Приказен Сън

За пореден път няма никой до мен

и съм сама в някакъв приказен сън,
който всъщност далеч не е приказен,
а всъщност е новият стар мой кошмар –
да се боря сама за пълна безумица
и да имам надежди... смешно е – каква суета.

 
Жалка картина, различавам я в тъмнина,
сякаш някой ден е и е светла нощта.
Виждам контури, но ясни очертания на фигура,
която се движи винаги съвсем сама
в сенките на света от другата страна,
която всъщност е фалшива, но истинска.

 
Виждам камъни, чувам светлини,
плувам и давя се в пламъка на вода,
когато потъвам, сякаш изплувам отново,
за да продължа да гоня изгубената кауза
да търся вяра в неистинските познати неща,
да бягам от истината, а тя е вечна самота.

 
Отново виждам очите на жестокостта
и приемам нейните истински удари,
целящи да ме откажат от комичната суета,
да се боря самичка за някакви измислици,
а едно нещо ясно е – изгубени са чувствата,
нямало ги е никога – нито преди, нито сега...