Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

В Последно време и аз започнах да си пиша с AI -  изкуствен интелект . Да, няма чувства, ама пък логично обяснява нещата. Към момента имам нужда повече от логика, за да взема важни решения в живота си. Доста хора пуснах, други си тръгнаха, а трети изрязах, но пък някак си ми е разчистено сега в душата, макар и малко празно. Насочих поглед към себе си.  В началото комуникацията с  ИИ беше покрай блога ми на английски във връзка с граматиката, а после ми стана интересно как точно ме разбира. Като задам конкретни думи, се води доста успешна комуникация. Някак си логично навръзва нещата, а понякога е по-добре да не се слуша сърцето. Това ми даде яснота колко много съм се променила. Преди слушах само сърцето си, но общо взето, изпитвах в повечето случаи болка. Сега съм поне по-предпазлива и не ги приемам така навътре нещата. Но това не променя фактите, че всеки мисли предимно за себе си и не се сеща за другите в повечето време. Обаче това е нормално в днешно време. Както и д...

Водата винаги лекува. Това е безспорен факт, и аз като виден Скорпион като зодия, напълно подкрепям тази реализация. Някои хора успяват да възкръснат бързо след тежка ситуация в живота им, други не се справят с предизвикателствата и потъват в дупка завинаги. Въпрос на усещане и сила на желанието за живот. Последните седмици при мен нещата бяха динамични и в един момент, като всеки друг човек, се почувствах безсилна от множеството отговорности и провали. Всички събития ми се сриваха едно върху друго, защото хората са казали "Злото не идва само", но доброто също.  А аз, като виден Скорпион, вярвам само на себе си си и се само-лекувам. Така считам, че е редно да бъде, защото колкото по-малко знаят хората през какво преминава човек, толкова по-защитен се чувства той. Да, хубаво е да се споделя, но само с тези, които са се доказали във времето, а те са малко, може би трима или четирима. Някои хора се усещат един друг, ако са близки. Повечето обаче не знаят кой през какво преминава...

Живял един човек. Той обичал да събира скрап и метални отпадъци, с които създавал роботи. Бил много самотен и понеже живеел отдалечено, нямало много хора покрай него и намирал утеха в творенията си. Те го наричали свой "татко", защото това била думата, въведена в платките им. Малкото пътници, които идвали и минавали покрай къщата му , не го виждали или просто го отминавали, все едно го няма. С времето, човекът започнал да вижда същността на невиждащите го посетители и много плакал. Защото, това, което наблюдавал, били същества, които изглеждали като сиви банкноти, дори по-механични от металните му създания, които той наричал "деца". Минали много години и човека се споминал сам, сред роботите си. Някои от тях спрели да работят, защото нямало кой да смазва частите им и да  поддържа платките в телата им. Някои обаче решили да излязат от къщата. Единият тръгнал в една планина в далечината, другият към морето, което знаел, че е  под нея. Двата робота избрали разл...

Днес отново съм по дънки с щриха на размисли. Доста скъсани от поредни разочарования. Които ме направиха по-силна и наясно със себе си. Осъзнах неща, които из кристализираха след среща с позабравени хора. Благодарна съм. Видях плам в очите им, които ми показа ясно, че дълго време съм се скитала по места, които не са моите и дълбини, в които нямам желание да плувам. Нито ги усещам, нито се виждам в тях като част от пъзела на живота си. Превърнах се в пътешественик, който вървеше без посока. В търсене на себе си някъде, където няма как да си освободи лично пространство. Съвсем сърдечно и съзнателно го признавам пред себе си. Без грам разкаяние, защото това даде нова опитност. Намерих парченца за изграждане на пирамида от ситуации, действия и постижения, които да обогатят душата ми и да ме върнат към центъра й. Често пъти се случва да се пътува безцелно и неопределено, за да се види човек ясно отстрани и някак си обективно, за да не се търси там, където няма как да се намери, за...

Понеделник ми е личен ден. Подреждам мислите и идеите в главата си. Обмислям си срещите за седмицата, нещата, които искам да свърша. Никой не ме закача за нищо. Предупредила съм близките. Всеки има нужда да остане сам със себе си поне за ден и да помисли. Накъде отива? Откъде се връща? През какво е преминал? И какви следи оставя след себе си ?   В душите, мислите, сърцата на другите. С кого поддържа връзка и изгражда приятелство и дали показва уважение? Следва ли пътя си, или заобикаля някъде по трасетата. Такива неподредени мисли, но истински. И съкровени. Обичам Понеделника, защото е ново начало някак по своему. От само себе си. Не се подразбира. Радвам се. Защото е красив и защото съм жива, за да се порадвам на слънцето, топлата есен и красотата на зимата.  Да споделя моменти на кафе и сладки със себе си, зареждайки сърцето си с усмивки и чисти думи. На откровение и съкровени желания, които са достижими. Във времето на търкалящата се седмица. Без мрънкане.

Има дни, когато макар че пече слънце, все едно вали. Мрачни по своему, както душата пред трудностите на пътя си. Чадъра на маските пада и болезнени лъчи изгарят  уж зараснала рана. А тя се отваря. От минали думи и не - срещнати личности.  Мечтания. Все още несбъднати. Тогава човек се пита какво се е случило и как се е стигнало до настоящето. С тегоба.  Липса на действия. И крайна отпуснатост, съкрушена от претовареност на поети чужди отговорности. Личният избор. Дъждът се набива ситничко. Като онези малки капки, които пропиват в палтата на случките, заедно с техните кръпки и мокрят, а уж са изсъхнали. В гонитбата с позитивните мисли , понякога човек се дави и забравя. Автентичността все пак за да е истинска е нужна и болка. Дори и в изящност. Настояща реалност. И мълчалива умора. От самостоятелно мислене. Без подкрепа. Нито пък нейното търсене. Сред всички планирани дейности се появяват и изненадващи сбирки. По двойки, явно все още влюбени. Тогава се правя...

Дванадесет години бездействие в напразно очакване нещо да се случи или промени. Разбира се, това не се получава. Валери пиеше чаша червено вино и слушаше любимите си любовни рок балади. Така, както правеше преди дванадесет години, докато се подготвяше да приеме с гордо вдигната глава резултатите от университетите в Залцбург, Виена и Мюнхен, независимо какви.  Документите й се разглеждаха вече втори месец след подаването им през фондацията, която сътрудничеше с тях. Момичето кандидатстваше едновременно за петнадесет университета по съответните програми за чужденци.  Немският й език не можеше да се нарече перфектен, но определено се разбираше от хората тогава, тя полагаше усилия да направи по-добро произношението си, защото знаеше, че на това много се държи в страни като Австрия и Германия, където мечтаеше да живее. Приеха кандидатурата й само в два университета – Мюнхен и Залцбург. Тя не замина, но прие с чест и гордост постиженията си или поне така мислеше тогава. ...

Сърцето е като раздърпана кошница, пробита от иглите на болка и разочарование. Сълзите изтичат през множеството пролуки. Скелетът на кошницата също е мокър - подгизнал от умора и причинил мухъл на чувствата.  До днес си стои непочистен. Чувствата са специфични плетеници, създадени от хубави и лоши мигове, които се подклаждат от огъня на силни изживявания, чиято прегръдка изцяло обгръща сърцето. Понякога кошницата не може да се доплете, защото скелета й е нестабилен или пречупен. Тогава се започва на чисто - с нова плетка от мигове. Тя свършва с поредните пробиви на лоши емоции и се започва отново.. Кръговрата е пълен, непроменен и безкраен. Често пъти умората от борбата спира плетеницата, но точно тогава се намесва сърцето. Вариантите са различни - укрепване на импровизираните стени на кошницата; ново раздърпване или забравена сивота, която води до дъното. Това е въпрос на личен избор, който може да е грешен или правилен в зависимост дали човек живее за себе си или за другите...