Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Eдин ден през ноември отидох в турската закусвалня в Бургас, където живея към момента. Днешната дата ми е нещо като паметна, защото пих турско кафе, хапнах гюзлеме и  отпразнувах със себе си свободата си от прекратяването на отдавна застинали и натежали взаимоотношения. Сега в душата ми има лекота и истински се насладих на кафето си без да бързам , докато гледах галериите на отсрещния тротоар. Като цяло, обичам турската кухня и въобще Турция. Винаги като ходя там, се пречиствам душевно и взимам важни решения. Скоро пак ще посетя тази страна, която ми е една от любимите.  Може би ще се върна към рисуването с моливите и скицника, когато имам време покрай ученето с дъщеря ми. Очевидно е нужен натиск за четене, писане и т.н. с нея. Затова ще пиша друг път Днес не ми е момента за това, а аз уважавам сърдечните си и лични желания. Темата на поста ми  днес е друга и тя е, че трудните, тежки и нараняващи разговори не е нужно да се отлагат дълго във времето, но пък да се провеждат...

Понеделник ми е личен ден. Подреждам мислите и идеите в главата си. Обмислям си срещите за седмицата, нещата, които искам да свърша. Никой не ме закача за нищо. Предупредила съм близките. Всеки има нужда да остане сам със себе си поне за ден и да помисли. Накъде отива? Откъде се връща? През какво е преминал? И какви следи оставя след себе си ?   В душите, мислите, сърцата на другите. С кого поддържа връзка и изгражда приятелство и дали показва уважение? Следва ли пътя си, или заобикаля някъде по трасетата. Такива неподредени мисли, но истински. И съкровени. Обичам Понеделника, защото е ново начало някак по своему. От само себе си. Не се подразбира. Радвам се. Защото е красив и защото съм жива, за да се порадвам на слънцето, топлата есен и красотата на зимата.  Да споделя моменти на кафе и сладки със себе си, зареждайки сърцето си с усмивки и чисти думи. На откровение и съкровени желания, които са достижими. Във времето на търкалящата се седмица. Без мрънкане.