Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

 Последните седмици като за финал на 2025 са ми като последни поучения за всичко онова, което преживях, научих и осъществих. Някак ми беше динамично, но една идея по-спокойно. Най-важното, което научих е да имам прост живот и спокойствието да се наспивам достатъчно. Постигнах доста неща, изживях още повече и разбрах, че всъщност наистина всичко започва от чувството за лична сигурност - здрави нерви, да си имаш собствен дом и финансова стабилност, колкото да си покриваш ежемесечните разходи.  Това е, вече нямам грандиозни мечти, защото ги осъществих, за да видя, че всяка слава трае точно четиринадесет дни, после те забравят и сметките удрят сериозно. Доста трансформираща ми беше 2025. Честно казано, искам да приключи по-скоро. Най- ценното умение, което научих е "ще се решава в движение". Винаги съм била човек по плановете и организацията, перфектна съм там, но сега вече искам да се наспя и да си стоя спокойно в къщи без да бързам за никъде. Не виждам и смисъл. Бързането ми е ...

От дълго време пътувам сама по различни места, защото за мен пътешествията са обогатяване и нови спомени, които ми подобряват душевното, емоционалното и физическото състояние. Обичам и да си стоя у дома, но някак напоследък ми е тегаво да го правя. Иначе винаги, където и да ходя, желанието ми е да се прибирам в къщи и някой да ме посреща там.  В момента имам 2 папагала и дете, които ме чакат и честно казано, щастлива съм, че ги има. Благодарна съм и че имам здрава кола и дом, където да се прибера. Това е богатство. Всъщност, и във връзка и извън такава, винаги съм пътувала, защото съм любопитна и обичам да уча нови неща и да се срещам с различни хора. Моите партньори досега са били мъже, които не обичат да пътуват. Вероятно, за да се допълваме, но това в момента е без значение. Честно казано, предпочитам да пътувам сама, за да се насладя изцяло на преживяването и атмосферата от новото място - храната, която ям бавно и музиката на уличните артисти, която отваря нови хоризонти в съзн...

Много хора, включително и аз, казват да се живее живота пълноценно. Малко обаче споделят как да се случи това при ежедневните битки, които се водят и постоянният житейски натиск върху личността за абсолютно всичко във всяка житейска сфера. За себе си ще споделя, че последните 2 седмици бях загубила почти изцяло желанието си за живот. В един момент писва цялото безпаричие, липсата на всякаква форма на  любов и загриженост, натрупването на нови ангажименти, кратките срокове на работното място и недостигът на физическо време да се вършат нещата, които човек обича да прави. Дори и без минимални резултати.  Това е убиващо, когато няма дори някакъв резултат. Една приятелка ми каза да спра с моя перфекционизъм и очаквани резултати и аз спрях да чакам това, което мисля, че е  редно да се получи,  но насреща отново нищо не виждам от цялата си работа и раздаване наляво надясно.Нито пари, нито контакти, нито елементарна форма на любов и загриженост. Дори вече не ми се пише тол...

Хм, днес разходих шарените си нокти до една невероятно красива пчеларска ферма около гр. Несебър, в която разбрах какво е щастието. А то се крие в създаването на семеен уют сред природата и искрени усмивки, споделени с домашно приготвени ястия и напитки. Простички и достъпни за всеки неща, стига да ги иска. Дълго време се чудих какво е щастието. Преди много години, моят най-добър приятел, който се помина, ме пита "Щастлива ли си, Душа?" и аз не можах да му отговоря, защото не знаех какво е това.  Не го усещах и разбирах. Днес вече разбрах, защото видях щастието с очите си - семейство с 3 деца, къща, двор, пчели, кокошки и земеделска земя. Поздравих хората за избора им на място, на живот. Те са можели да останат в чужбина, но са избрали да живеят в България и да се трудят като обработват земя, правят мед и други ценни земеделски неща, за които никой не говори, защото хората като цяло, ги мързи да работят в земеделието и не само там. Та видях какво е щастието чрез пъстротата на...

Днес формата на поста ми ще е странен, точно като моето настроение преди Великден. Тогава ще съм със семейството си и ще си видя ремонтираното жилище, което ще обитавам занапред. Някак ми е особено че остават месеци докато напусна Бургас.  Минаха 15 години, а може би и 16, откакто съм тук. Така и не се вписах. Не знам защо се сетих за "Железният Светилник" на Димитър Талев, който ми е любим роман, между другото. Сигурно е, защото там ставаше дума за желанието на жена да отиде при мъж в неговото село и да стане "чуждоземец", но това така и не се случи. Всички знаят за романа. Та и аз така, все си останах чуждоземец в гр. Бургас с много познати и може би 1-2 по-близки хора, които напоследък изчезнаха, но сигурно, защото  моето физическо време е ограничено и ангажиментите много. Да, чуваме се по телефона, но не е същото, така че съм си поела кармата за неподдържаните взаимоотношения.   А може би срещите се разредиха и разговорите, защото всеки е по своя си път и нямам...

Всички имат някои недовършени неща - задачи, истории, ситуации и т.н. Хората изпускат много метафорични влакове - на възможности, партньорства, бизнеси, среди и т.н. Макар поетично и с романтична нотка да се казва, че такъв е човешкият живот с добри и лоши събития, считам, че всичко е ясно направен избор според ситуацията и знанието на индивида. Например, ако човек изпитва твърде много болка във връзка или на работното място, независимо колко обича партньора си или парите, ще си тръгне. Сърцето винаги има лимит на болка. Понякога го описвам като един вид раждане на дете. Носиш 9 месеца чувствата и като излязат, винаги се ражда нов живот и реалност , независимо дали е добра или поучителна.  Често пъти хората избират да не завършат дадени ситуации, връзки, възможности и ги оставят някак висящи в пространството. Това обаче е направен избор - "Не ми се занимава сега", което значи, че не е важно или просто по-меко да не се стига до взимане на решение въобще. Такива са фактите и в...

Темата за прекалената ангажираност ми е много близка тези дни. Покрай цялото Новолуние и загърбване на минали ситуации, хора, събития и чувства, като ново начало е редно своите грешки да открие човек, като мен например. Винаги споделям своя опит и знания, защото смятам, че така е редно да се прави. Приключих доста болезнени минали глави в книгата на живота си, но съм си тук и се развивам като продължавам напред въпреки болката, счупените илюзии и неосъществени неща, които очевидно не са били за мен. Късно го разбрах, но по-добре така, отколкото  никога. Днес ще напиша за ангажираността като бягство от отговорност. Да, след раздяла, провал и други негативни ситуации, хората имат два варианта за потояният им живот занапред:  1. Да плачат, пият и тъпчат в ситуацията, ровейки се в негативните си чувства докато умрат;  2. Да плачат, пият и намерят сили да продължат напред въпреки болката, разочарованието, счупените илюзии и разкървавеното си сърце. Тук идва на помощ ангажирано...

 Днес ще напиша гледната си точка по много интересна и практична тема. По принцип не съм по рационалните и логични неща, но понякога имам проблясъци и в тази сфера. Макар че, каквото и да се случва, винаги слушам сърцето си - само и единствено него. В последно време се чувствам доста самотно на моменти, защото наистина минавам през някои сериозни трансформации и осъзнавания за живота си като цяло, защото все пак ще навършвам 42 години през октомври, а това  е сериозен житейски цикъл.   Поради вътрешното си неспокойствие и търсене на баланс между работата, детето и личното време, всеки ден звъня поне на един  верен и проверен във времето приятел за да обменим опит по различни теми и да укрепим връзката си като личности. Всички имат нужда от социални контакти. Последният разговор, който проведох с моя близка приятелка, която наскоро се задоми повторно след дълги години необвързаност и самостоятелно отглеждане на дете, което ми даде надежда и за подобряване на моят...

- Обичаш ли приказки? – Попита Валери своя събеседник. - Да, че кой не ги обича? – отвърна Сейбър, който по принцип мълчеше и слушаше без да изказва мнение, освен ако не го питаха . Той често гледаше с тъмните си очи някъде извън хоризонта, без да дава знак, че изобщо присъства физически в настоящия разговор. - Е, значи ще ти разкажа една приказка, която вярвам, ще разбереш правилно и ще чуеш, не само ще слушаш. Има разлика между това да се слуша и това реално да се чува какво се говори, както и да се разбира правилно.  Доста хора не желаят да разберат думите и чувствата, които се влагат в тях. Или пък просто се правят, че са наясно и са целите в слух. Имало едно време.. Не, всъщност времето е все още сега, непроменено към днешна дата, пълно със спомени от изминалите години.   Живеели две момичета, на разстояние точно десет минути една от друга, учили заедно, водели се най-добри приятелки. Споделяли всичко, или поне едната така си мисле...

Момичето бързаше нетърпеливо към мястото, където стартираше концерта на една стара, но любима нейна група. Тя чакаше отдавна този ден, пълна с вяра за грандиозен спектакъл. Така и стана. Всичко, в което се вярва, се превръща в реалност. Прожектори. Изкуствена светлина. Бял костюм. Жица от стон на китара. Емоции. Самота в очите и гласът му. Но красива някак по своему. Един музикант винаги прави шоу, но дали то отразява неговия живот? Едва ли или вероятно донякъде. Той не спира да го пресъздава на сцената. Самотата пропива всяка една нота и тон в гласа на изпълнителя. Цял живот той обикаля по пътища и концерти, среща любими, които забравя с тялото си, но не и в песните си. Именно те показват смисъла, опита и същинската душа на артиста. Има много фалш и драма в представленията на живота на музиканта. Той дарява радост на публиката, а вътрешно плаче и крещи от болезненост. На чувствата. Валери го усещаше по същия начин. Такава е идеята. „Колко типично!” си мислеше тя и с блужд...

Дванадесет години бездействие в напразно очакване нещо да се случи или промени. Разбира се, това не се получава. Валери пиеше чаша червено вино и слушаше любимите си любовни рок балади. Така, както правеше преди дванадесет години, докато се подготвяше да приеме с гордо вдигната глава резултатите от университетите в Залцбург, Виена и Мюнхен, независимо какви.  Документите й се разглеждаха вече втори месец след подаването им през фондацията, която сътрудничеше с тях. Момичето кандидатстваше едновременно за петнадесет университета по съответните програми за чужденци.  Немският й език не можеше да се нарече перфектен, но определено се разбираше от хората тогава, тя полагаше усилия да направи по-добро произношението си, защото знаеше, че на това много се държи в страни като Австрия и Германия, където мечтаеше да живее. Приеха кандидатурата й само в два университета – Мюнхен и Залцбург. Тя не замина, но прие с чест и гордост постиженията си или поне така мислеше тогава. ...

И тя си отиде,  както всички край мен, макар че не е завинаги... Мразя разделите, защото с всяка такава по частица от мен умира.  Беше хубав ден, когато я видях за последно – Надеждата.  Времето  за раздяла с нея настъпваше бързо. Тя отиваше там като Илюзия, за неопределен период и без сигурност дали ще се върне изобщо отново – града на Забравата.. Поредната нова и същевременно стара, която бягаше от реалността тук, но отиваше там някъде -  в друга и далечна от настоящата. Загубих я и тя избяга от живота ми.  Споменът за нея ми е ясен - сякаш беше тук вчера, а мина доста време.  Вече пораснах, а тя винаги ме караше да мисля, че не съм.  Когато свикваш да губиш тези, които обичаш по независими от теб обстоятелства, изпадаш в пълна апатия и се наслаждаваш на красивата самота. Тя става най-верния ти приятел. Хората си отиват, никой не се връща или рядко се случва...Надеждите също. Те падат като есенните листа и изгниват, докато не потънат ...