Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Днес дойде време да завърша една тема, по която отдавна исках да споделя мнение. Това е темата защо вече няма истински връзки и хората предпочитат да са на " тълпи по сами ".  И с тази тема приключвам дълбаенето си по тази тема, защото ми се вижда неперспективно към момента. Доскоро се чудих за множеството причини, ама мисля че вече ги знам и мога да ги обобщя за себе и да се насоча предимно към начини за спечелване на пари, защото все пак е по-добре да плача на яхта в самота, докато обикалям света и слушам "Шампанско и сълзи" , пия пенливо вино  розе и ям миди, например, отколкото да стоя в къщи и да се само-съжалявам, че онзи, когото обичам или съм обичала някога, не ме е оценил и споделил чувствата ми.  Някак ми е минало времето за очакване на любовта и вече не ме интересува толкова живо. Сигурно ще срещна някога, някъде, някого, ама не смятам да преследвам, а по-скоро да запазя живота си пълноценен и чист от тъга, защото в чужд живот се влиза с чистота. А онези,...

Днес формата на поста ми ще е странен, точно като моето настроение преди Великден. Тогава ще съм със семейството си и ще си видя ремонтираното жилище, което ще обитавам занапред. Някак ми е особено че остават месеци докато напусна Бургас.  Минаха 15 години, а може би и 16, откакто съм тук. Така и не се вписах. Не знам защо се сетих за "Железният Светилник" на Димитър Талев, който ми е любим роман, между другото. Сигурно е, защото там ставаше дума за желанието на жена да отиде при мъж в неговото село и да стане "чуждоземец", но това така и не се случи. Всички знаят за романа. Та и аз така, все си останах чуждоземец в гр. Бургас с много познати и може би 1-2 по-близки хора, които напоследък изчезнаха, но сигурно, защото  моето физическо време е ограничено и ангажиментите много. Да, чуваме се по телефона, но не е същото, така че съм си поела кармата за неподдържаните взаимоотношения.   А може би срещите се разредиха и разговорите, защото всеки е по своя си път и нямам...

Днес на 31.12.2024 е време да се включа за последно на блога си тази година. Щастлива съм, че възстанових писането си на български в блога от юни месец, когато се върнах от Франция и Швейцария като осъзнал се човек, бил на върха на Айфеловата кула. Ще гледам да съм по-кратка и синтезирана, защото в душата ми се бушуват твърде много емоции, а пък е време да простя на себе си и всички в живота си много неща, разочарования, ситуации. Днешния ден не желая да дълбая в миналото и да се укорявам кой, какво как е направил, включително и себе си. Желанието ми е да започна на чисто и по нов начин новата година, което и започнах да правя още от Ноември. Приключих много дейности и отношения, чиста съм пред себе си. Който ме е разбрал, добре, който не, чудесно!  Аз поемам отговорността за себе си и своята част от ситуациите и отношенията, другите отговарят за себе си и тяхната част.  Това ми напомня за китайската мъдрост " Между двама човека има точно 10 крачки. Ако си минал своите 5 и ня...

 "На тълпи по сами" не са мои думи, а на Десислава Илиева - жена, която се определя като консултант Любов и е много директна в изказа си. Използвам тази реплика за днешния си пост, защото много силно ми кореспондира като тема в последно време, защото общувам постоянно с мъже и жени, които предимно мърморят, че са сами, но като опре до действия за изграждане на връзки, хич ги няма.  Когато се поговори повече по темата, става ясно, че всичко това се дължи на едни дълбоки страхове от отхвърляне, нараняване, загуба на любимия в бъдещето и нежелание да се създава дете в този "лош" свят.  Мхм, има логика във всички тези твърдения, обаче истината е някъде другаде. Светът е създаден за двама, семейството е от мъж и жена, а децата са чудото на живота. Казано е от много мъдри хора: "Живей така, че да те помнят и оставиш следа: чрез дете, книга или добри дела" - такава е моята интерпретация.  Що се отнася до страховете, считам, че е по-добре да ме отрежат от раз, ка...

"В края на краищата, се превърнахме в странници в различни места."  Телефонният разговор приключи, Валери допи чашата си червено вино, избърса си сълзите и легна да спи, изтощена от житейските драми, с които се наложи да се справя за пореден път вече някак по навик. Явно периодът беше такъв. ***** Валери отвори очи и се озова в една огромна пустиня, облечена в бяла дълга роба и разпусната коса с руси кичури, които се осветяваха от силното слънце.  Тя гледаше безкрайната пустиня, но я усещаше някак близка до сърцето си.  В него вече нямаше какво да поникне от засетите семена, нито пък да умре, защото всичко беше изгоряло. Пустинята я успокояваше, сякаш имаха някаква дълбока, телепатична връзка и тя беше вярна приятелка на жената. Задуха вятър и прашинките се завихряха в странен танц, който ги издигна по-високо от пясъка и оформи силует на мъж, хем невидим, хем пък се усещаше като жив и с туптящо сърце.  "Ти защо си в моята пустиня", попита Валери "Не е твоя, а е...

  И днес е ден на много бивши Наричат го деня на любовта Учудващо е, че започват всички Да търсят прошка след дъжда На думи, който някога отблъсна Обичта ми като някаква слана В очите на всички тези бивши Бях прашинка на скръбта Която те така и не преодоляха От загубата си в любовта На някои други техни бивши Между фалшивите честититки Открих изтънчени визитки За игри в леглото или на колене Но моля, всички тези бивши Да си отиват при избраната жена Която да обгрижват, а аз да пазя си честта Все пак когато е затворена една врата Не може вече да се влиза вътре Или пък да се прави план резервен Не, по-добре да съм във вечна самота Отколокото да си живея със заблуда, Че нещата няма да са все така. При факта, че мъже са вече бивши Безмислено е да се търси огън в пепелта.

Настъпи време да продължа напред Сред останките от сълзи и трохи Внимание, което си изпросих. Нима това бе моето призвание? Аз често пиша никой да не моли За внимание и да получава оправдания От разни хора, които са несигурни Какво точно искат  от човек до себе си. Но някак си се ядосвам и ми писва Да слушам какво и как не може. Поне да беше казано директно, По-добре щеще май да се получи. Но днес отивам да зареждам аз колата си И да продължа по пътя си, в търсене на дом За душата си. А може би и физически. Защото само по пътя съм без угризения, че искам нещо, някой или други глупости, които си крещи съдбата, че не са за мен. Уви, в крайна сметка, права е. Но аз съм тази, която лъже самостоятелно главата си, че има нещо близко с душевно и емоционално непознати. Та, дойде време да се събудя някак си И да поема смело по своя път Защото ми омръзна да само-спъвам краката си, когато казват да бягам надалече, А аз стоя, и не помръдвам В очакване на нещо да се случи, Но като всичко, което...

Виждам подигравката в стъклените ти очи на миналото, гонещо настоящото бъдеще, виждам лъжа, лицемерие, използвачество безумно към невинна, наивна и бедна душа. Не вярвах, че и ти си като тях – другите, с намазани до непознаваемост гримирани лица... Поредната капка на бездънно разочарование и измамена, заблудена от собствена суета... Виждам твоите насмешливи погледи с неизказаното иронично намигане, Самохвалство, на базата на какво е това? Била останала единствено самотата и болката... Така е, но не и в твоята фалшива душа, залъгваща се, че е различна, не в целокупността на дъждове наводняващи, бури, гърмежи и падаща слана върху земята, изсушена до безобразие от думите... А сълзите ти?! Сълзи ли бяха или импровизирана игра с теб в главността на ролята спасител, даващ обичта... Последни думи, комбинирани с безкрайно безразличие и ти ме излъга, а бил ли си изобщо искрен преди това? Съмнявам се, остава чувство унизително за слепваш парченца счупени от розови листа, които дори не...

Има дни, когато макар че пече слънце, все едно вали. Мрачни по своему, както душата пред трудностите на пътя си. Чадъра на маските пада и болезнени лъчи изгарят  уж зараснала рана. А тя се отваря. От минали думи и не - срещнати личности.  Мечтания. Все още несбъднати. Тогава човек се пита какво се е случило и как се е стигнало до настоящето. С тегоба.  Липса на действия. И крайна отпуснатост, съкрушена от претовареност на поети чужди отговорности. Личният избор. Дъждът се набива ситничко. Като онези малки капки, които пропиват в палтата на случките, заедно с техните кръпки и мокрят, а уж са изсъхнали. В гонитбата с позитивните мисли , понякога човек се дави и забравя. Автентичността все пак за да е истинска е нужна и болка. Дори и в изящност. Настояща реалност. И мълчалива умора. От самостоятелно мислене. Без подкрепа. Нито пък нейното търсене. Сред всички планирани дейности се появяват и изненадващи сбирки. По двойки, явно все още влюбени. Тогава се правя...

Валери си спомни неочаквано за ранната пролет на изминаващата година. Тя се разхождаше една лично нейна вечер. Лъхаше спокойствие и тя се наслаждаваше на кратката си обиколка сред килима от листа, оцветени в различни нюанси на жълто, червено и кафяво.  Валери обичаше есента, тя си оставаше и до днес нейния любим сезон. Тогава най-често се разхождаше сама със себе си и преосмисляше нещата от живота. В ранната пролет имаше хубаво и романтично преживяване, което целенасочено забравяше. Прегръдката. Единствената, която те двамата имаха, неофициално и без - маскарадно. Валери често мислеше за него.  Той си оставаше все така свободен и безгрижен или поне така изглеждаше. Той търсеше жената на своя живот в спомена на миналата такава. Обичайно. Така си мислеше момичето, усмихвайки се на себе си. Повечето мъже в нейния живот си оставаха емоционално обвързани с отминалите любовни времена постоянно. Може би тя се отразяваше в тях. Сърцето й казваше, че не е така, но логичността...

Виното е отражение на емоциите ни. Има различни видове вина – горчиви, сладникави, натрапчиви и множество други определения. Какво различаваме докато отпиваме глътки от чашата?  Дори най-сладкото вино горчи, когато човека, който го пие има горчилка в себе си – на неизказани мисли и чувства. Те са оплетени в множество заседнали в гърлото думи. Така с всяка глътка горчилка, човека убива себе си и се само-отравя. От друга страна дори най-горчивото вино, което се води най-хубаво е сладко, докато се пие от спокойна, уверена личност, която се радва на миговете от живота си и ги счита за уникално - незабравими.  При положителни мисли, емоции и приемане спокойно на различните гледни точки, човек пие сладост. Тя носи спокойствие, истинска усмивка и наслада от чашата с вино. Човек тогава е опиянен от радост и изпълнен с вяра, която му носи още хубави мигове. От трета страна всички видове вина са някак безвкусни. Това е най-лошото състояние, в което може да се изпадне – на живо т...

Сърцето е като раздърпана кошница, пробита от иглите на болка и разочарование. Сълзите изтичат през множеството пролуки. Скелетът на кошницата също е мокър - подгизнал от умора и причинил мухъл на чувствата.  До днес си стои непочистен. Чувствата са специфични плетеници, създадени от хубави и лоши мигове, които се подклаждат от огъня на силни изживявания, чиято прегръдка изцяло обгръща сърцето. Понякога кошницата не може да се доплете, защото скелета й е нестабилен или пречупен. Тогава се започва на чисто - с нова плетка от мигове. Тя свършва с поредните пробиви на лоши емоции и се започва отново.. Кръговрата е пълен, непроменен и безкраен. Често пъти умората от борбата спира плетеницата, но точно тогава се намесва сърцето. Вариантите са различни - укрепване на импровизираните стени на кошницата; ново раздърпване или забравена сивота, която води до дъното. Това е въпрос на личен избор, който може да е грешен или правилен в зависимост дали човек живее за себе си или за другите...