Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Мисля си, че е време да попиша малко за бизнес. Не за друго, ами защото става скучно на моменти да се въртят едни и същи житейски теми, дори и за мен, която обичам много да дълбая в нещата и да ги анализирам дълго време. Понякога е добре да се живее по-опростено и да не се мисли много. Нещата, така или иначе, се случват. Що се отнася до бизнеса, лично аз не съм искала никога да се занимавам. Винаги желанието ми е било да си имам къща с двор, мъж, деца, домашни любимци и да си стоя у дома да работя нещо, което ми харесва, и  да си гледам къщата. Сега това ми е една хубава мечта, която не съм сигурна, че ще осъществя в този живот нацяло. Но пък за щастие имам дом, кола, дете, хобита, спа процедури. Ще си взема и домашен любимец. Благодарна съм за това. Обаче работя в офис. Това за мен е пълна загуба на време и това го казвам напълно съзнателно. За мен стоенето в затворено помещение да правя нещо, което се налага да върша за пари, е лично избран затвор със съответните последици. Уви, ...

Дванадесет години бездействие в напразно очакване нещо да се случи или промени. Разбира се, това не се получава. Валери пиеше чаша червено вино и слушаше любимите си любовни рок балади. Така, както правеше преди дванадесет години, докато се подготвяше да приеме с гордо вдигната глава резултатите от университетите в Залцбург, Виена и Мюнхен, независимо какви.  Документите й се разглеждаха вече втори месец след подаването им през фондацията, която сътрудничеше с тях. Момичето кандидатстваше едновременно за петнадесет университета по съответните програми за чужденци.  Немският й език не можеше да се нарече перфектен, но определено се разбираше от хората тогава, тя полагаше усилия да направи по-добро произношението си, защото знаеше, че на това много се държи в страни като Австрия и Германия, където мечтаеше да живее. Приеха кандидатурата й само в два университета – Мюнхен и Залцбург. Тя не замина, но прие с чест и гордост постиженията си или поне така мислеше тогава. ...