Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Имам си едни любими чехли във vintage стил , с много цветя по тях, макар че самият термин произлиза от идеята за интериора в къщи, свързан с добрите стари времена, които са били далеч по-хубави от сегашните неопределености във всяко отношение. Поне според мен. Обичам си въпросните чехли много и винаги ги съчетавам с една любима моя  турско синя рокля, която нося от 3 години само през лятото. Не, че не мога да си купя нови дрехи или обувки, но точно тези са ми на сърце и са ми нещо като същност. Няма и да ги сваля докато не се прокъсат.   Усещам си гореспоменатата визия така, както ми е с житейските мотота от известно време насам: "Като нямам мъж, имам пътища," "Щом съм неуместна някъде и за някого, не се и опитвам да стоя там" и "На когото му трябвам, ще ми се обади по телефона или ще ме намери лично." Хич не харесвам съобщенията по социалките. Преди години обичах хартиените писма, носеха ми емоция и щастие. Писмата бяха истински. Сега вече почти, никой не...

В последно време се случват много промени в животите на всички хора. Някои ги усещат осезаемо, други не толкова. Факт е, че животът продължава и неяснотите в него също. Въпросът тук е ще тръгне ли човек към непознатото или няма. Затова си мислих докато гледах в събота вечер "Най-великият шоумен" - любим мой филм, на който винаги плача, защото е много силен и емоционален за мен. В него има провали, невъзможни мечти, станали възможни и любов между хора от различни класи и нации.  Във филма ясно се вижда как всъщност е създаден цирка, който много обичам да посещавам независимо дали с дъщеря ми или самостоятелно, защото не смятам, че това е забавление само за родители с деца. Всеки е важно да радва детето в себе си, иначе животът ще е скучен и сив. Всеки път като изпитвам колебания, тръгвам по най-неясния път, защото може да открия много по-интересни неща и хора отвъд, отколкото в познатото. Иначе във филма, за който ви споделям и препоръчвам да гледате, се вижда как едно малко ...

В Последно време и аз започнах да си пиша с AI -  изкуствен интелект . Да, няма чувства, ама пък логично обяснява нещата. Към момента имам нужда повече от логика, за да взема важни решения в живота си. Доста хора пуснах, други си тръгнаха, а трети изрязах, но пък някак си ми е разчистено сега в душата, макар и малко празно. Насочих поглед към себе си.  В началото комуникацията с  ИИ беше покрай блога ми на английски във връзка с граматиката, а после ми стана интересно как точно ме разбира. Като задам конкретни думи, се води доста успешна комуникация. Някак си логично навръзва нещата, а понякога е по-добре да не се слуша сърцето. Това ми даде яснота колко много съм се променила. Преди слушах само сърцето си, но общо взето, изпитвах в повечето случаи болка. Сега съм поне по-предпазлива и не ги приемам така навътре нещата. Но това не променя фактите, че всеки мисли предимно за себе си и не се сеща за другите в повечето време. Обаче това е нормално в днешно време. Както и д...

Настъпи време да продължа напред Сред останките от сълзи и трохи Внимание, което си изпросих. Нима това бе моето призвание? Аз често пиша никой да не моли За внимание и да получава оправдания От разни хора, които са несигурни Какво точно искат  от човек до себе си. Но някак си се ядосвам и ми писва Да слушам какво и как не може. Поне да беше казано директно, По-добре щеще май да се получи. Но днес отивам да зареждам аз колата си И да продължа по пътя си, в търсене на дом За душата си. А може би и физически. Защото само по пътя съм без угризения, че искам нещо, някой или други глупости, които си крещи съдбата, че не са за мен. Уви, в крайна сметка, права е. Но аз съм тази, която лъже самостоятелно главата си, че има нещо близко с душевно и емоционално непознати. Та, дойде време да се събудя някак си И да поема смело по своя път Защото ми омръзна да само-спъвам краката си, когато казват да бягам надалече, А аз стоя, и не помръдвам В очакване на нещо да се случи, Но като всичко, което...

Момичето бързаше нетърпеливо към мястото, където стартираше концерта на една стара, но любима нейна група. Тя чакаше отдавна този ден, пълна с вяра за грандиозен спектакъл. Така и стана. Всичко, в което се вярва, се превръща в реалност. Прожектори. Изкуствена светлина. Бял костюм. Жица от стон на китара. Емоции. Самота в очите и гласът му. Но красива някак по своему. Един музикант винаги прави шоу, но дали то отразява неговия живот? Едва ли или вероятно донякъде. Той не спира да го пресъздава на сцената. Самотата пропива всяка една нота и тон в гласа на изпълнителя. Цял живот той обикаля по пътища и концерти, среща любими, които забравя с тялото си, но не и в песните си. Именно те показват смисъла, опита и същинската душа на артиста. Има много фалш и драма в представленията на живота на музиканта. Той дарява радост на публиката, а вътрешно плаче и крещи от болезненост. На чувствата. Валери го усещаше по същия начин. Такава е идеята. „Колко типично!” си мислеше тя и с блужд...