Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Днес е Благовещение. В този ред на мисли, Честит Празник! Лично аз го свързвам с майчинството и създаването на нов живот, който може да е дете, или книга, например. Пожелавам на себе си и всички, които имат желание, да заченат ако не точно днес, то поне скоро. Да се роди дете е най-хубавото нещо на света и лично аз не бих го заменила никога с нищо друго. Затова не разбирам хората, които се ослушват от създаването на деца, но изборът си е техен. Аз съм благодарна и щастлива, че имам прекрасна дъщеря, която много обичам и тя мен.  Ако е писано, ще имам още деца и абсолютно го вярвам. Истинската, безусловна и споделена любов е между родители и деца. Тази седмица ще пропусна бизнес тематиката, защото честно казано, съм още на облака на щастието от издаването и продаването на целия ми тираж книга " Mori Monologues, " което за мен беше много приятна изненада.  Преди време, докато правех медитация и след това танцувах Мандала, която е най-свещеният женски танц, си пожелах да ст...

Днес ми се пише за.. романтика. :) Но не онази любовната, защото към момента няма как точно да я обясня като писане, а за малките неща и дневни желания, които понякога остават несбъднати, но е по-хубаво да се осъществят, както аз направих с пътуването си до Турция в началото на ноември. Желанието ми да пиша е малко извън графика ми за постове, който е на българския блог вторник, четвъртък или събота, а на английския - сряда, петък или неделя. Понеделник играя задължително Зумба, защото всичко, което ме вълнува е свързано с писането, танцуването на Зумба и пътуванията с кола, самолет, автобус и т.н., които ми носят щастие.   Последното ми пътуване беше наистина живото-променящо с екипа на компанията ми "One More International", за която имам общо 3 Фейсбук групи. На български  са 2 отделни за продукти и екипни споделяния , а на английски 1 за всичко. Смея да твърдя, че доста успешно се позиционирам в онлайн пространството, макар и с начални стъпки. Все пак, както казва ...

Беше декември. Около Коледа. Светлините на града искряха в пълния си блясък, а за красотата на това пътуване се допринасяха базарите. Живи и истински. С пунш, сладки и дори пълнени картофи. Някак се допълваха. Усмивките грееха навсякъде. Хората пълнеха чашите с греяно вино и настроение. Разнасяха се много аромати. Хората се разхождаха – по двама, трима, с приятели. Личеше си, че наближава семеен празик. Всяка спирка и улица светеше. В цветовете на радости и подаръци. Валери и Сейбър обикаляха. Из различните замъци. Позлатени до безобразие, но не натруфени.   Имаше изящност и нежно преплитане на днешни и отминали традиции, втъкани в дрехите, които сега красяха музеите. И си спомняха за броните на отдавна изчезнали рицари. Покрити с величие. Също така и буржоазия, учудващо с принципи.  За времето си. Носеше се мелодия от непознат инструмент. Валери видя жена, облечена в черно, с ръкавици, красива усмивка, лъхаща на носталгия. От отминали дни.   Тя свиреше. На ...

Дванадесет години бездействие в напразно очакване нещо да се случи или промени. Разбира се, това не се получава. Валери пиеше чаша червено вино и слушаше любимите си любовни рок балади. Така, както правеше преди дванадесет години, докато се подготвяше да приеме с гордо вдигната глава резултатите от университетите в Залцбург, Виена и Мюнхен, независимо какви.  Документите й се разглеждаха вече втори месец след подаването им през фондацията, която сътрудничеше с тях. Момичето кандидатстваше едновременно за петнадесет университета по съответните програми за чужденци.  Немският й език не можеше да се нарече перфектен, но определено се разбираше от хората тогава, тя полагаше усилия да направи по-добро произношението си, защото знаеше, че на това много се държи в страни като Австрия и Германия, където мечтаеше да живее. Приеха кандидатурата й само в два университета – Мюнхен и Залцбург. Тя не замина, но прие с чест и гордост постиженията си или поне така мислеше тогава. ...

И тя си отиде,  както всички край мен, макар че не е завинаги... Мразя разделите, защото с всяка такава по частица от мен умира.  Беше хубав ден, когато я видях за последно – Надеждата.  Времето  за раздяла с нея настъпваше бързо. Тя отиваше там като Илюзия, за неопределен период и без сигурност дали ще се върне изобщо отново – града на Забравата.. Поредната нова и същевременно стара, която бягаше от реалността тук, но отиваше там някъде -  в друга и далечна от настоящата. Загубих я и тя избяга от живота ми.  Споменът за нея ми е ясен - сякаш беше тук вчера, а мина доста време.  Вече пораснах, а тя винаги ме караше да мисля, че не съм.  Когато свикваш да губиш тези, които обичаш по независими от теб обстоятелства, изпадаш в пълна апатия и се наслаждаваш на красивата самота. Тя става най-верния ти приятел. Хората си отиват, никой не се връща или рядко се случва...Надеждите също. Те падат като есенните листа и изгниват, докато не потънат ...