Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

От дълго време пътувам сама по различни места, защото за мен пътешествията са обогатяване и нови спомени, които ми подобряват душевното, емоционалното и физическото състояние. Обичам и да си стоя у дома, но някак напоследък ми е тегаво да го правя. Иначе винаги, където и да ходя, желанието ми е да се прибирам в къщи и някой да ме посреща там.  В момента имам 2 папагала и дете, които ме чакат и честно казано, щастлива съм, че ги има. Благодарна съм и че имам здрава кола и дом, където да се прибера. Това е богатство. Всъщност, и във връзка и извън такава, винаги съм пътувала, защото съм любопитна и обичам да уча нови неща и да се срещам с различни хора. Моите партньори досега са били мъже, които не обичат да пътуват. Вероятно, за да се допълваме, но това в момента е без значение. Честно казано, предпочитам да пътувам сама, за да се насладя изцяло на преживяването и атмосферата от новото място - храната, която ям бавно и музиката на уличните артисти, която отваря нови хоризонти в съзн...

Хм, днес разходих шарените си нокти до една невероятно красива пчеларска ферма около гр. Несебър, в която разбрах какво е щастието. А то се крие в създаването на семеен уют сред природата и искрени усмивки, споделени с домашно приготвени ястия и напитки. Простички и достъпни за всеки неща, стига да ги иска. Дълго време се чудих какво е щастието. Преди много години, моят най-добър приятел, който се помина, ме пита "Щастлива ли си, Душа?" и аз не можах да му отговоря, защото не знаех какво е това.  Не го усещах и разбирах. Днес вече разбрах, защото видях щастието с очите си - семейство с 3 деца, къща, двор, пчели, кокошки и земеделска земя. Поздравих хората за избора им на място, на живот. Те са можели да останат в чужбина, но са избрали да живеят в България и да се трудят като обработват земя, правят мед и други ценни земеделски неща, за които никой не говори, защото хората като цяло, ги мързи да работят в земеделието и не само там. Та видях какво е щастието чрез пъстротата на...

Живял един човек. Той обичал да събира скрап и метални отпадъци, с които създавал роботи. Бил много самотен и понеже живеел отдалечено, нямало много хора покрай него и намирал утеха в творенията си. Те го наричали свой "татко", защото това била думата, въведена в платките им. Малкото пътници, които идвали и минавали покрай къщата му , не го виждали или просто го отминавали, все едно го няма. С времето, човекът започнал да вижда същността на невиждащите го посетители и много плакал. Защото, това, което наблюдавал, били същества, които изглеждали като сиви банкноти, дори по-механични от металните му създания, които той наричал "деца". Минали много години и човека се споминал сам, сред роботите си. Някои от тях спрели да работят, защото нямало кой да смазва частите им и да  поддържа платките в телата им. Някои обаче решили да излязат от къщата. Единият тръгнал в една планина в далечината, другият към морето, което знаел, че е  под нея. Двата робота избрали разл...