в чужда страна чуждоземците не се приемат добре дълго време. И докато чакам втория си тираж на колекцията с поеми "Многоточия", от който са продадени вече 7, реших да послушам така обичаната от мен бард музика и да напиша нещо такова, като за уикенд.  Щастлива съм, че в последно време ми се върна живеца за творчество, което определено се дължи на моето изградено спокойствие благодарение на Рейки и Медитация. Мисля си даже да пробвам да създам курс на YouTube канала си, въпреки че не ми е мн...

Достатъчно звънях на хората. Получих нужната ми яснота. Мълчанието каза всичко за другата страна. Достатъчно звънях на хората. Не ми се иска да се боря с китайската стена. За миг протегнах плахо своята крехка ръка. Достатъчно звънях на хората. Получих нужната ми яснота. Триолет поезията ме изумява все повече и повече заедно с бард стил в поезията , за който писах. Наскоро четох стиховете на моя позната, които намирам за много леки за четене, обрани от емоции, но пък показващи ги ясно. Затова и триолет поезията ми стана любима. Всичко се изписва точно, кратко и ясно.  Моят стил на писане е емоционален и дълбок, но не всеки търси дълбочина, както ми каза лятото моя художник с къна. Но наистина няма смисъл да звъня по телефоните на хората, които с ми показали, че не съм им важна. Все пак има и такива, които ме ценят и го показват постоянно. С тях има смисъл да контактувам, другите са ми ясни.  Да не ти звънят или пиша означава, че не те искат в живота си. Няма смисъл от залъгване...

Луната изгрява в хаотичния конус На нощното небе с любовта към мрака Изпълнен с пеперудите на синия вятър. П.П. - Хайку е японска форма на поезия. Тя е популярен и къс жанр. Изразява най-често моментна мисъл, нещо като проблясък в съзнанието на поета. Той винаги свързва с думите ситуации, през които е минал или  с които му предстои да  се сблъска. Понеже поетите имат емоционално и развито въображение, често пъти написаните редове звучи безсмислено, но далеч не е така. В Хайку поезията има много символика, защото азиатската култура по принцип е пълна със символи и намира ясно обяснение във връзките между хората, ситуациите и заобикалящата ги природа. Моят стих е свързан с трансформация, несбъднати мечти към момента, но  и успешно осъществени желания с план за действие, разбира се, макар и генерален. Луната се свързва с жената, душата и най-вече с моето житейско мото "Предпочитам да съм луната в живота ти, за да видя най-тъмната ти страна и да остана до теб." Конусът е огра...

Сбогуване, запечатано с целувка. Не си го бях представяла. Смятах, че миналото  е преструвка. Сбогуване, запечатано с целувка. Създадено от красива рисунка, Която напразно съм раздавала. Сбогуване, запечатано с целувка. Не си го бях представяла. П.П..- любимата ми форма триолет  винаги ме успокоява като я създавам. Някак с малко думи се казват много неща и именно затова харесвам кратките и ясни форми на творчество. В този ред на мисли, наистина понякога една целувка приключва всичко - отношения, несигурности и неопределености. Винаги е добре да има ясна дефиниция за нещата в живота, за да няма илюзорни мисли и несбъдваеми очаквания.  Днес е прекрасен дъждовен ден, в който виждам сърца, оформени от локвите на пътя и имах ясен знак от Бог за предстояща сватба - моя ли, на друг ли, не знам, но видях, докато шофирах, от лявата ми страна черен мерцедес с булчински букет на него и красива булка в автомобила. :) Много се радвам, че покрай масовите ми прекратявания и изяснявания ...

Мракът покрива носталгията по миналото. Днешните моменти правят настоящето истинско, За да се излезе от света на илюзиите, Време е.

Поезията има много жанрове и затова ще споделя за мой любим жанра - бард поезията, която навремето е била изпълнявана във Франция от трубадурите, като периодът е между 9 и 12 век..  Има множество варианти на такъв тип стихове като текстове на песни. Те се считат за първите, възхваляваща любовта между мъжа и жената, но уви, несподелената. Френската трубадур поезия се нарича още "рицарска поезия", с познатите на всички и мои любими рицари и техните дами. Не случайно казвам, че искам да се върна в онова рицарско и романтично време да живея и го правя, чрез поезията си. За пръв път писах този стил на английскиs си блог. В резултат на опита ми се получи се най-любимият ми стих от стихосбирката ми "Mori Monologues" - "Should I become a one-night stand?" Не съм сигурна колко е популярен този поетичен стил в България, но пък винаги си заслужава опита, все се научава нещо ново. Обикновено са от 6 до 24 строфи, като на четвъртия се повтаря основната мисъл Та и моя ...

Срещнах се тихо с болката, Дълбоката й мъдрост ме учуди. Убягваше ми като стоноги заблуди. Срещнах се тихо с болката, Нарушаваше ми емоционално стойката. А далечината на мислите ме прокуди. Срещнах се тихо с болката, Дълбоката й мъдрост ме учуди.

Сърдечният вятър  навява спомени за минали любими, Докато се чуват слънчеви целувки по пъпките на цветята И те отминават с есенния дъжд от листата на розите.

Тази история е тъжна  За двама, които се обичаха някога.  Но по различно време.  И сърцата им изстинаха С неизказаните думи По Телефона  От Бездействията И Страховете.  Тъжна телефонна линия. Единия да е влюбен А  другия просто приятел Да вижда в очите на лудия Обсебващо, някак си. Настана и времето За прекъсване. Защото влюбения Е невписващ се В живота на този, когото обича И затова е по-добре да си тръгне А другия? Той има приятели, Които много обича  Не гласа от другата страна на телефона си Тъжно е. Когато някога помагаш на възлюбен А той не те вижда по този начин. Тръгваш си  С Тихи стъпки Напускаш живота му Въпреки болката И подпухнолостта на очите ти. От Тъжна Телефонна Линия. Казвайки си: "Не биваше, Защото знаех какъв ще  е изхода"

Често си мисля за Олег Той  бе стабилния мъж Който помага на всички А аз го отблъснах Но Той никога не е бил мой    И днес се разхождах по същност Край необятното синьо море Много добри хора аз изпуснах С моята привидна студенина А може би е заради самоидентичност Че май не заслужавам любовта Което ме остави емоционално недостъпна   Често си мисля за Петър Той е гальовния дъжд Който бе дъждобран за страха ми Да се обвържа повече от веднъж Но не беше за мен неговото очарование Отново преследвам пясъчни стъпки Които измивам с емоционална вода Те пък  се превърнаха в дълбоки ями А в тях се удави моята душевна синева  Докато се чудя дали ще изгрее слънце На моята вечно сенчеста улица на самота Която постоянно ме кара да се отдръпвам Често си мисля за всички мъжки лица, Които преминаха през душата ми Оставяйки само капчици на роса Какво би могло да бъде Между мен и тяхната силна ръка Отново аз се покривам в езерната мъгла На мнима борба за свободна първичност Ко...

 Аз все се влюбвам в грешните мъже Уви, не съм за всеки негов приоритет Което бавно и безтегловно ме убива И аз избирам кога лудостта да спре Защото не искам сърцето ми да умира  Дори в думите да съм  вечно мила Делата ми казват показно това Че миналото си остава в нива                                                  Засята със спомена за любовта Чиито плодове не се събират  Защо ли вечно гоня грешните мъже? Уви, явно недостижимото ми отива Като да нося скъп диамант на златно колие С идеята сълзи и болка да покрива Под венецианска маска на безгрижността.      

  И днес е ден на много бивши Наричат го деня на любовта Учудващо е, че започват всички Да търсят прошка след дъжда На думи, който някога отблъсна Обичта ми като някаква слана В очите на всички тези бивши Бях прашинка на скръбта Която те така и не преодоляха От загубата си в любовта На някои други техни бивши Между фалшивите честититки Открих изтънчени визитки За игри в леглото или на колене Но моля, всички тези бивши Да си отиват при избраната жена Която да обгрижват, а аз да пазя си честта Все пак когато е затворена една врата Не може вече да се влиза вътре Или пък да се прави план резервен Не, по-добре да съм във вечна самота Отколокото да си живея със заблуда, Че нещата няма да са все така. При факта, че мъже са вече бивши Безмислено е да се търси огън в пепелта.

Питам сърцето "Да звънна ли?" Тишина. А аз чувам отговора "Едва ли." Мълчание. Най-страшната присъда за двама Които някога са се обичали Наистина. И вече няма думи за говорене. Изгнание. На две души, които някога са се докосвали Струна. Но вече няма кой да свири на китарата Която свързваше ръцете с нишките Забравени.  В безтегловно безразличие Забравиха се нотите. Минало.  То някак си преживява се Остава пепелта на думите. Въпроси. "Да вдигна ли?" без смисъл е. Когато всичко тихичко приключи. Обяснения. В миналите дни изречени. Бездействия. Но все пак и това ще мине.  

Настъпи време да продължа напред Сред останките от сълзи и трохи Внимание, което си изпросих. Нима това бе моето призвание? Аз често пиша никой да не моли За внимание и да получава оправдания От разни хора, които са несигурни Какво точно искат  от човек до себе си. Но някак си се ядосвам и ми писва Да слушам какво и как не може. Поне да беше казано директно, По-добре щеще май да се получи. Но днес отивам да зареждам аз колата си И да продължа по пътя си, в търсене на дом За душата си. А може би и физически. Защото само по пътя съм без угризения, че искам нещо, някой или други глупости, които си крещи съдбата, че не са за мен. Уви, в крайна сметка, права е. Но аз съм тази, която лъже самостоятелно главата си, че има нещо близко с душевно и емоционално непознати. Та, дойде време да се събудя някак си И да поема смело по своя път Защото ми омръзна да само-спъвам краката си, когато казват да бягам надалече, А аз стоя, и не помръдвам В очакване на нещо да се случи, Но като всичко, което...

  "Понякога дълбоко се чудя Какво ли съм за него?" Си мислеше красиво цвете И покрай него мина пчела. "Не търси отговор в тишината, Защото е ясен, щом гледаш натам" "Нима не означавам нищо?" Прокрадна се по цветето росата  "Нали го знаеш резервния план?" И цветето проля една сълза, В която се криеше мълчанието на река, Дълбоко приспана от тъгата На несподелената цветарска любов. "Ех, значи ще имам пореден приятел, Който не ме търси за друго, освен покров, Успокояващ чувствата му в играта, Наречена вярност, но не любовна, до гроб." Отиде си красивото цвете,  Както и работливата пчела, Създали ливада за други,  Все пак е хубаво да има мечта.