Щастието и лудостта на наивника
Шекспир е казал:
„Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото не чакам нищо от никого. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай.“
Докато слушах романтична джаз колекция, размишлявах над думите на този леко луд и вечно щастливо влюбен гений – Шекспир. В тях има наистина много истини, които обаче не всеки разбира, защото не всеки иска да ги приеме.
Много хора имат очаквания, които прехвърлят върху всички около себе си под формата на обвинения, че са „нагли“, „безотговорни“, „несериозни“ и т.н. Списъкът е дълъг и всеки може да си го оформи сам, ако честно погледне в сърцето си.
Така или иначе, болка във взаимоотношенията винаги има – заради разочарования, гледане през различна призма и личностна мотивация, за която няма своевременна информираност. Честа причина за това е страхът от само-заявяване или от загуба на приятелство или партньорство.
Истината обаче е много проста – когато един човек не събира смелост да заяви себе си пред другите, това означава, че очаква от тях или най-малкото – те сами да се сетят. Как да стане това, след като никой не е способен да разчете точно мислите на събеседника си?
Получава се една игра на котка и мишка – в очакване другият да направи нещо, за което дори не знае, че се очаква от него. Освен това той не вижда причина да го направи, защото има друга мотивация и цел, за която дори не са го питали. Приема нещата така, както ги чуе – често без да задълбава или да рови твърде много, заради собствените си предразсъдъци.
Доста отношения се развалят именно защото не се казват нещата навреме и се търсят несъществуващи причини заради разочаровани очаквания. Винаги, когато се чака нещо от някого, има разочарования. Това е безспорен факт.
Много хора очакват нещо от другите, защото или искат да ги манипулират, или защото смятат, че те мислят точно като тях. А другите дори не подозират, защото това е далеч от техните мисли. И къде остават идеите на самата личност? Кой я пита за нейните цели, причини и ценности? Почти никой. Освен ако тя сама не заяви себе си чрез думи, които да бъдат разбрани правилно.
Ако погледнем на живота като на представление, той обикновено се свързва с радост от присъствието в него и с изпълнението на различни роли от актьорите. Едни са забавни, други – по-задълбочени в това, което вършат, а трети просто прехвърчат като пеперуди в отношенията си, гонейки лична полза.
Важно е да се установи кой каква роля играе на собствената си сцена и да се радва на присъствието на тази личност такава, каквато е, както и на споделянето на общите моменти, които винаги съществуват.
Наистина животът е твърде кратък, за да се губи в многоточия и дълго-опашати приятелства или партньорства, които носят неудовлетворение – най-малко чрез премълчаванията и лъжите си.
Затова представлението трябва да се гледа с радост и да се споделя. Макар че после боли, именно така се гради житейският опит, за да има пълноценност и визия.
Това си мислех над думите на Шекспир, по повод поредните очаквания, които ми бяха прехвърлени, придружени с обвинения. Да, вероятно е малко или много егоистично, но в крайна сметка за мен е важно да съхраня себе си и собствената си личност. Защото тя ми дава сила, радост, обич и състрадание да приемам хората такива, каквито са – на мястото, на което се намират по пътя в моя и в техния живот.
Без излишни очаквания.
С щастието и лудостта, типични за мен – наивната.
Без (само) обвинения.
Правя това, което чувствам за добро – за себе си и за другите, от своята гледна точка. А дали го разбират или не, не смятам да гадая.
И затова избирам да не чакам.
Избирам да бъда.
Да говоря, когато има какво да се каже.
Да мълча, когато мълчанието е по-честно от очакванията.
Избирам да не натоварвам другите със свои неизречени нужди и да не нося върху себе си чужди проекции.
Защото животът не дължи обяснения, а присъствието – смисъл.
И ако това ме прави различна, наивна или „удобно“ неразбрана – приемам го.
По-добре вярна на себе си, отколкото вярна на нечии очаквания.
Коментари
Публикуване на коментар