Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

  Ритрийтите за личностно развитие – трансформация или добре организирана пауза от реалността? Планина. Тишина. Йога при изгрев. Дълбоки разговори до късно вечер. Ритрийтите за личностно развитие се превърнаха в една от най-популярните форми на работа със себе си. Все повече хора пътуват до различни места по света, за да „рестартират“ ума си. Но какво всъщност представлява един ритрийт? И може ли няколко дни извън ежедневието реално да променят живота ви? Какво е ритрийт за личностно развитие? Думата retreat идва от английски и означава оттегляне или временно отдалечаване . Концепцията има корени в духовните традиции, където хората се оттеглят от ежедневието, за да се фокусират върху вътрешния си свят. Подобни практики съществуват от векове – например в будистките медитационни центрове, както и в християнските духовни уединения. Днес ритрийтите съчетават различни подходи: медитация коучинг практики групови упражнения психологически техники физически активности като йога Много от с...

  14.02 – любовта като вътрешна призма, избор и осъзнато преживяване 14 февруари не е просто празник на двойките. За много хора това е ден, който събужда противоречиви чувства – очакване, самота, радост или вътрешен натиск. А понякога е просто повод да се запитаме какво всъщност означава любовта в нашия живот. В този текст поглеждаме към 14.02 не като външна дата, а като вътрешна призма – през историята, духовния смисъл и личния опит. История и произход на 14 февруари Историята на този ден е свързана със Свети Валентин – християнски свещеник от III век, който тайно венчавал влюбени двойки, вярвайки, че любовта е свещен акт, по-силен от всяка забрана. Неговият образ остава символ на смелостта да следваме гласа на сърцето си и да избираме любовта дори тогава, когато това не се вписва в общоприетите норми. Още преди християнството, този период от годината е бил отбелязван с ритуали, свързани с плодородието, жизнената сила и обновлението. В природата това е време на преход – между ...

За думите, които остават – лична призма Днес научих за смъртта на мой далечен братовчед по бащина линия. Виждала съм го не повече от пет пъти в живота си, а въпреки това новината ме спря. Не ме разтърси шумно, а тихо – така, както идват истинските осъзнавания. Тази седмица явно ще бъде от онези, в които човек не просто живее, а мисли. Смъртта има странния навик да ни напомня за най-простите истини. Докато човек диша, има избор. Избор да промени посока, отношение, мълчание. Избор да каже навреме „Обичам те“ и „Благодаря ти“ – думи, които звучат елементарно, но се оказват най-трудните за изричане. Може би защото носят отговорност. И защото паметта на душата ги запомня. Хората реагират различно на тези думи. Някои се смущават. Други ги приемат като нещо излишно. Аз ги изричам съзнателно . За мен те не са навик, а избор. Форма на присъствие – не само физическо, но и вътрешно. Не всеки е готов да го приеме и това е естествено. Именно затова избрах да живея сама, вместо да споделям живота си...

Дъждът пада и тя го усеща първо по ръцете — студен, тежък, мокър, като миналото, което никога не си отива напълно. Всяка капка по кожата ѝ е спомен, всяко мокро докосване — раздяла, която пулсира в гърдите ѝ и по вените ѝ. Улиците блестят като огледала на нейната самота, но в отблясъците вече се прокрадва нещо ново — нежност, която не е страх, а покана. Косата ѝ тежи от дъжда, но тежестта не е болка, а усещане за живот, за сетива, които отново се събуждат. Той е тук, но без да настоява, без да пита. Топлината му се смесва с мократа ѝ кожа, нежно, бавно, като водата, която поема всяка драскотина. Сърцето ѝ отваря врати, за които тя мислеше, че са заключени, и дишането ѝ се синхронизира с ритъма на дъжда. Тя вдишва земята, водата, него — всичко се слива вътре, в нея, в пулса, в кръвта. Дъждът вече не е самотен, той е докосване, споделяне, разтваряне. И в този мокър, тих свят тя обича и позволява да бъде обичана, като първата капка, която пада на разтворено сърце. #д...

🖋️ Това е последният ми пост за 2025 година Понякога животът не ни пречупва. Той ни изчиства. От хора. От илюзии. От самите нас… такива, каквито сме били. И точно в този хаос се ражда нещо ново. Това е последният ми пост за 2025 година. Предстоят много неща, които съм планирала за 2026 — цели, които отлагах твърде дълго. Но преди да тръгна напред, искам да оставя нещо тук. Една история. По Коледа бях при родителите си. Когато се прибрах, аквариумът ми не беше същият. Част от рибите бяха умрели. Няколко охлюва — също. Филтрите бяха задръстени. Водата — тежка, почти неподвижна. Имаше хаос. И загуба. Но между всичко това… имаше живот. Малко бебе риба телескоп. Само. Крехко. И въпреки това — оцеляло. Три големи риби бяха мъртви, включително и майката му. Общо 16 риби и 6 охлюва загубих тази година. И в този момент осъзнах нещо. Това не беше просто аквариум. Това беше моят живот. Последните години бяха изпълнени със загуби. Смърт — не само буквална, но и на чувства. На връзки. На части от ...

Ето, че  наближава заветният край на 2025, който за мен е горчиво-сладък и много нетърпеливо очакван, защото 2026 ще е моята година и съм си я планирала отгоре отгоре до лятото. В движение ще реша другите месеци как ще се развият. Завърших и постигнах всичко, което си бях набелязала за 2025  и изключително много израснах като личност без помощта на външни фактори, защото щастието и спасението са вътре в сърцето на хората и никъде другаде. Рейки, енергийни практики, писане на ръка, четене на стойностни книги и т.н. са най-добрите помощници, когато човек иска да намери себе си.  Другото - психолози, тренинги, книги за личностно развитие, лайф коучове, социални мрежи и т.н. е просто излишен шум в главата.. Щастлива съм, че вече съм пасивна  в социалките и имам достатъчно време да разговарям със себе си, намирайки най-правилните решения за моя живот и ситуация. Гласът на тишината винаги е най-силен и там се вижда истината за всяка една житейска ситуация и нейната стойно...

 Последните седмици като за финал на 2025 са ми като последни поучения за всичко онова, което преживях, научих и осъществих. Някак ми беше динамично, но една идея по-спокойно. Най-важното, което научих е да имам прост живот и спокойствието да се наспивам достатъчно. Постигнах доста неща, изживях още повече и разбрах, че всъщност наистина всичко започва от чувството за лична сигурност - здрави нерви, да си имаш собствен дом и финансова стабилност, колкото да си покриваш ежемесечните разходи.  Това е, вече нямам грандиозни мечти, защото ги осъществих, за да видя, че всяка слава трае точно четиринадесет дни, после те забравят и сметките удрят сериозно. Доста трансформираща ми беше 2025. Честно казано, искам да приключи по-скоро. Най- ценното умение, което научих е "ще се решава в движение". Винаги съм била човек по плановете и организацията, перфектна съм там, но сега вече искам да се наспя и да си стоя спокойно в къщи без да бързам за никъде. Не виждам и смисъл. Бързането ми е ...

Eдин ден през ноември отидох в турската закусвалня в Бургас, където живея към момента. Днешната дата ми е нещо като паметна, защото пих турско кафе, хапнах гюзлеме и  отпразнувах със себе си свободата си от прекратяването на отдавна застинали и натежали взаимоотношения. Сега в душата ми има лекота и истински се насладих на кафето си без да бързам , докато гледах галериите на отсрещния тротоар. Като цяло, обичам турската кухня и въобще Турция. Винаги като ходя там, се пречиствам душевно и взимам важни решения. Скоро пак ще посетя тази страна, която ми е една от любимите.  Може би ще се върна към рисуването с моливите и скицника, когато имам време покрай ученето с дъщеря ми. Очевидно е нужен натиск за четене, писане и т.н. с нея. Затова ще пиша друг път Днес не ми е момента за това, а аз уважавам сърдечните си и лични желания. Темата на поста ми  днес е друга и тя е, че трудните, тежки и нараняващи разговори не е нужно да се отлагат дълго във времето, но пък да се провеждат...

Не съм сигурна защо си мисля тези дни за всички форми на близост, които съществуват. Дали от желанията ми за близост или просто защото сезона е такъв - човек да гледа вътре в себе си, но едно знам със сигурност и се радвам, че го разбрах. Нещо като любов... значи, че е различна форма на възприятие, което е добре да е ясно и конкретно дефинирано. Каквото и да е, ако не е споделено от двете страни, си остава "обичам те отдалеч," макар че боли, но пък е истинско до живот. Така е правилно. Най-добре е да не се пречи на хора, които с действия ясно са показали, че не ги е грижа за другите. Някак е безсмислено да се насилват едни отношения. Затова и след всяка форма на раздяла от какъвто и аспект да е тя, след периода на въпроси, сълзи и преживявания "А сега накъде?" винаги се стъпва напред дори с миниатюрна, бебешка крачка. Просто човек в един момент е важно да напусне играта на преследване и е хубаво това да стане с чест, лично достойнство и с грация. Тръгваш си и това ...

❄️ Когато любовта изстива: студенина в отношенията и тишината между двама души Днес е студено. Не само навън. Някак си… отвътре. Студенината в отношенията е нещо, което много хора усещат, но рядко си признават навреме. Не знам дали е от дъжда, от деня или от онези моменти, в които душата се отваря повече от обикновено… но днес усещам ясно тази тишина между хората. И най-странното е, че понякога я усещам и в себе си. Да се наблюдаваш отстрани е като да гледаш отражението си в огледало от лед. Виждаш как нещо в теб се е променило. Как си станала по-тиха. По-предпазлива. По-студена. Не защото такава си била. А защото си давала твърде много… и си се наранявала. 🧊 Как започва студенината в отношенията Студеното отношение не идва изведнъж. То започва тихо. С по-кратки разговори. С по-малко внимание. С онези паузи, които никой не обяснява. Докато един ден не осъзнаеш, че между вас няма конфликт… има празнота. Най-студените хора не са тези, които не обичат, а тези, които са се научили да не п...

Дълго време се чудих как се дава прошка. Чувала съм много по темата - с любов, с безразличие. При мен пък минаха много фази докато реша, че е време да пусна хора и ситуации от живота си. Наистина беше едно дълго пътуване, но след като стигнах края на тунела от мрежата си с негативни емоции, които разплетох незнайно как, се почувствах свободна. Бях обидена, гневна, наранена, с чувство за несправедливост и т.н. докато не осъзнах, че не-даването на прошка ми пречи да се движа напред енергийно и въобще. Тогава започнах да слушам Рейки, Водени медитации и да пиша на тетрадка всичко, което ми тежи. Колкото повече тефтери изписвах, толкова по-добър наблюдател на себе си и другите ставах. Много месеци, дори години трябваха, за да простя на хора, които съм обичала истински и дълбоко, предателства и да продължа напред. Днес някак ги приемам вече като хора, които имат право да съществуват, но  са извън обкръжението ми. Това не го пиша с арогантност, а с любов към себе си и уважение към други...

Червено фолио, разбити илюзии и малко женска енергия Понякога най-истинският годеж е този със самите нас. Има моменти, в които осъзнаваш, че не чакаш човек. Чакаш усещане. Чакаш някой да те избере така, както ти си избирал другите с цялото си сърце. А после една вечер стоиш сама, с парче червено фолио в ръцете си, и разбираш нещо странно: Можеш сама да си създадеш символа, който цял живот си очаквала някой друг да ти подари. Дълго време си мислех, че искам годежен пръстен. После осъзнах, че мога да си създам собствен. Докато се лутах из дебрите на измислиците и вярвах на хора, които умеят да превръщат лъжите си в красиви речи, открих нови занимания и нови начини да бъда до себе си. Гордея се със своя пръстен от червено фолио. Той ми напомня за Сатурн и неговите кръгове — символ на края на една земя, такава, каквато я познавах. Свят, който сякаш се разруши духовно, емоционално и дори финансово. Но това не са моите световни въпроси. Моето е да се науча да се грижа за себе си — някъде меж...

💥 Поканих 20 човека. Подготвих всичко. И в крайна сметка… не дойде нито един. И това не беше просто провал на събитие. Беше моментът, в който започнах да се съмнявам в себе си като човек, който се занимава с бизнес. 🧭  📍 Денят, който промени начина ми на мислене На 29.07.2023 бях поканила 20 човека на представяне на МЛМ бизнеса ми тогава. Бях убедена, че този път ще бъде различно. Бях вложила енергия, подготовка, очакване. Но реалността беше тиха. Никой не дойде. И в онзи момент не усетих просто разочарование. Усетих нещо по-дълбоко. Започнах да си задавам въпроси: Достатъчно добра ли съм? Хората приемат ли ме насериозно? Изобщо ставам ли за този бизнес? Тишината след този ден беше по-силна от всяка презентация, която бях правила. 📍 Разговорът, който ми даде друга гледна точка Моят спонсор тогава не омаловажи случилото се. Той просто каза нещо просто: 👉 „Това е нормално.“ В МЛМ отказите, липсата на реакция и дори празните зали не са лична присъда. Те са част от процеса. Тогава...

Честит Първи Май, скъпи читатели! Някои почиват, други работят и все пак новият месец е факт. :) През този месец лично аз съм почти през цялото време сред природата на с. Карагеоргиево , Там е на 100 % унищожена реколтата от череши за тази година. За община Айтос има около 3200 парцела за проверка на място с цел установяване на щети по земеделските площи. Иначе работя почти постоянно в къщи и въобще, защото имам много неща да завършвам. Това обаче започва да ми харесва, поне не си губя акъла с разни неосъществими неща. Рутината определено ме държи в кондиция да продължавам постоянно напред към по-добри житейски времена. Докато се срещам с ежедневните грижи на земеделските производители , съм на силно практична вълна и съчувствие, че хората остават без част от поминъка си. Определено виждам нещата от друг ъгъл на място там и не съм на вдъхновяваща вълна, а реалистична. Добре, че имам близки приятели, които споделят много ценна информация и се опитваме да променим поне една идея действит...