Публикации

Показват се публикации с етикета проза

Щастието и лудостта на наивника

Изображение
Шекспир е казал: „Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото не чакам нищо от никого. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай.“ Докато слушах романтична джаз колекция, размишлявах над думите на този леко луд и вечно щастливо влюбен гений – Шекспир. В тях има наистина много истини, които обаче не всеки разбира, защото не всеки иска да ги приеме. Много хора имат очаквания, които прехвърлят върху всички около себе си под формата на обвинения, че са „нагли“, „безотговорни“, „несериозни“ и т.н. Списъкът е дълъг и всеки може да си го оформи сам, ако честно погледне в сърцето си. Така или иначе, болка във взаимоотношенията винаги има – заради разочарования, гледане през различна призма и личностна мотивация, за която няма своевременна информираност. Честа причина за това е страхът от само-заявяване или от загуба на приятелство или партньорство. Истината обаче е много проста – когато един човек не събира смелост да заяви се...

Пътят на Коприната – Пост 23: Сребърната нишка | Родар и майсторът Асан

Изображение
ПЪТЯТ НА КОПРИНАТА: ИСТОРИИ, КОИТО ПЪТЯТ ПАЗИ Пост 23: Сребърната нишка Понякога първият урок не идва от книга, учител или древна легенда, а от ръцете на човек, който цял живот е повтарял едно движение, докато то се превърне в майсторство. ─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ─────── Докато пясъкът зад Амин бавно заличаваше следите на бялата камила и трудният маршрут го отвеждаше все по-далеч от сигурните кервански пътища, в Ханумар едно седемгодишно момче вървеше по калдъръмените улици с малкия си кожен тефтер в торбичката през рамо. Сутринта беше започнала с Птиците на Пътя. Двете черни птици със сините нишки по перата вече ги нямаше, но образът им не беше напуснал съзнанието на Родар. Беше записал как изглеждат, беше чул една от историите, които търговците разказваха за тях, и вместо да получи отговор, се беше сдобил с още няколко въпроса. Това изобщо не го притесняваше. За Родар въпросът без отговор не беше празно място, а причина да погледне още веднъж, да попита още някого или да тръг...

Пътят на коприната – Пост 22: Цената на сигурния път | Амин

Изображение
ПЪТЯТ НА КОПРИНАТА Истории, които Пътят пази Пост 22 Цената на сигурния път Понякога Пътят не ни пита дали сме готови да тръгнем. Пита ни само кой път сме готови да изберем, когато сигурният вече не води натам, накъдето трябва да стигнем . ─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ─────── Докато в Самарканд Лейла се учеше да разпознава историите, скрити в цвета на една нишка, далеч от нея друг човек носеше история, която не беше изтъкана и не беше написана. Тя беше заключена в черен камък. Обсидианът лежеше близо до тялото на Амин, увит в плътен плат и прибран така, както търговците пазеха най-ценните си вещи по време на дълъг път. Само че камъкът не беше стока. Амин не знаеше кой го беше държал преди него, нито защо беше попаднал точно в неговите ръце. Знаеше единствено, че откакто го носеше, не можеше да се отърси от усещането, че в гладката черна повърхност е останало нещо повече от следа от времето. Нещо, което чакаше да бъде разбрано. През по-голямата част от живота си той беше разчитал на ...

Пътят на коприната – Пост 21: Цветът на нишката | Лейла и третият урок

Изображение
  ПЪТЯТ НА КОПРИНАТА Истории, които Пътят пази Пост 21: Цветът на нишката Понякога човек тръгва да усъвършенства занаята си и открива история, която никога не е търсил. А най-старите тайни рядко чакат написани с мастило — понякога са останали в цвета на една нишка. Докато Сухандир оставяше древния свитък върху масата в Бухара, далеч от нея друга следа от миналото преминаваше през човешки ръце. Не беше написана с мастило. Беше изтъкана. В Самарканд утринната светлина проникваше през високите прозорци на работилницата на Ищар и се разливаше върху становете. По дървените греди висяха навити прежди, а по рафтовете се редуваха платове, малки глинени съдове и торбички с билки, събирани или купувани от търговците през годините. Лейла седеше пред стана. Ръцете ѝ се движеха спокойно и уверено, сякаш отдавна бяха престанали да чакат позволение от мисълта ѝ. Нишката преминаваше между пръстите ѝ. Совалката се плъзгаше. Тъканта постепенно се раждаше. Имаше време, когато Лейла следеше всяко свое...

Пътят на коприната 20: Живата библиотека

Изображение
  ПЪТЯТ НА КОПРИНАТА Истории, които Пътят пази Пост 20: Живата библиотека   Понякога най-големите тайни не се пазят в заключени сандъци. Те живеят в хората, които са избрали да ги помнят. А има хора, които посвещават целия си живот именно на това – да бъдат паметта на света. Докато едно любопитно момче записваше първите си въпроси в малък кожен тефтер сред шумния занаятчийски град, далеч на североизток, зад стените на Бухара, друга история се разгръщаше почти незабележимо. История, в която знанието беше по-ценно от златото. История за една жена, която вярваше, че всяка книга пази частица човешки живот. Тя се казваше Сухандир . * Бухара още спеше. Първите слънчеви лъчи едва докосваха високите минарета, когато Сухандир вече прекрачваше прага на библиотеката. Обичаше този час. Часът, в който книгите още мълчаха. А светът не беше започнал да говори прекалено шумно. Тя постави ръка върху старата дървена врата. Не за да я отвори. А сякаш за да поздрави мястото. За мнозина това беше ...

Птиците на Пътя – началото на историята на Родар | Пътят на коприната

Изображение
  ПЪТЯТ НА КОПРИНАТА: ИСТОРИИ, КОИТО ПЪТЯТ ПАЗИ Пост 19: Птиците на Пътя  Някои деца наследяват богатства. Други – имена. А има и такива, които наследяват единствено любопитството си. Именно то един ден ги отвежда по пътища, които никой не е предполагал. *** Докато Амин продължаваше по южния път с обсидиана, оставен му от съдбата, далеч на изток животът започваше нова история. В един оживен занаятчийски град, където керваните никога не спираха да пристигат, а всяка улица носеше мирис на дърво, метал, подправки и коприна, живееше едно момче, което още не знаеше нищо за древните пророчества, за изгубените наследства и за хората, чиито съдби един ден щяха да се преплетат с неговата. То беше едва на седем години. Казваше се Родар. *** Първите слънчеви лъчи се плъзнаха по керемидените покриви и постепенно събудиха града. Някъде вече звъняха ковашки чукове. Пекарите изваждаха първите топли хлябове. По улиците започваха да се появяват търговци, които подреждаха стоките си, преди още ...