Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Some nights I think of you - Imagine Dragons Lyrics of "Birds"   С приключването на септември, който ми беше доста интензивен и финализиращ месец, защото все пак си издадох книгата с  поезия "Многоточия" - втора за тази година. Първата ми стихосбирка на английски" Mori Monologues " също започна да се продава добре, но българските думи винаги са по-силни. Все пак се разбират повече и мога да изразя чрез тях по-добре емоцията си.     Въпреки тези ми постижения, имах много шофиране през летните месеци и  след множество емоционални изживявания и се чувствам изморена.  Добре, че идва моят Октомври да се уталожи всичко преживяно.  В момента съм на ниво, на което просто искам да си стоя в къщи, да се грижа за домашните любимци, да спя и да гледам Netflix сериали докато ям пуканки Е, и да танцувам Зумба, разбира се..  Не ми се мърда много, макар че ми предстои още едно хубаво изживяване скоро - симфоничен рок концерт на живо. Понякога наистина човек...

Моето Хайку за днес: Есента идва с тихи, листо-шарени стъпки, които разделят сезоните за всяко ново начало. Лятото отминава с морско-ветровита въздишка. Понеже съм вече в "дупка на Сатурн" - 1 месец преди рождени ден, когато човек прави оценка на изминалата си астрологична година, някак ми е носталгично. Лятото беше много интензивно и емоционално за мен.  Видях добро, лошо, грозно, красиво и т.н.. Като цяло, доста опит натрупах. В периода на сатурновата дупка е важно да се анализират правилно ситуациите и да се осъзнаят житейските уроци. Резултатите ми са ясни - малко повече кг от преяждане по различни места, но пък ясен план за режим и отслабване в действие, спокойна тишина в сърцето след множество емоционални бури и все пак вътрешно удовлетворение от личните постижения. :) До голяма степен се чувствам щастлива първо, защото е есен, а това е любимия ми сезон и второ, защото планът ми за годината до момента е на 100 % изпълнен и затова е време за нови планове с реални срокове...

Днес формата на поста ми ще е странен, точно като моето настроение преди Великден. Тогава ще съм със семейството си и ще си видя ремонтираното жилище, което ще обитавам занапред. Някак ми е особено че остават месеци докато напусна Бургас.  Минаха 15 години, а може би и 16, откакто съм тук. Така и не се вписах. Не знам защо се сетих за "Железният Светилник" на Димитър Талев, който ми е любим роман, между другото. Сигурно е, защото там ставаше дума за желанието на жена да отиде при мъж в неговото село и да стане "чуждоземец", но това така и не се случи. Всички знаят за романа. Та и аз така, все си останах чуждоземец в гр. Бургас с много познати и може би 1-2 по-близки хора, които напоследък изчезнаха, но сигурно, защото  моето физическо време е ограничено и ангажиментите много. Да, чуваме се по телефона, но не е същото, така че съм си поела кармата за неподдържаните взаимоотношения.   А може би срещите се разредиха и разговорите, защото всеки е по своя си път и нямам...

В последните седмици и месеци ми е леко носталгично, самотно и в същото време романтично. Такъв е периода може би, но това сега не е толкова важно. А и не ми е приятно да говоря за личните си чувства в момента. :) Понеже обичам романтични истории, филми и книги, реших да си създам писмени такива самостоятелно. Усещам, че много хора ги търсят и обичат тези приказни думи за любов, понеже някак си в днешно време сложно се намира и не се пази от участниците в приятелството, връзката, работата и т.н.  Затова пък романтичните писатели и блогъри просперират, а  с тях и лайф коучовете /консултанти за живот, любов, психология и т.н./, понеже  и двата вида създатели учат човек на любов - към себе си и към другите, защото тази тема е леко забравена покрай масовата лудост всеки да е успешен и богат, което не е лошо, но за различните хора тези две понятия имат специфично за тях значение. Аз пък, от своя страна, обичам романтиката и си я търся във всички малки неща, които ме заобикалят...

          Завинаги С Някого За Една Нощ е просто една отдавна позната на всички история, която е и моя. Идва навечерието, когато се изпраща старата 2022 година и се посреща новата 2023. Емоциите са много, хората вдъхновен за преживявания. Дават се празни обещания, че от 01.01.2023 ще се започва нещо ново. Поемането на  отговорност за ситуации, които е можело да се оправят много по-рано става привлекателно под привкуса на две , три или повече чаши алкохол. Аз стоя с детето и си мисля как да си преорганизирам започнатите проекти, за да ми стига времето за всичко. Някак си ми е предизвикателно до такава степен, че съм крайно демотивирана дори да напиша на лист стъпките за постигането на целите си. "И това ще мине" си казвам, търсейки място вече 30 минути на паркинга на голяма хранителна верига, където хората стигат до бой за колички. Може би са били гладни цяла година? Но това  не е от значение. Реших, че няма да се занимавам повече с безмисле...

Има дни, когато макар че пече слънце, все едно вали. Мрачни по своему, както душата пред трудностите на пътя си. Чадъра на маските пада и болезнени лъчи изгарят  уж зараснала рана. А тя се отваря. От минали думи и не - срещнати личности.  Мечтания. Все още несбъднати. Тогава човек се пита какво се е случило и как се е стигнало до настоящето. С тегоба.  Липса на действия. И крайна отпуснатост, съкрушена от претовареност на поети чужди отговорности. Личният избор. Дъждът се набива ситничко. Като онези малки капки, които пропиват в палтата на случките, заедно с техните кръпки и мокрят, а уж са изсъхнали. В гонитбата с позитивните мисли , понякога човек се дави и забравя. Автентичността все пак за да е истинска е нужна и болка. Дори и в изящност. Настояща реалност. И мълчалива умора. От самостоятелно мислене. Без подкрепа. Нито пък нейното търсене. Сред всички планирани дейности се появяват и изненадващи сбирки. По двойки, явно все още влюбени. Тогава се правя...

Валери си спомни неочаквано за ранната пролет на изминаващата година. Тя се разхождаше една лично нейна вечер. Лъхаше спокойствие и тя се наслаждаваше на кратката си обиколка сред килима от листа, оцветени в различни нюанси на жълто, червено и кафяво.  Валери обичаше есента, тя си оставаше и до днес нейния любим сезон. Тогава най-често се разхождаше сама със себе си и преосмисляше нещата от живота. В ранната пролет имаше хубаво и романтично преживяване, което целенасочено забравяше. Прегръдката. Единствената, която те двамата имаха, неофициално и без - маскарадно. Валери често мислеше за него.  Той си оставаше все така свободен и безгрижен или поне така изглеждаше. Той търсеше жената на своя живот в спомена на миналата такава. Обичайно. Така си мислеше момичето, усмихвайки се на себе си. Повечето мъже в нейния живот си оставаха емоционално обвързани с отминалите любовни времена постоянно. Може би тя се отразяваше в тях. Сърцето й казваше, че не е така, но логичността...