Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Есента си върви неусетно и тихо, покрай дъждовете и наводненията точно както училището на дъщеря ми. Споделям за учебното заведение, защото като майка на ученичка, ангажиментите ми вече са много различни от летните - проверка на домашни, контролиране на времето за  сън, телефон и излизания навън, защото при децата "пускането на контрола" не работи. Факт.  Започват караници, разправии за щяло и нещяло, сърдене и ниски оценки, които с нищо не спомагат за бъдещия бал в гимназията на детето или добрия семеен климат. Естествено, влошаването на отношенията в тийнейджърска възраст също си казват думата.  Колкото и да е търпелив човек, му идва до гуша и остава без никакво лично време заради множеството ангажименти, с които се е награбил, особено ако е сам родител. И все пак, темата на поста е друга. Тази година ми се разви интензивно, публикувах 2 книги, видях нови места и осъществих някои желания, за да стигна до вечния въпрос "А сега накъде?" Някак си навремето, когато си...

За пореден път няма никой до мен и съм сама в някакъв приказен сън, който всъщност далеч не е приказен, а всъщност е новият стар мой кошмар – да се боря сама за пълна безумица и да имам надежди... смешно е – каква суета.   Жалка картина, различавам я в тъмнина, сякаш някой ден е и е светла нощта. Виждам контури, но ясни очертания на фигура, която се движи винаги съвсем сама в сенките на света от другата страна, която всъщност е фалшива, но истинска.   Виждам камъни, чувам светлини, плувам и давя се в пламъка на вода, когато потъвам, сякаш изплувам отново, за да продължа да гоня изгубената кауза да търся вяра в неистинските познати неща, да бягам от истината, а тя е вечна самота.   Отново виждам очите на жестокостта и приемам нейните истински удари, целящи да ме откажат от комичната суета, да се боря самичка за някакви измислици, а едно нещо ясно е – изгубени са чувствата, нямало ги е никога – нито преди, нито сега...

Тази нощ сънувах сън. Не го помня, но знам, че беше шарен. Образите изглеждаха съвсем ярки, почти като истински, но тъжни.  Някой помаха.. за сбогом, друга сянка пък наблюдаваше..  Усещах усмивката й - презрително-иронична, но и изпълнена с мъка. Протегна невидимата си длан сякаш за допир, но не я докоснах.  Досетих се, че сигурно е новата форма на самотата в отделна част на сърцето или просто нова неяснота - поредна по номер сред купа от всички останали.  А може би сляпа илюзия гонеше съня ми?  Не, определена с точност несигурност и липса на спокойствие.  Събудих се. Хлад прегръщаше тялото, а потта течеше неспирно, почти като сълзи, когато ги има.  Сухота - очите пресъхнаха. Т рудно заспиване - умората надделя. Изчезнаха следите от съня, потъвайки дълбоко в подсъзнанието докато отново се появят като безкрайна спирала... Иначе нищо конкретно.. Просто сънища, които напомнят за себе си.. В моята личност.