Пътят на коприната: Следите на изгубеното знание

ПЪТЯТ НА КОПРИНАТА — ИСТОРИИ, КОИТО ПЪТЯТ ПАЗИ

Пост 29: Следите на изгубеното знание

Не всички въпроси на Сухандир бяха предназначени за бележника.

В китайския двор Лейла записваше въпросите си за непознатите тъкани и оставяше място за думите, които още щеше да научи. Далеч от нея Сухандир вече беше напуснала библиотечните маси на Бухара. Носеше подбрани текстове, карта и въпроси, които отдавна не се побираха между стените на една стая.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Колелото попадна в коловоз и върхът на перото остави черта под недовършената дума.

Сухандир вдигна листа, преди мастилото да докосне ръкава ѝ, и погледна Надит. Той лежеше върху сгънатото одеяло до краката ѝ, положил муцуна на предните си лапи, и прие сътресението с търпение, за което тя вече започваше да му завижда.

— В Бухара масата поне стоеше на едно място.

Едното му ухо се помръдна, но очите останаха затворени.

Покритата кола принадлежеше на търговец от малката група, с която бяха напуснали града. Между вързопите имаше достатъчно място за пътничка и куче, стига пътничката да се примири, че няма да превърне дъската върху коленете си в библиотечна маса. Сухандир беше приела предложението да се качи, когато слънцето се вдигна и прахът от животните започна да полепва по лицето ѝ. Надит я последва, огледа тясното пространство и избра одеялото, преди тя да успее да намести торбата.

Сега през малкия страничен прозорец се виждаха гърбът на един от водачите и неравната ивица земя, по която керванът напредваше. Когато колата завиваше, погледът се освобождаваше към ниските възвишения и сухите треви, раздвижвани от вятъра. Понякога от съседните товари се обаждаше метален съд, а от предната част на кервана долитаха разговори, чиито думи се губеха под скърцането на дървото.

Сухандир остави перото върху парчето плат до себе си и придърпа картата.

В Бухара беше разглеждала този участък толкова пъти, че можеше да го възстанови по памет. Върху пергамента пътят се извиваше край няколко условни знака, продължаваше и се разделяше при мястото, за което търговците я бяха предупредили. От прозореца обаче земята изглеждаше по-широка, а разстоянията между отделните белези се изпълваха с подробности, за които картографът не беше оставил място.

Една плитка падина можеше да скрие пътя за дълго. Нисък склон променяше очертанията си според светлината, а камък, който отдалеч приличаше на поставен знак, отблизо се оказваше част от оголената скала.

Тя обърна бележника на чиста страница и изчака колелата да попаднат върху по-равен участък. Записа кратко описание на видяното, като остави място за разстоянието. Щеше да попита водача при следващата почивка.

Мастилото още блестеше, когато отново усети раздрусването и прибра перото.

— Добре — каза на Надит. — Ще гледам.

Този път той отвори очи.

Сухандир се усмихна и протегна ръка към главата му. Под пръстите ѝ козината беше топла, а познатото му присъствие правеше чуждите шумове около колата по-малко натрапчиви. В Бухара често го заварваше да чака до вратата, докато тя довършва последния ред; сега за първи път от много време нямаше лавица, към която да се върне, ако нещо я затрудни.

Имаше картата, подбраните текстове и хората, с които пътуваше. Останалото щеше да трябва да научава постепенно.

Спомни си как Идрил беше наблюдавал приготовленията ѝ и колко трудно ѝ се стори да остави книга, която можеше да потрябва. Тогава почти всяка изглеждаше необходима. Сега се радваше на свободното място в бележника.

„Ех, Идрил! Липсваш ми с постоянното си търсене на символи и знаци между редовете, които чета“ — помисли си Сухандир и се усмихна.

Веднъж ѝ беше обяснил, че остава там, където има библиотека, а когато прочете всичко в нея, отива да търси следващата. Тогава тя се беше опитала да си представи колко време е необходимо, за да изчерпиш всички книги в Бухара. За Идрил това очевидно беше напълно постижимо начинание.

Не познаваше друга личност като него, но и знаеше, че не е човек. Беше ѝ разказал по малко за божествата и създадените от тях пазители, макар разговорите им често да се отклоняваха към някой древен език или знак, който според него заслужаваше повече внимание.

Сухандир знаеше за Светлата богиня и Тъмния бог. В един изключително стар ръкопис беше прочела, че имат деца близнаци, но имената им се губеха сред избледнелите знаци и така и не беше успяла да ги разчете.

Идрил говореше за собствения си произход със същото спокойствие, с което обсъждаше съдържанието на някой свитък. Беше създаден от божествата и според онова, което ѝ разказа, освен него имаше още трима създадени пазители. Повече знаеше за Амари, пазителката на занаятите; за останалите признаваше, че не се е интересувал особено, защото сред цялото друго знание винаги намирал нещо по-любопитно.

Това я беше развеселило. Същество, което можеше да прекара часове над един знак, намираше сведенията за другите пазители за недостатъчно интересни.

На нея ѝ се искаше да научи повече. Засега обаче разполагаше с разказаното от Идрил и с онова, което беше успяла да прочете, а между двете оставаха достатъчно празни места, за да запълни още много страници с въпроси.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Отпред някой извика и колата забави ход. Един от товарите се беше разместил; докато мъжете го пристягаха, Сухандир отмести плата от прозореца и се наведе леко навън.

Отвъд пътя земята се спускаше към открито пространство, обрасло на места с ниски храсти. Първо забеляза тъмната сянка в основата на един светъл каменен къс. После погледът ѝ различи втори, по-висок, и отсечена линия, която се подаваше над почвата.

В далечината имаше останки от зид.

Проследи ги с очи, докато не откри прекъсването и няколко наклонени каменни тела зад него. Едното приличаше на част от колона, но разстоянието беше твърде голямо, за да бъде сигурна.

Сухандир посегна към бележника и вместо думи очерта видимото с няколко бързи линии. Отбеляза посоката спрямо пътя, ниското възвишение зад останките и мястото, откъдето ги наблюдаваше.

Когато водачът мина покрай прозореца, тя го повика.

— Какво е имало там?

Мъжът погледна нататък.

— Руини. От пътя се виждат.

— Знаеш ли на какво?

Той поклати глава и повдигна рамото си под ремъка.

— За това трябва да питаш друг.

Сухандир му благодари. В отговора му имаше по-малко, отколкото се надяваше, но достатъчно, за да не постави име под рисунката.

Докато прибираше картата, си спомни баща си, наведен над собствените си записки. Като дете най-много обичаше миговете, когато оставяше работата и започваше да ѝ обяснява; едва по-късно беше разбрала колко труд стои зад онова, което успяваше да събере в един кратък разказ.

Сега пред нея лежеше гледка, която не можеше да му опише.

Задържа пръсти върху края на страницата, после я обърна, за да не се размаже рисунката. Искаше да запомни очертанията достатъчно добре, преди движението да ги скрие.

Керванът потегли отново. Надит се надигна и се намести до нея, а Сухандир отстъпи малко, за да му направи място. Между два вързопа торбата ѝ остана притисната на сигурно; бележникът лежеше отворен върху коленете ѝ.

Когато последната част от зида изчезна зад възвишението, тя вече прехвърляше в паметта си прочетеното за древните разрушения и оцелелите след тях места. Сред тези сведения се връщаше едно име, което засега остави извън страницата.

Небесната библиотека.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Колата се люлееше по неравния път, а Сухандир задържаше с длан страницата с набързо очертаните руини. След като ги изгуби от поглед, рисунката започна да ѝ се струва недостатъчна. Не беше отбелязала колко дълъг е зидът, нито дали каменният къс зад него действително е колона. Под скицата добави въпросителен знак и остави перото.

За Небесната библиотека беше чела в текстове, чиито автори живееха толкова далеч един от друг във времето, че едва ли биха разпознали света на своите предшественици. До нея сведенията достигаха през преписи, понякога непълни, с липсващи редове и думи, чието значение се беше променило. Самото име се запазваше, но описанията не бяха достатъчни, за да възстанови мястото такова, каквото е било преди разрушението.

Знаеше, че е съществувало много преди градовете, през които минаваха сегашните кервани, и че останките му се простират отвъд онова, което човек може да обхване от един път. В прочетеното имаше сведения за стени, колони и затрупани части от древния комплекс. Когато си го представяше, Сухандир неизменно се опитваше да подреди тези откъси в цялост, но винаги достигаше до място, където трябваше да започне да измисля.

Там спираше.

С Голямото земетресение се свързваха разрушението и загубата на огромна част от знанието. Оцелелите сведения позволяваха да се проследят някои последствия, но не да се възстанови самото събитие. От един запазен откъс не можеше да разбере какво е имало на предходната страница, а когато липсваше цял ръкопис, често оставаше само споменаването му в друг.

Това беше загуба, която познаваше от работата си в Бухара. Случвало се беше да търси обяснение на дума и да открие препратка към текст, от който библиотеката не притежаваше нито един препис. Понякога издирваше заглавието с дни, докато накрая приемеше, че засега ще трябва да остави въпроса отворен.

В някои от прочетените текстове последствията от Голямото земетресение надхвърляха разрушените стени и изгубените ръкописи. Според тях катастрофата беше разместила нишките в Плата на живота и през нарушената му цялост бяха преминали създания от друга тъкан. Сухандир дълго се беше задържала над тези редове, опитвайки се да разбере какво означава съществуването на живот, изтъкан извън познатия свят.

Другаде се споменаваха прокълнати родове, в които жените и децата умираха поколение след поколение. Авторите свързваха участта им с древното разместване, но оцелелите сведения не ѝ позволяваха да проследи как точно едното е довело до другото.

Имаше и разкази, които повече приличаха на легенди. В тях се твърдеше, че при земетресението божествени артефакти са попаднали в човешки ръце и употребата им е нарушила допълнително равновесието на Плата. Последствията продължили дълго след самото разрушение, а в света започнали да се появяват същества, които не принадлежали на неговата тъкан.

Сухандир помнеше тези истории именно заради въпросите, които оставяха. Ако в тях имаше истина, видимите руини бяха само част от наследството на катастрофата; останалото продължаваше да засяга животи, чиито притежатели дори не знаеха откъде идва нещастието им. Засега обаче можеше да запише единствено какво твърди всеки източник, без да приписва еднаква достоверност на всички.

Мисълта за всичко, изчезнало при едно-единствено разрушение, я накара да погледне отново рисунката.

Баща ѝ беше работил над тези следи много преди тя да разбере какво търси.

Аквадиус беше мъж, който искаше да стигне до дъното на нещата, независимо с какво се занимаваше. Често дотолкова се увличаше в четенето, писането и археологическите си разкопки, че забравяше да спи, докато физическата умора не го принудеше да остави работата. Ръцете му почти винаги носеха следи от нея — мастило по пръстите, прах в гънките на кожата и дребни драскотини, които забелязваше едва когато Сухандир го попиташе за тях.

Малкото си свободно време прекарваше с нея. Показваше ѝ интересни текстове, разказваше за откритията си и я оставяше да задава въпроси, докато тя попиваше всяка дума. Понякога, насред обяснението, погледът му се задържаше върху лицето ѝ и гласът му омекваше.

— Приличаш на майка си с удивлението, с което ме гледаш — беше ѝ казал веднъж. — Обичах я повече от всичкото си знание, а то не ми помогна да я спася. Но съм щастлив, че тя ме дари с теб и че имаш нейните любопитни очи.

Сухандир помнеше как се беше притиснала до него, преди да се върнат към разтворените листове. След такива мигове разговорът им продължаваше по някой сериозен житейски въпрос, макар тогава тя предимно да слушаше. В нейния детски свят той беше най-необикновеният учен — човекът, с когото беше напуснала Балхар и беше започнала нов живот в Самарканд.

Сега се загледа в рисунката на руините и в бележките под нея. За миг в наклона на собствените си букви ѝ се стори, че разпознава почерка му.

„Записвай. Онова, което запазиш на хартия, някой ден може да помогне на друг да открие онова, до което ти не си стигнал“ — казваше той, докато доливаше мастило в мастилницата с ръце, изцапани от работа, писане и прах.

Като дете тя следеше повече движенията му, отколкото смисъла на тези думи. Сега сама оставяше място под недовършените си записки.

Спомни си вечер, когато Аквадиус беше разстлал листове по масата и непрекъснато се връщаше към един от тях. Сухандир стоеше от другата страна и се опитваше да разчете обърнатите към него редове. Той забеляза усилието ѝ, завъртя листа и придърпа лампата по-близо.

— Какво търсиш? — попита тя.

— Какво е останало след земетресението.

Тя разгледа написаното, разпозна няколко думи и посочи мястото, където редът прекъсваше.

— А тук?

— Дотук е стигнал преписът.

— Не можеш ли да намериш останалото?

Баща ѝ се облегна назад и разтри очите си. Сухандир очакваше да посегне към друг лист, както правеше винаги, когато отговорът се намираше някъде сред разпилените му записки.

— Опитвам се — каза той. — Затова още седя тук.

Тя се замисли, после придърпа ниското столче.

— Тогава ще ти помогна.

Аквадиус освободи място до себе си и ѝ даде лист, върху който да препише думите, които разпознава. Работата ѝ тогава беше бавна, буквите неравни, а някои знаци се налагаше да изписва отново. Той обаче изчакваше да приключи, преди да поправи грешката, и отговаряше на въпросите ѝ, дори когато го откъсваха от собствената му мисъл.

Сухандир помнеше най-ясно ръката му, която придържаше листа, за да не се мести под нейната. По показалеца имаше засъхнало мастило.

Колелата преминаха през плитка вдлъбнатина и дъската се плъзна върху коленете ѝ. Тя я задържа, а Надит вдигна глава при внезапното движение.

— Нищо, тук съм — прошепна и прокара пръсти между ушите му.

Той се притисна до крака ѝ, докато тя наместваше бележника.

Колко въпроси би задала на баща си сега. Като дете се беше радвала, когато успее да прочете правилно реда; едва години по-късно започна да разбира защо той го сравнява с още три и пак не бърза да запише заключение. Беше останал трудът му, но Сухандир копнееше за възможността да седне отново до него и да чуе какво го е накарало да се усъмни, къде е намерил следващата следа и защо е оставил някои въпроси без отговор.

Погледна през прозореца. Възвишението вече беше далеч зад тях.

От мястото, където седеше, не можеше да установи възрастта на видяното, нито към коя част от древното минало принадлежи. Дори близостта до земите, описвани в старите текстове, не беше достатъчна. По Пътя бяха живели поколения хора, които строяха върху останките на предишните, поправяха, изоставяха и започваха отново.

Тя намери по-стабилна опора за дъската и под рисунката записа:

Останки от зид; възможна колона зад него. Наблюдавани от пътя. Принадлежността им не е установена.

Изчака мастилото да попие, преди да продължи:

Да потърся местното название и сведения за други останки наблизо.

Това вече беше нещо, с което можеше да работи.

Отпред се разнесе гласът на водача и животните постепенно забавиха ход. Хората започнаха да се раздвижват около товарите, а търговецът почука по дървената страна на колата.

— Ще починем тук.

Сухандир затвори мастилницата и прибра листовете, като остави бележника най-отгоре. Надит вече чакаше да слезе, но се отмести, когато тя посегна към торбата.

Навън въздухът беше по-сух и горещ, отколкото под покривалото. Тя стъпи внимателно на земята, раздвижи схванатите си колене и вдигна ръка пред лицето си, докато прахът от последните животни се разнасяше.

— Този път прахът ли те мъчи, или пак си намерила въпрос с повече от един отговор?

Сухандир се обърна към познатия глас.

Сол стоеше на няколко крачки от нея с пътната си торба през рамо. Сухандир се зарадва на познатото лице сред останалите пътници.

— За праха вече знам кого да попитам — отвърна тя. — За другото ще видим.

Погледът му се спря на бележника, който още държеше.

— Значи имаш работа за мен.

— Първо ще ти покажа какво видях.

Сол се усмихваше с онази ведра, спокойна усмивка, която Сухандир помнеше от първата им среща. Беше го виждала край няколко болни и беше забелязала как напрежението им отслабва, когато се наведе да ги изслуша. По начина, по който го посрещаха и му доверяваха болката си, личеше, че тази усмивка е давала утеха на много хора по керванските пътища.

За Сухандир той беше човек, способен да излекува всяка болест. Поне така си го представяше след малкото случаи, на които беше присъствала; още не познаваше границите на умението му.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Сол свали торбата от рамото си и се настани в сянката на колата, а Сухандир седна до него и разтвори бележника. Надит се намести край краката ѝ, достатъчно близо, за да усеща движението на ръката ѝ всеки път, когато обръщаше страница.

— Видях ги малко преди да спрем — обясни тя и посочи рисунката. — Зидът се подаваше над земята. Зад него имаше нещо, което приличаше на колона, но не успях да го разгледам добре.

Сол придърпа бележника към светлината.

— И искаш да разбереш на какво са останките?

— Дали са част от онова, за което съм чела. В старите текстове се споменават разрушенията след Голямото земетресение, но описанията рядко са достатъчно точни.

— За тези камъни не мога да ти помогна — отвърна той, след като разгледа скицата. — Минавал съм покрай руини, които хората наричат по различен начин. Не съм ги изучавал.

Сухандир кимна и прибра свободния край на листа, който вятърът повдигаше.

— И водачът не знаеше. Надявах се някой да помни местно название или разказ.

— Ще попитаме при следващото спиране. Хората по тези места знаят неща, които пътниците пропускат.

Тя вдигна поглед от страницата.

— Докъде пътуваш?

— Към Стария кервански пост — отвърна Сол.

— Значи ще пътуваме заедно. Нашите търговци ще се отклонят по-рано, а аз продължавам нататък.

Това я зарадва повече, отколкото очакваше. Беше се подготвила да измине следващата отсечка с Надит, но присъствието на познат човек правеше неизвестния път по-близък.

— Ще можем да обсъдим доста неща — добави тя. — Знаеш ли нещо за самия пост?

— Не достатъчно, за да отговоря на всичките ти въпроси — усмихна се Сол. — Но ще споделя каквото знам.

Сухандир погледна пътната му торба.

— И натам ли те води някой болен?

— Болните определят пътя ми, откакто се помня, а това беше отдавна.

Усмивката му се задържа за миг, преди да отстъпи на изражение, което тя не беше виждала при първата им среща.

— Имаше и хора, които не успях да излекувам — продължи той. — Уви, сред тях бяха най-близките ми.

Сухандир отпусна ръка върху затворената си мастилница.

— Съпругата ми и децата — каза Сол, без да отклонява поглед от ръцете си. — Оттогава търся лек за всички познати болести на земята.

Тя си спомни колко уверено беше решила, че той може да излекува всичко. Сега разбра колко малко е знаела за човека зад спокойствието, което вдъхваше на другите.

— Аз също загубих близък човек — отвърна тихо. — Разбирам поне донякъде загубата ти. Оттогава търся във всичко, което мога да науча, отговора на един въпрос.

Сол вдигна очи към нея, но не попита какъв е.

— А ако не го получиш?

Сухандир задържа погледа му.

— Ще знам, че съм се опитала. Но вярвам, че всяко знание добавя нещо различно. Понякога разполагаме само с отделни части и ни се струва, че нямат връзка, докато не открием онази, която ги събира. Вярвам, че за всеки въпрос има отговор, дори още да не сме намерили всички части.

Сол замълча. Споменът за съпругата и децата му се върна с близост, която годините не бяха успели да отнемат, а Сухандир остана с мисълта за Нанаивадех. Около тях хората продължаваха да разговарят, подаваха си храна и проверяваха товарите, но за известно време тези звуци достигаха до двамата приглушено.

Надит се размърда до тях и по бялата му козина премина лека вълна. Докато слушаше Сухандир и Сол, в паметта му се връщаха неща, които никой друг не знаеше. Очите му се задържаха последователно върху двамата — хора, които Пътят беше срещнал отново, а споделената тъга и търсенето на знание бяха сближили.

Част от онова, за което говореха, му беше известно, но беше дал дума да не го споделя на глас с живите. Остана до Сухандир и когато дланта ѝ се отпусна върху гърба му, се приближи още малко.

Сухандир не потърси думи, с които да облекчи признанието на Сол. Присъствието му до нея беше достатъчно, за да усети, че може да сподели част от собствената си болка, без да обяснява всичко.

Тишината ги беше сближила, но постепенно натежа.

Сол пръв посегна към отворения бележник и го придърпа към светлината.

— Нека погледнем отново какво си видяла.

Сухандир проследи движението му и върна поглед към рисунката, сякаш се прибираше от място, останало далеч зад настоящия разговор. Разказа му за зида, за възможната колона и за прочетеното за Небесната библиотека. Сол я изслуша, но не се опита да даде име на останките.

Когато вятърът повдигна страницата, той я придържа с длан, а с другата ръка премести торбата си. От един недобре затворен вързоп се показаха сухи листа.

— Билките ти ще се разпилеят — забеляза Сухандир.

Той прибра листата и затегна връвта.

— Все се намира нещо за подреждане. Киара сигурно би имала какво да ми каже, ако види това.

— Киара?

— Лечителка и билкарка. Тя е там, където всички останали отказват да се намесят, независимо дали става дума за билки или за хора.

В гласа му отново се появи топлина.

— Чувал съм истории, че не е родена от майка и баща, а е създадена от нишкови създания. За тях лично аз нищо не знам.

Сухандир се изправи леко.

— Аз съм чела за тях. Пазели са Небесната библиотека.

За миг си спомни Идрил, застанал край масата ѝ в Бухара. След като беше попаднала на споменаването им в един ръкопис, го беше попитала какво представляват. Тогава той ѝ разказа за създания, сътворени от косите на боговете — от искрящи бели и черни нишки, които се допълвали и се движели с удивителна бързина из библиотеката.

Беше се опитала да си ги представи сред редовете на древното знание, но думите му оставяха усещане за движение и блясък, което трудно можеше да превърне в ясен образ.

— Идрил ми разказваше за тях — продължи тя. — Според него са изчезнали след Голямото земетресение и изригването на вулкана, допринесло за унищожението на библиотеката. Катастрофата е разделила и други важни свещени места.

Сол я погледна внимателно.

— А какво е станало със самите създания?

— Не знам. Каза, че са изчезнали. Не ми е разказвал повече.

Тя придърпа бележника и намери свободно място.

Досега нишковите създания принадлежаха на прочетеното и на разговорите с Идрил. Името на Киара за първи път ги свързваше с някого, за когото се говореше по сегашните пътища.

— Откъде си чул историята за произхода ѝ? — попита Сухандир.

Сол се усмихна едва забележимо.

— Знаех си, че ще стигнем и до този въпрос.

— Ако го запиша, искам да знам как е достигнал до теб.

Сол помисли известно време, преди да заговори. Сухандир държеше перото над страницата, но когато забеляза колебанието му, го отпусна.

— Не мога да ти посоча откъде тръгва тази история — призна той. — Чувал съм я по пътищата, но не и от самата Киара. Ако искаш да разбереш повече за произхода ѝ, най-добре би било някой ден да попиташ нея.

— Бих искала да я срещна.

— Мисля, че ще намерите за какво да говорите.

Сухандир записа името ѝ, а до сведението за нишковите създания добави откъде го е чула. После затвори бележника. След признанието на Сол за семейството му въпросите за древното минало вече не изпълваха цялото пространство между тях.

— Благодаря ти, че ми разказа — каза тя.

Той я погледна и разбра за кое говори.

— Ти също ми довери нещо.

Наблизо започнаха да прибират съдовете и да пристягат товарите. Почивката свършваше, а с нея и краткото уединение, което сянката на колата им беше дала. Сол се изправи, преметна торбата през рамо и протегна ръка към Сухандир.

Тя я прие и се надигна, като внимаваше да не настъпи Надит. Кучето вече се беше отместило и ги чакаше край колелото.

— Ще повървя малко — каза Сухандир. — Достатъчно време прекарах седнала.

Сол кимна и двамата поеха до колата, докато керванът постепенно възстановяваше бавния си ход.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

По-късно пътят се изкачи по нисък склон и пред тях се откри по-широк изглед към далечината. Сухандир вече се беше върнала на мястото си между вързопите. Беше прибрала перото и държеше само картата, като от време на време повдигаше поглед над ръба ѝ.

Тогава забеляза постройката.

Очертанията ѝ се различаваха трудно в следобедната светлина, но бяха достатъчно ясни, за да задържат вниманието ѝ. Отдалеч не можеше да разгледа входа или отделните части; виждаше преди всичко положението ѝ спрямо околната земя и непрекъснатата линия, която се издигаше над нея.

Сухандир се наведе към прозореца.

— Сол!

Той вървеше недалеч от колата и приближи, когато го повика.

— Това храмът ли е?

Сол проследи посоката на погледа ѝ.

— Така го наричат. Няма да минем покрай него.

Тя разгъна картата малко повече, като придържаше единия край с лакът.

— Чела ли си за него? — попита Сол.

— Да. Достатъчно, за да искам да го разгледам, но не и да ти разкажа цялата му история.

Храмът на Алгаронд беше Първият храм — изграден от човешки ръце и посветен на Светлата богиня. Сухандир беше чела, че Първата жрица сама подбирала момичетата, които щели да служат след нея — едни заради потеклото им, други заради силната им вяра в богинята.

В старите текстове Алгаронд беше описвана като духовна дъщеря на Светлата богиня и една от най-красивите, дисциплинирани и отдадени на нея жени в историята на Плата на живота. Посветила дните си на храма, приемала идващите при нея и подготвяла онези, които щели да продължат служението ѝ.

Легендата разказваше, че човек, огледал се в очите ѝ, виждал собствената си душа. Толкова кристално сини били, че на застаналите пред нея им се струвало, че самата Светла богиня ги гледа. От близки и далечни земи прииждали хора, за да видят Алгаронд и да чуят гласа ѝ. Мнозина носели надеждата, че ще ги излекува, а според разказите някои действително си тръгвали, чувствайки се значително по-добре.

Сухандир не знаеше доколко тези сведения предаваха случилото се и доколко — вярата на хората, които го разказваха. Но помнеше, че сред описанията на красотата и служението на Алгаронд беше прочела и за Мардик де Грас.

Двамата се влюбили взаимно. Жената, отдала живота си на храма, родила дете, а след това я изгорили.

Сухандир задържа поглед върху далечната постройка. Трудно ѝ беше да събере в един образ жрицата, при която хората идвали с надежда за изцеление, и майката, чийто живот завършил в огъня. Знаеше, че в текстовете има още много за нея, но сега не се опита да възстанови по памет цялата ѝ история.

Пред очите ѝ оставаше храмът, носещ името на жена, за която поколенията бяха запазили и възхищението, и разказа за жестоката ѝ смърт.

— Ще го отбележиш ли?

— Вече търся къде.

Тя намери място в бележника и нахвърли очертанията така, както се виждаха от пътя. Не се опита да добавя подробности, които разстоянието скриваше.

Докато рисуваше, Сол остана до прозореца. Докато колата напредваше бавно, разговаряха за местата, покрай които човек минава с намерението да се върне, и за онези, до които така и не стига повторно. Сухандир му разказа колко често беше срещала кратки бележки в пътеписи, обещаващи по-подробно описание в следващо пътуване.

— И имало ли е следващо? — попита той.

— Понякога. Друг път притежавахме само първия текст.

Сол погледна към храма, който бавно оставаше встрани от тях.

— Тогава добре, че са записали поне него.

Сухандир се съгласи и довърши последната линия, преди завоят да промени гледката.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Вечерта тя разтвори бележника край огъня, след като хората се нахраниха и около товара настъпи повече спокойствие. Надит се беше свил до нея, а Сол седеше отсреща и преглеждаше съдържанието на торбата си.

На дневна светлина беше успяла да запише само отделни думи и набързо очертани форми. Сега добавяше онова, което още помнеше ясно — откъде се виждаха останките, как пътят се извиваше преди храма, кои сведения беше получила от Сол. При името на Киара се задържа, после остави свободно място под него.

Наблизо някой разказваше за кервансарай, в който храната била толкова люта, че запомнил престоя повече от целия път дотам. Смехът на останалите върна Сухандир към други дворове, пътници и вечери, а сред тях изплува споменът за Изабел.

Когато заговори за нея, Сол вдигна поглед.

Името остана за малко в разговора им, сред споменаването на познати хора и въпроса накъде ги е отвел Пътят. Никой от двамата не знаеше къде е тя сега. Сухандир се замисли колко лесно човек продължава да си представя някого на мястото, където го е срещнал, докато самият той отдавна е поел другаде.

— Сигурно и мен още ме търсят сред рафтовете — усмихна се тя.

— А ако те намерят тук, няма да се затруднят да те познаят — отвърна Сол и посочи бележника.

Тя погледна мастилото по пръстите си и се засмя.

После продължи да пише. Огънят осветяваше страницата неравномерно и се наложи да премести дъската, за да не пада сянката на ръката ѝ върху редовете. Отбеляза разказа на Идрил за нишковите създания и отделно — чутото от Сол за Киара. Между двете постави малък знак, който сама щеше да разбере, когато се върне към записките.

За думите му за съпругата и децата не посегна към перото. Помнеше ги, както помнеше и търпението, с което беше изслушал нейното признание.

— Още много ли имаш? — попита той след известно време.

— За тази вечер приключвам.

Сухандир изчака последният ред да изсъхне и затвори бележника. Когато се пресегна към торбата, Надит повдигна глава, а тя се намести по-удобно и го остави да положи муцуна върху коляното ѝ.

Сол ѝ подаде парче хляб, което беше запазил.

— Това остана, докато ти спасяваше деня от забравата.

— Видях го — отвърна тя и прие хляба. — Просто исках да довърша.

Той се усмихна, без да възрази. Сухандир отчупи малка хапка и за първи път от сутринта остана край другите, без да държи нещо за четене или писане.

В торбата ѝ вече имаше страници, които не беше донесла от Бухара.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Разговорите край огъня постепенно утихнаха. Един от търговците се оттегли при постелята си, друг остана да поправя разхлабена катарама, а Сол прибра последния вързоп и завърза торбата. Сухандир гледаше как пламъкът осветява пръстите му и си мислеше за признанието, което беше направил през деня.

Толкова хора бяха поверявали живота си на тези ръце, а той още носеше спомена за онези, на които не беше успял да помогне. Вече разбираше по-добре защо продължава да пътува и да учи, макар знанието му да изглеждаше огромно в очите ѝ.

— Утре ще ми разкажеш ли за баща си? — попита Сол, преди да се изправи.

Сухандир вдигна поглед.

— Ако не те отегча с ръкописите му.

— Днес ти ме изслуша за билките. Мисля, че ще се разберем.

Тя се усмихна и му пожела спокойна нощ.

Когато остана сама край огъня, Надит се приближи още малко. Сухандир прокара длан по гърба му и за известно време се заслуша в дишането му. Отвъд осветения кръг колите се превръщаха в тъмни очертания, а някъде сред животните тихо иззвъня звънче.

Денят беше оставил в нея повече, отколкото беше успяла да запише. Руините я върнаха към баща ѝ, храмът — към прочетеното за Алгаронд, а думите на Сол останаха близо до собствената ѝ загуба. Споменът за Нанаивадех се появи отново с онова познато желание да му разкаже какво е видяла, преди да си припомни, че няма къде да изпрати писмото.

Посегна към торбата и извади бележника. Надит повдигна глава.

— Само още малко — каза му тя, но този път не потърси страницата с въпросите.

В края, далеч от скиците и сведенията за пътя, имаше свободно място. Сухандир се загледа в него, после написа няколко реда.

Днес пътят ме изведе край руини.
Сред тях растяха ниски сухи треви.
Посегнах да ти пиша. После дълго
държах перото над празния лист.

Един човек ми довери тъгата си.
Не знаех с какви думи да помогна.
Но му разказах мъничко за теб —
и някой чу защо мълчах дотогава.

Прочете написаното веднъж. Не го поправи и не му сложи заглавие, а изчака мастилото да изсъхне, преди да прибере бележника.

После разгъна одеялото. Надит се завъртя до нея и легна така, че гърбът му да докосва крака ѝ. Сухандир намести торбата близо до главата си и погледна към звездите над края на покривалото.

На сутринта щеше да продължи да пита. Сега имаше нужда да поспи.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Събуди я мирисът на раздвижените въглени и тихият разговор на хората, които вече подготвяха животните. За миг протегна ръка натам, където в стаята ѝ в Бухара се намираше ниската маса, и докосна грубия плат на торбата.

Надит я наблюдаваше.

— Знам — промълви тя. — Тук няма маса.

Сол я чу, докато минаваше покрай колата.

— Ако това е първото ти оплакване за деня, значи си спала добре.

— Още не съм станала. Дай ми време.

Той се засмя и продължи към огъня, а Сухандир седна и прибра одеялото. Преди да завърже торбата, провери дали мастилницата е затворена и дали бележникът е на мястото си. Пръстите ѝ се задържаха за миг върху корицата.

Вчера беше записала име, което искаше да потърси, беше видяла храм, познат дотогава само от текстовете, и беше научила нещо за човек, когото смяташе, че вече познава. Когато Сол ѝ подаде вода, тя му благодари и се отмести, за да може Надит да слезе.

Около тях керванът се готвеше за път. До разклонението щяха да вървят заедно с търговците; след него Сухандир, Сол и Надит щяха да продължат към Стария кервански пост.

Тя преметна торбата през рамо и този път остави бележника вътре.

— Как започна да помагаш на баща си? — попита Сол.

Сухандир се замисли, докато поемаше до него.

— Помня по-добре колко се гордеех, че ми даде истински лист, отколкото самия текст — призна тя. — Но ще ти разкажа.

Надит тръгна край левия ѝ крак, а зад тях колелата бавно излязоха от следите, в които бяха престояли през нощта.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

„Понякога научаваш най-много за човека, когато ти разкаже кого цялото му знание не е успяло да спаси.“

Далеч от пътя на Сухандир Амин също търсеше отговори. До него достигаха гласове, за които ръкописите не можеха да му помогнат, 

Пътят щеше да ги приближи до думите, които пясъкът беше запазил.