Когато смъртта ни учи да живеем: памет, избор и душа
За думите, които остават – лична призма Днес научих за смъртта на мой далечен братовчед по бащина линия. Виждала съм го не повече от пет пъти в живота си, а въпреки това новината ме спря. Не ме разтърси шумно, а тихо – така, както идват истинските осъзнавания. Тази седмица явно ще бъде от онези, в които човек не просто живее, а мисли. Смъртта има странния навик да ни напомня за най-простите истини. Докато човек диша, има избор. Избор да промени посока, отношение, мълчание. Избор да каже навреме „Обичам те“ и „Благодаря ти“ – думи, които звучат елементарно, но се оказват най-трудните за изричане. Може би защото носят отговорност. И защото паметта на душата ги запомня. Хората реагират различно на тези думи. Някои се смущават. Други ги приемат като нещо излишно. Аз ги изричам съзнателно . За мен те не са навик, а избор. Форма на присъствие – не само физическо, но и вътрешно. Не всеки е готов да го приеме и това е естествено. Именно затова избрах да живея сама, вместо да споделям живота си...