Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

  Хубаво е, че тази седмица имах време да постоя в къщи, заредя батериите на енергията си и да творя заради болничните си. Колкото повече времето минава, толкова повече усещам, че мястото ми определено е в къщи да пиша. Е, само да имаше и кой да ме издържа докато получа доходи от творческата си дейност. В кръга не шегата, разбира се! :) Днес ще напиша кратка история от поредицата "Когато сме истински" , те са под 1000 думи и любим мой творчески жанр. Между другото, вчера бях на козметична процедура за лазер и моята приятелка - козметичка, която си купи книгата ми "Многоточия"  , която е време да кача на Kindle, сподели, че определено имам дарбата да пиша разкази. Това и правя, някак се чувствам спокойно като творя сред ежедневния хаос и тичане по задачи през деня. Ценя си времето, когато съм спокойно у дома и пия кафе без да правя абсолютно нищо.  Изключително женско звучи...  като мен. :) Да,  искам творя от къщи нещо смислено, за което да получавам доходи. ***...

Миризмата на току-що изпечени сладки, допълнена със завоалираното докосване на черно кафе, дразнеше приятно обонянието. Ароматите се преплитаха с различните благовония, съпъстващи като невидима аура всички жени, излезнали в разцъфналата коимбрийска утрин..Дама с грациозна походка слезна бавно от борда на пристигнал кораб, украсен с голяма статуя, покриваща предния нос.  Обвита в наметалото си, изпод чиято качулка се виждаше съвсем малка част от лицето, жената дари с пренебрежението си хората на пристанището.  Погледът й, полускрит от плата, спря рязко върху седналата фигура, около която се скупчваха много малки деца с искрящи от вълнение и очакване очи. Възрастните попиваха с мръсни кърпи потеклите им сълзи, които сякаш се вливаха в създадена явно от разказа на седналата жена. Около себе си тя сякаш създаваше невидима река, изпълнена с горчилка, солена безличност и неприятни чувства, които се вливаха в замръзнало течение... Безцветна картина се оформяше и от самотния силуе...