Когато смъртта ни учи да живеем: памет, избор и душа

За думите, които остават – лична призма

Днес научих за смъртта на мой далечен братовчед по бащина линия. Виждала съм го не повече от пет пъти в живота си, а въпреки това новината ме спря. Не ме разтърси шумно, а тихо – така, както идват истинските осъзнавания. Тази седмица явно ще бъде от онези, в които човек не просто живее, а мисли.

Смъртта има странния навик да ни напомня за най-простите истини. Докато човек диша, има избор. Избор да промени посока, отношение, мълчание. Избор да каже навреме „Обичам те“ и „Благодаря ти“ – думи, които звучат елементарно, но се оказват най-трудните за изричане. Може би защото носят отговорност. И защото паметта на душата ги запомня.

Хората реагират различно на тези думи. Някои се смущават. Други ги приемат като нещо излишно. Аз ги изричам съзнателно. За мен те не са навик, а избор. Форма на присъствие – не само физическо, но и вътрешно. Не всеки е готов да го приеме и това е естествено. Именно затова избрах да живея сама, вместо да споделям живота си с емоционална празнота. Самотата може да бъде пълна със смисъл.

На погребенията винаги ме е смущавало едно и също – множеството от хора, които са познавали покойния, но не са го търсили приживе. Сякаш смъртта отключва паметта със закъснение. Така беше и с най-добрия ми приятел преди пет години. Публична личност. Малко хора на погребението. Но истински. Понякога това е достатъчно.

Не вярвам в последното „сбогом“, изречено пред тяло в ковчег. Предпочитам паметта жива – усмивка, глас, жест. Затова съм пропускала погребения на хора, които съм обичала. Исках да ги нося като живот, не като край. Днес разбирам, че и това е избор – не бягство, а начин на помнене. Всеки човек има своя ритуал на раздяла.

В един манастир близо до Велико Търново, на „Колелото на живота“, прочетох, че след четиридесетте човек вече е пътник и празнува всеки ден. Тази мисъл ме следва. Тя обяснява много – защо хората спират да се доказват, защо избират свободата пред обвързването, защо започват да ценят тишината. Свободната воля не е бягство, а поемане на отговорност за собствения път.

Смъртта не ме плаши. За мен тя е преход. Това, което плаши, е загубата – липсата на глас, на допир, на споделено мълчание. И все пак тя е част от договора, който подписваме, когато се раждаме. Имало е моменти, в които тежестта е била голяма и съм искала покой. После си напомнях, че душата не напуска, докато има смисъл да остане.

Умората от живота понякога е истинска. Но въпреки това си струва да се върви напред и да се трупат спомени – не за тялото, а за душата. Тялото е временно. Паметта не е. Тя е мостът между преживяното и вечността.

В някои култури се вярва, че душата се преражда няколко пъти, а после се слива с вселената. Дали е така – не знам. Но знам, че нищо преживяно с любов не изчезва напълно. То остава – в нас, в другите, в невидимото.

И затова – Бог да прости онези, които си отидоха физически. И онези, които си тръгнаха от живота ни по други причини. Вярата ми в доброто е съзнателен избор. Зная, че любовта и добрината не са наивност, а сила. И че винаги се връщат – под една или друга форма – към онези, които ги носят честно през живота.

#смърт #памет #душа #избор #философия #осъзнатживот #загуба #любов