Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

 Последните седмици като за финал на 2025 са ми като последни поучения за всичко онова, което преживях, научих и осъществих. Някак ми беше динамично, но една идея по-спокойно. Най-важното, което научих е да имам прост живот и спокойствието да се наспивам достатъчно. Постигнах доста неща, изживях още повече и разбрах, че всъщност наистина всичко започва от чувството за лична сигурност - здрави нерви, да си имаш собствен дом и финансова стабилност, колкото да си покриваш ежемесечните разходи.  Това е, вече нямам грандиозни мечти, защото ги осъществих, за да видя, че всяка слава трае точно четиринадесет дни, после те забравят и сметките удрят сериозно. Доста трансформираща ми беше 2025. Честно казано, искам да приключи по-скоро. Най- ценното умение, което научих е "ще се решава в движение". Винаги съм била човек по плановете и организацията, перфектна съм там, но сега вече искам да се наспя и да си стоя спокойно в къщи без да бързам за никъде. Не виждам и смисъл. Бързането ми е ...

От дълго време пътувам сама по различни места, защото за мен пътешествията са обогатяване и нови спомени, които ми подобряват душевното, емоционалното и физическото състояние. Обичам и да си стоя у дома, но някак напоследък ми е тегаво да го правя. Иначе винаги, където и да ходя, желанието ми е да се прибирам в къщи и някой да ме посреща там.  В момента имам 2 папагала и дете, които ме чакат и честно казано, щастлива съм, че ги има. Благодарна съм и че имам здрава кола и дом, където да се прибера. Това е богатство. Всъщност, и във връзка и извън такава, винаги съм пътувала, защото съм любопитна и обичам да уча нови неща и да се срещам с различни хора. Моите партньори досега са били мъже, които не обичат да пътуват. Вероятно, за да се допълваме, но това в момента е без значение. Честно казано, предпочитам да пътувам сама, за да се насладя изцяло на преживяването и атмосферата от новото място - храната, която ям бавно и музиката на уличните артисти, която отваря нови хоризонти в съзн...

Много хора, включително и аз, казват да се живее живота пълноценно. Малко обаче споделят как да се случи това при ежедневните битки, които се водят и постоянният житейски натиск върху личността за абсолютно всичко във всяка житейска сфера. За себе си ще споделя, че последните 2 седмици бях загубила почти изцяло желанието си за живот. В един момент писва цялото безпаричие, липсата на всякаква форма на  любов и загриженост, натрупването на нови ангажименти, кратките срокове на работното място и недостигът на физическо време да се вършат нещата, които човек обича да прави. Дори и без минимални резултати.  Това е убиващо, когато няма дори някакъв резултат. Една приятелка ми каза да спра с моя перфекционизъм и очаквани резултати и аз спрях да чакам това, което мисля, че е  редно да се получи,  но насреща отново нищо не виждам от цялата си работа и раздаване наляво надясно.Нито пари, нито контакти, нито елементарна форма на любов и загриженост. Дори вече не ми се пише тол...

Хм, днес разходих шарените си нокти до една невероятно красива пчеларска ферма около гр. Несебър, в която разбрах какво е щастието. А то се крие в създаването на семеен уют сред природата и искрени усмивки, споделени с домашно приготвени ястия и напитки. Простички и достъпни за всеки неща, стига да ги иска. Дълго време се чудих какво е щастието. Преди много години, моят най-добър приятел, който се помина, ме пита "Щастлива ли си, Душа?" и аз не можах да му отговоря, защото не знаех какво е това.  Не го усещах и разбирах. Днес вече разбрах, защото видях щастието с очите си - семейство с 3 деца, къща, двор, пчели, кокошки и земеделска земя. Поздравих хората за избора им на място, на живот. Те са можели да останат в чужбина, но са избрали да живеят в България и да се трудят като обработват земя, правят мед и други ценни земеделски неща, за които никой не говори, защото хората като цяло, ги мързи да работят в земеделието и не само там. Та видях какво е щастието чрез пъстротата на...

Днес формата на поста ми ще е странен, точно като моето настроение преди Великден. Тогава ще съм със семейството си и ще си видя ремонтираното жилище, което ще обитавам занапред. Някак ми е особено че остават месеци докато напусна Бургас.  Минаха 15 години, а може би и 16, откакто съм тук. Така и не се вписах. Не знам защо се сетих за "Железният Светилник" на Димитър Талев, който ми е любим роман, между другото. Сигурно е, защото там ставаше дума за желанието на жена да отиде при мъж в неговото село и да стане "чуждоземец", но това така и не се случи. Всички знаят за романа. Та и аз така, все си останах чуждоземец в гр. Бургас с много познати и може би 1-2 по-близки хора, които напоследък изчезнаха, но сигурно, защото  моето физическо време е ограничено и ангажиментите много. Да, чуваме се по телефона, но не е същото, така че съм си поела кармата за неподдържаните взаимоотношения.   А може би срещите се разредиха и разговорите, защото всеки е по своя си път и нямам...

Всички имат някои недовършени неща - задачи, истории, ситуации и т.н. Хората изпускат много метафорични влакове - на възможности, партньорства, бизнеси, среди и т.н. Макар поетично и с романтична нотка да се казва, че такъв е човешкият живот с добри и лоши събития, считам, че всичко е ясно направен избор според ситуацията и знанието на индивида. Например, ако човек изпитва твърде много болка във връзка или на работното място, независимо колко обича партньора си или парите, ще си тръгне. Сърцето винаги има лимит на болка. Понякога го описвам като един вид раждане на дете. Носиш 9 месеца чувствата и като излязат, винаги се ражда нов живот и реалност , независимо дали е добра или поучителна.  Често пъти хората избират да не завършат дадени ситуации, връзки, възможности и ги оставят някак висящи в пространството. Това обаче е направен избор - "Не ми се занимава сега", което значи, че не е важно или просто по-меко да не се стига до взимане на решение въобще. Такива са фактите и в...

Темата за прекалената ангажираност ми е много близка тези дни. Покрай цялото Новолуние и загърбване на минали ситуации, хора, събития и чувства, като ново начало е редно своите грешки да открие човек, като мен например. Винаги споделям своя опит и знания, защото смятам, че така е редно да се прави. Приключих доста болезнени минали глави в книгата на живота си, но съм си тук и се развивам като продължавам напред въпреки болката, счупените илюзии и неосъществени неща, които очевидно не са били за мен. Късно го разбрах, но по-добре така, отколкото  никога. Днес ще напиша за ангажираността като бягство от отговорност. Да, след раздяла, провал и други негативни ситуации, хората имат два варианта за потояният им живот занапред:  1. Да плачат, пият и тъпчат в ситуацията, ровейки се в негативните си чувства докато умрат;  2. Да плачат, пият и намерят сили да продължат напред въпреки болката, разочарованието, счупените илюзии и разкървавеното си сърце. Тук идва на помощ ангажирано...

 Днес ще напиша гледната си точка по много интересна и практична тема. По принцип не съм по рационалните и логични неща, но понякога имам проблясъци и в тази сфера. Макар че, каквото и да се случва, винаги слушам сърцето си - само и единствено него. В последно време се чувствам доста самотно на моменти, защото наистина минавам през някои сериозни трансформации и осъзнавания за живота си като цяло, защото все пак ще навършвам 42 години през октомври, а това  е сериозен житейски цикъл.   Поради вътрешното си неспокойствие и търсене на баланс между работата, детето и личното време, всеки ден звъня поне на един  верен и проверен във времето приятел за да обменим опит по различни теми и да укрепим връзката си като личности. Всички имат нужда от социални контакти. Последният разговор, който проведох с моя близка приятелка, която наскоро се задоми повторно след дълги години необвързаност и самостоятелно отглеждане на дете, което ми даде надежда и за подобряване на моят...

Често хората се питат колко струва един човешки живот и той се оценява с различни мерителни единици – финансови, морални, материални и др. Моят отговор е, че стойността е точно пет секунди. Ужасяващи. Плашещи. Истински. През тях се взима решение дали да се спаси човек или да падне надолу с главата. Това се прави инстинктивно. Изборът в повечето случаи е положителен. Спасението напомня, че всичко създадено трябва да се цени и да се благодари за него, защото то не е даденост.       Защо точно пет секунди? Толкова бяха нужни за да оценя, че беззащитното ми дете, което падаше надолу с главата е най-важното нещо в живота ми. Хванах го бързо за малкото краче с риск да нараня само него, но го изправих с бързо движение. Ужасих се, намразих се за несъобразителността си за момента, а сърцата на двете ни се разтуптяха от безмерен страх. Случилото се ме научи на много неща за изключително кратък срок. За пръв път в живота си изпитах такъв физически страх. Но се п...