Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Вечната светлина между две души – визуално‑поетична сага на любовта Астралното измерение – първата искра Край тъмносиньото езеро, където водата сякаш улавяше цялото звездно небе, стоеше Вероник Лаер. Пурпурната ѝ рокля се разливаше по водата като магическа мъгла, всяка гънка улавяше светлината на милиони невидими звезди. Тъмната ѝ коса падаше като нощно небе, а лешниковите ѝ очи блещукаха с движенията на галактики – миниатюрни светлини, които шепнеха тайните на Вселената. „Сред сенките на безкрая и мълчанието на светлините, твоите очи разказват истории, които никой друг не чува. И когато светът заспи, нашите души танцуват под звездите, като слънца, които никога не угасват.“ Пиеро дел Манел се появяваше сред северното сияние и падащите метеори. Кафевите му очи улавяха всяко трептене на душата ѝ. Косата му леко се разрошваше, а тъмният му костюм проблясваше с отблясъци на светлина, като че ли ритъмът на сърцето му пулсираше в пространството. „И във всяка метеорна следа аз виждам тв...

Дейна имаше другарска среща на съучениците.Тя беше любопитна кой накъде е живота си. Жената си облече хубава рокля, гримира се безупречно и отиде в луксозния ресторант. По-голямата част от съучениците й изглеждаха измъчено и състарено дотолкова, че тя се почувства като най-красивата дама в компанията.  Дейна седна до Мърдок - съученикът й, с който навремето хич не се понасяха по необяснима причина. Тя се заговори с всички останали, но с него сякаш й стана некомфортно да обсъди каквото и да е на база миналият й опит.  Компанията танцува, храни се, пи и на третата чаша вино Дейна започна да обвинява Мърдок за отдавна минали неща. Той внимателно я слушаше и му стана забавно. Постепенно двамата се разсмяха, защото всичко казано звучеше глупаво. Все едно по детски. Мърдок и Дейна започнаха  да обсъждат по-важни житейски теми. Нощта започна да се изнизва, а двамата съученици почти не спираха да говорят, дори танцуваха заедно. Във въздуха ухаеше тръпка и имаше много докосвания, ...

  Хубаво е, че тази седмица имах време да постоя в къщи, заредя батериите на енергията си и да творя заради болничните си. Колкото повече времето минава, толкова повече усещам, че мястото ми определено е в къщи да пиша. Е, само да имаше и кой да ме издържа докато получа доходи от творческата си дейност. В кръга не шегата, разбира се! :) Днес ще напиша кратка история от поредицата "Когато сме истински" , те са под 1000 думи и любим мой творчески жанр. Между другото, вчера бях на козметична процедура за лазер и моята приятелка - козметичка, която си купи книгата ми "Многоточия"  , която е време да кача на Kindle, сподели, че определено имам дарбата да пиша разкази. Това и правя, някак се чувствам спокойно като творя сред ежедневния хаос и тичане по задачи през деня. Ценя си времето, когато съм спокойно у дома и пия кафе без да правя абсолютно нищо.  Изключително женско звучи...  като мен. :) Да,  искам творя от къщи нещо смислено, за което да получавам доходи. ***...

Интересна е моята поредица разкази "Когато сме истински. " Бях я зарязала и изоставила като цяло писането на кратки разкази, но вече съм в джаза да творя точно такива текстове винаги, когато мога. Вече нямам спирки, нито очаквания, а пък и в крайна сметка писането е спасявало моята и чужди души много пъти. Затова ще пиша, вероятно до живот. И понеже постоянно ми се случват различни, интересни и неочаквани неща в живота, винаги намирам вдъхновение да пиша. Разказът днес ще е свързан с някои странни човешки проблясъци, обикновено след полунощ. А и незнайно защо покрай пълнолунието в Телец тези дни ми проблеснаха много неща в съзнанието. **** Проблясъци Във времето, когато Вивиан Лий беше  в тийнейджърска възраст, тя имаше много красива съученичка, която привличаше много мъже и винаги беше с ново гадже, за разлика от Вивиан, чиято първа сериозна, романтична връзка се осъществи на 18 години след множество отхвърляния от момчета. Странна беше връзката между Вивиан Лий и Джена Суи...

- Брат, искам нещо да ти споделя. Хем и пътя по-бързо да мине, че до 05.00 сутринта има още 3 часа. – подаде Джо една чаша с вече стара вода от забравеното под седалката шише на спътника си. - Тц, малко ме плашиш, брат, обикновено не говориш много, ама давай направо, сигурно има нещо, което ти тежи на душата. – отвърна Рико, взимайки подадената чаша. – Ама че горчи, това май не е добър знак или така съм чувал. Явно е от топлината и миналото време, но те слушам. Джо се изкашля бавно и започна с нотка на напрежение да разказва, докато се возеше в автобуса на приятеля си, докато пътуваха към далечно населено място. „Имаше една госпожа – учителка, която живееше в съседното село до моето. Тя преподаваше в СОУ и се казваше Пени Пинк. Дамата винаги изглеждаше безупречно, отнасяше се уважително към учениците, техните родители и роднини. За нея всички говореха, че е самото олицетворение на морал и би била прекрасна съпруга. Но уви, госпожица Пинк си оставаше неомъжена години наред, сменяйки ...

По повод кратките жанрове, ще посоча днес един друг мой любим. На английски е " flash fiction " или в превод "светкавична история". Тя е до 1000 символа. Затова пък казва много неща кратко и ясно. Даже наскоро участвах с една такава в международен конкурс, но все още няма резултати. Съдиите искаха до 300 думи максимум. Беше интересно за мен да я сътворя. Както знаете, писала съм почти всякакви жанрове, но някак си днес се развълнувах от отдавнашната си любима група Blutengel , която слушах в доста мрачни за мен времена. Сега имам някои подобни такива, разбира се временни, но пък предпочитам да насоча негативното към нещо смислено като история. Все пак болката и яда винаги създават нещо красиво като творение. Понеже не ми се обяснява защо и какво се е случило или съм преживяла, минавам на темата. *** Деца на Звездите Валери се разхождаше по мрачните улици вечерта със слънчеви очила. Никой не й обръщаше внимание, както обичайно се случва в големите градове. Дори няко...

Днешният пост е нещо, което правя за пръв път на блог си и намирам за интересно - сътрудничество с друг писател и това е вълнуващо. Досега съм правила такива само с поети. Жанрът ни трябваше да бъде басня, но прилича повече на притча. . Както и да го определя, наистина е нещо уникално. А сътрудникът и по-скоро мой редактор се казва Димитър Радославов  и се запознахме в LinkeiIn . Веднага се сближихме чрез този общ словесен проект и се получи нещо красиво.   Благодарна съм на Димитър, че ми даде такава интересна идея за писане, защото то, така или иначе тече в моите вени от време оно за мен.  Това е нещо като лудост, която аз понякога наричам "мисия на живота си" да докосвам човешките сърца, като ги карам да мислят или видят от друг ъгъл нещата през точните думи или поне настроения или чувства.  Творците винаги се надушват в добрия смисъл на думата. :) А сега по същество за това прекрасно общо творение. ***** В гората, край водното поречие, далеч от човешката суе...

Така, днес бях край морето за пръв път от много време. Почувствах се някак романтично-носталгично и понеже търсех спокойствие и вдъхновение на моста в Бургас, реших да стартирам нова поредица разкази . Кръстих я "Разговори с морето." Докато още съм в Бургас сигурно ще имам още обсъждания с този водо-източник, защото ако има нещо, което наистина обичам в този град, пълен с предимно лоши спомени за мен, това е морето. То винаги е начало и край, а също и спокойствие, защото слуша без да съди. Не съм сигурна защо така измислих заглавието, но вече не търся обяснения за нищо, от никой, включително и от себе си за мислите и чувствата си. Приемам ги, пускам ги и т.н.  Колкото по-малко мисля, толкова по-добре. Иначе се разболява първо душата ми, а после и тялото. Все пак, трета седмица грип са си доста осъзнавания за живота, хората и всичко останало. А сега по същество към разказа ми, не ми се дава мнение повече. ***** Две туристки бяха дошли на моста в гр. Бургас. Беше топло и приятн...

Имаше един мъж. И аз исках да се омъжа за него с цялото си сърце и душа. Но той не ме виждаше като неговата жена. Беше болезнено, но приключих историята, както прецених, че е правилно - до дъно и с казване на всичко, стаено за всички години в душата ми - мрака, болката, тъгата от пропуснатите и невърнати обаждания. От прочетените и не-отговорени съобщения. Беше ясно, че човека не ме иска, както на мен ми се искаше. Чувствах се, сякаш той стъпваше сърцето ми  по малко всеки ден. А всъщност, бях аз самата, с отказа си да приема ситуацията. Затова я приключих. Достатъчно значи Дотук. Но имаше хубави мигове,  множество дълги разговори, прозрения, трансформация и чувство на духовна свързаност, която така и не се пренесе в реалния свят. Понякога душите се срещат, за да  научат  урок и да се разминат. И все пак, едностранната любов е най-истинска, дълбока, вечна и променяща. След нея хората обикновено избират да са сами или се превръщат за себе си в партньорите, с които са ...