Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Беше декември. Около Коледа. Светлините на града искряха в пълния си блясък, а за красотата на това пътуване се допринасяха базарите. Живи и истински. С пунш, сладки и дори пълнени картофи. Някак се допълваха. Усмивките грееха навсякъде. Хората пълнеха чашите с греяно вино и настроение. Разнасяха се много аромати. Хората се разхождаха – по двама, трима, с приятели. Личеше си, че наближава семеен празик. Всяка спирка и улица светеше. В цветовете на радости и подаръци. Валери и Сейбър обикаляха. Из различните замъци. Позлатени до безобразие, но не натруфени.   Имаше изящност и нежно преплитане на днешни и отминали традиции, втъкани в дрехите, които сега красяха музеите. И си спомняха за броните на отдавна изчезнали рицари. Покрити с величие. Също така и буржоазия, учудващо с принципи.  За времето си. Носеше се мелодия от непознат инструмент. Валери видя жена, облечена в черно, с ръкавици, красива усмивка, лъхаща на носталгия. От отминали дни.   Тя свиреше. На ...

Танцуват прашинки във сърцето ми, завихрени от пориви, понесени от спомени, покрили с плащ от ярост окаяните дни на настоящето... Музиката се лееше така, както струя кръв, изтичаща вследствие на гладко, чисто и тънко порязване от току-що заточено острие. Лукреция стоеше грациозно върху позлатения стол, кръстосала отегчено краката си и отпиваше бавно от чашата червено вино. Развъртя леко между пръстите си оформеното парче кристал и видя за пореден път, че отражението й го нямаше. Кървавите пламъчета на очите й играеха палаво ту по повърхността на чашата, ту се насочваха изпод дългите красиви мигли към студеното като на статуя лице на граф Ашелон де ла Винхазър. Крещят неистовите мигове на вътрешно прозрение ,  че само шепи думи през пръстите изтичат и времето - и то изтича в поредния напразен опит за величие. Очите му, както винаги бяха празни и изглеждаха като големи кафяви дупки, в които нямаше никакъв живот. Той пушеше лулата си бавно и със същото отегчение кръстоса краката...