Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

  Самарканд – градът, който събираше света Писмо до читателя Скъпи читателю, има градове, които съществуват върху картата. И има градове, които съществуват в човешкото въображение. Самарканд е от вторите. Когато за първи път прочетох за него в старите хроники, не видях само град. Видях кръстопът на съдби – място, където прахът от китайските пустини се смесва с аромата на персийски подправки, а търговците говорят на десетки езици. Самарканд не е просто спирка по Пътя на коприната. Той е неговото сърце. Град между небето и пустинята Самарканд се намира в плодородната долина на река Зеравшан, в Централна Азия. Още в древността той е част от региона Согдия – земя на изключително талантливи търговци. Когато кервани идват от Китай, те преминават през пустини и планини. Но щом достигнат Самарканд, ги посреща различен свят. Градините са зелени. Фонтаните шумят. Пазарите кипят от живот. Камилите коленичат тежко след седмици път. Прахът се вдига като дим. Търговците слизат бавно, разтриват и...

Политическата шахматна дъска: Рим, Персия и Китай Писмо до читателя от lichna-prizma.eu Скъпи читателю, позволи ми да те заведа на пътешествие по невидимата, но изключително мощна мрежа, която свързва древните империи – Пътят на коприната. Не път, начертан на карта, а жив, дишащ свят на човешки съдби, интереси и надежди. Представи си как всяка стъпка, всяко докосване на коприна или подправка, е част от сложна игра между сили, които имат амбицията да променят историята.  Светът е като шахматна дъска, а Рим, Персия и Китай са най-големите фигури. Те не се срещат лице в лице често, но движението на стоки, информация, пратеници и войници е тяхната комуникация. И в тази игра всяка монета, всеки товар, всяка дума има тежест, и понякога, животът на обикновен човек зависи от нея. Династия Хан и император Хан Уди В Китай, през II век пр.н.е., император Хан Уди разширява границите на своята империя, а с тях и амбициите си. Той изпраща Джан Цян и други пратеници отвъд пустините – мъж и жена, ...

Когато светът започнал да си говори Писмо-разказ до читателя Скъпи читателю, ако прокараш пръсти по истинска коприна, ще разбереш нещо за историята, което нито една карта не може да ти обясни. Тя е хладна в началото – като утринен въздух. После се затопля от кожата ти. Плъзга се между пръстите ти като тиха вода. И оставя усещане, че си докоснал не просто плат, а път. Път, по който хората са тръгвали с надежда, страх и любов. Името, което идва по-късно Днес наричаме тази мрежа от маршрути „Пътят на коприната“. Но хората, които са вървели по него, никога не са използвали това име. То се появява едва през XIX век, когато германският географ Фердинанд фон Рихтхофен се опитва да обясни как Изтокът и Западът са били свързани от сложна система от сухопътни и морски търговски линии. Той я нарича Seidenstraße – „Пътят на коприната“. Но това не е един път. Това са стотици артерии – през пустини, планини, оазиси, пристанища. Жива мрежа, пулсираща от човешки гласове. Началото – императоръ...

След раздялата тишината има собствено име След раздялата светът се смалява до тишина. Не онази обикновената, а тишина с плът и памет — тиха, почти благородна празнота, в която сърцето на Валери Блек се вцепенява от болка, а умът ѝ — упорит и практичен — продължава да подрежда задачите за деня, сякаш нищо не се е случило. Добре, че съществува рутината. Тя е единствената милост, която притъпява сетивата и приглушава спомените, прехвърчащи като снежинки от първия сняг — красиви и болезнени едновременно. Зимата дойде не само върху земята, а и върху сърцето на Валери. Поредна раздяла. Без шум, без обвинения, без театралното „Мразя те“ и без истеричните въпроси кой какво е направил. Само една тиха истина, изречена спокойно и безмилостно: „Не искам да сме семейство. Никога не съм те обичал. Не го приемай лично — просто не желая да се обвързвам. А и ти не си моето момиче.“ Вероятно беше така. И коя беше Валери Блек, че да спори със свободната воля на нечие сърце? Поредна раздяла — в същия позн...

Вечната светлина между две души – визуално‑поетична сага на любовта Астралното измерение – първата искра Край тъмносиньото езеро, където водата сякаш улавяше цялото звездно небе, стоеше Вероник Лаер. Пурпурната ѝ рокля се разливаше по водата като магическа мъгла, всяка гънка улавяше светлината на милиони невидими звезди. Тъмната ѝ коса падаше като нощно небе, а лешниковите ѝ очи блещукаха с движенията на галактики – миниатюрни светлини, които шепнеха тайните на Вселената. „Сред сенките на безкрая и мълчанието на светлините, твоите очи разказват истории, които никой друг не чува. И когато светът заспи, нашите души танцуват под звездите, като слънца, които никога не угасват.“ Пиеро дел Манел се появяваше сред северното сияние и падащите метеори. Кафевите му очи улавяха всяко трептене на душата ѝ. Косата му леко се разрошваше, а тъмният му костюм проблясваше с отблясъци на светлина, като че ли ритъмът на сърцето му пулсираше в пространството. „И във всяка метеорна следа аз виждам тв...

Дейна имаше другарска среща на съучениците.Тя беше любопитна кой накъде е живота си. Жената си облече хубава рокля, гримира се безупречно и отиде в луксозния ресторант. По-голямата част от съучениците й изглеждаха измъчено и състарено дотолкова, че тя се почувства като най-красивата дама в компанията.  Дейна седна до Мърдок - съученикът й, с който навремето хич не се понасяха по необяснима причина. Тя се заговори с всички останали, но с него сякаш й стана некомфортно да обсъди каквото и да е на база миналият й опит.  Компанията танцува, храни се, пи и на третата чаша вино Дейна започна да обвинява Мърдок за отдавна минали неща. Той внимателно я слушаше и му стана забавно. Постепенно двамата се разсмяха, защото всичко казано звучеше глупаво. Все едно по детски. Мърдок и Дейна започнаха  да обсъждат по-важни житейски теми. Нощта започна да се изнизва, а двамата съученици почти не спираха да говорят, дори танцуваха заедно. Във въздуха ухаеше тръпка и имаше много докосвания, ...

  Хубаво е, че тази седмица имах време да постоя в къщи, заредя батериите на енергията си и да творя заради болничните си. Колкото повече времето минава, толкова повече усещам, че мястото ми определено е в къщи да пиша. Е, само да имаше и кой да ме издържа докато получа доходи от творческата си дейност. В кръга не шегата, разбира се! :) Днес ще напиша кратка история от поредицата "Когато сме истински" , те са под 1000 думи и любим мой творчески жанр. Между другото, вчера бях на козметична процедура за лазер и моята приятелка - козметичка, която си купи книгата ми "Многоточия"  , която е време да кача на Kindle, сподели, че определено имам дарбата да пиша разкази. Това и правя, някак се чувствам спокойно като творя сред ежедневния хаос и тичане по задачи през деня. Ценя си времето, когато съм спокойно у дома и пия кафе без да правя абсолютно нищо.  Изключително женско звучи...  като мен. :) Да,  искам творя от къщи нещо смислено, за което да получавам доходи. ***...

Интересна е моята поредица разкази "Когато сме истински. " Бях я зарязала и изоставила като цяло писането на кратки разкази, но вече съм в джаза да творя точно такива текстове винаги, когато мога. Вече нямам спирки, нито очаквания, а пък и в крайна сметка писането е спасявало моята и чужди души много пъти. Затова ще пиша, вероятно до живот. И понеже постоянно ми се случват различни, интересни и неочаквани неща в живота, винаги намирам вдъхновение да пиша. Разказът днес ще е свързан с някои странни човешки проблясъци, обикновено след полунощ. А и незнайно защо покрай пълнолунието в Телец тези дни ми проблеснаха много неща в съзнанието. **** Проблясъци Във времето, когато Вивиан Лий беше  в тийнейджърска възраст, тя имаше много красива съученичка, която привличаше много мъже и винаги беше с ново гадже, за разлика от Вивиан, чиято първа сериозна, романтична връзка се осъществи на 18 години след множество отхвърляния от момчета. Странна беше връзката между Вивиан Лий и Джена Суи...

- Брат, искам нещо да ти споделя. Хем и пътя по-бързо да мине, че до 05.00 сутринта има още 3 часа. – подаде Джо една чаша с вече стара вода от забравеното под седалката шише на спътника си. - Тц, малко ме плашиш, брат, обикновено не говориш много, ама давай направо, сигурно има нещо, което ти тежи на душата. – отвърна Рико, взимайки подадената чаша. – Ама че горчи, това май не е добър знак или така съм чувал. Явно е от топлината и миналото време, но те слушам. Джо се изкашля бавно и започна с нотка на напрежение да разказва, докато се возеше в автобуса на приятеля си, докато пътуваха към далечно населено място. „Имаше една госпожа – учителка, която живееше в съседното село до моето. Тя преподаваше в СОУ и се казваше Пени Пинк. Дамата винаги изглеждаше безупречно, отнасяше се уважително към учениците, техните родители и роднини. За нея всички говореха, че е самото олицетворение на морал и би била прекрасна съпруга. Но уви, госпожица Пинк си оставаше неомъжена години наред, сменяйки ...