Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Отдавна трябваше да изплача тази любов, но хората казват: „По-добре късно, отколкото никога.“ А аз си мислех, че още има надежда да я спася. Не че я няма напълно — просто изглежда неистинска, като спомен, загубил форма. Може би вече е само чувство за дълг — споменът, че някога аз и ти се познавахме. А днес е късно за романтизъм, късно за „нас“. Станахме странници, влачещи своя хомот, далеч от очите, но не и от сърцето. Защото истинско е всичко, което боли. Боли, когато се разделяш с любимия — вероятно завинаги, или поне за този живот. Когато всичко е казано, болката притъпява. Остава студ — позната студенина, убежище за мислите, които прикриват сърдечния зов. Реалността е друга. Тя не връща. Не обещава. Няма път назад и няма продължение напред. Само застой. Отдавна трябваше да пусна тази любов, ала я стисках в ръцете си като спасителен покров. Уви — такъв не съществува. Има само илюзия и спомен за една мечта, в която исках да имам момчета близнаци от т...

Коледната елха напомня за време, когато тичаха деца Покрай фурната, която стопляше бисквитената душа. Тази година отново ще е същото, но като една нова луна. От Wikipedia :  Коледна звезда (също Поинсетия или Понсетия) (Euphorbia pulcherrima) е растение от семейство Млечкови . Родина на коледната звезда са тропическите райони на Мексико и Гватемала . Там тя се среща под формата на храсти с височина до 3 – 4 метра. Коледната звезда е традиционен коледен символ в Америка, Западна Европа, а от скоро време и в България. Преди много години взимах всяка Коледа растението "коледна звезда", защото всички останали го правеха и исках да съм в час с модата. Дори не знаех как се отглежда. Последните три години прекратих тази си традиция, но все още винаги украсяваме с детето коледната елха.  Днес импулсивно реших да си взема отново "Коледна звезда", но вече знам какъв е смисъла да имам това растение заради себе си. То дава някак си душа в дома и настроение. Дадох си сметка ко...

Участвах с една поема на английски - "Forgiven" в един международен конкурс за поезия - National Poetry Compettion   и за мен беше предизвикателство да напиша до 40 реда поема на английски, защото не бях писала от миналата година, когато завърших стихосбирката си " Mori Monologues ".  Понякога пак ще участвам в конкурси, но искам да споделя, че на чужденците, чийто роден език не е английски, се гледа малко дискриминиращо. Това е нормално всъщност, защото всеки знае, че в чужда страна чуждоземците не се приемат добре дълго време. И докато чакам втория си тираж на колекцията с поеми "Многоточия", от който са продадени вече 7, реших да послушам така обичаната от мен бард музика и да напиша нещо такова, като за уикенд.  Щастлива съм, че в последно време ми се върна живеца за творчество, което определено се дължи на моето изградено спокойствие благодарение на Рейки и Медитация. Мисля си даже да пробвам да създам курс на YouTube канала си, въпреки че не ми е мн...

Достатъчно звънях на хората. Получих нужната ми яснота. Мълчанието каза всичко за другата страна. Достатъчно звънях на хората. Не ми се иска да се боря с китайската стена. За миг протегнах плахо своята крехка ръка. Достатъчно звънях на хората. Получих нужната ми яснота. Триолет поезията ме изумява все повече и повече заедно с бард стил в поезията , за който писах. Наскоро четох стиховете на моя позната, които намирам за много леки за четене, обрани от емоции, но пък показващи ги ясно. Затова и триолет поезията ми стана любима. Всичко се изписва точно, кратко и ясно.  Моят стил на писане е емоционален и дълбок, но не всеки търси дълбочина, както ми каза лятото моя художник с къна. Но наистина няма смисъл да звъня по телефоните на хората, които с ми показали, че не съм им важна. Все пак има и такива, които ме ценят и го показват постоянно. С тях има смисъл да контактувам, другите са ми ясни.  Да не ти звънят или пиша означава, че не те искат в живота си. Няма смисъл от залъгване...

Сбогуване, запечатано с целувка. Не си го бях представяла. Смятах, че миналото  е преструвка. Сбогуване, запечатано с целувка. Създадено от красива рисунка, Която напразно съм раздавала. Сбогуване, запечатано с целувка. Не си го бях представяла. П.П..- любимата ми форма триолет  винаги ме успокоява като я създавам. Някак с малко думи се казват много неща и именно затова харесвам кратките и ясни форми на творчество. В този ред на мисли, наистина понякога една целувка приключва всичко - отношения, несигурности и неопределености. Винаги е добре да има ясна дефиниция за нещата в живота, за да няма илюзорни мисли и несбъдваеми очаквания.  Днес е прекрасен дъждовен ден, в който виждам сърца, оформени от локвите на пътя и имах ясен знак от Бог за предстояща сватба - моя ли, на друг ли, не знам, но видях, докато шофирах, от лявата ми страна черен мерцедес с булчински букет на него и красива булка в автомобила. :) Много се радвам, че покрай масовите ми прекратявания и изяснявания ...

Поезията има много жанрове и затова ще споделя за мой любим жанра - бард поезията, която навремето е била изпълнявана във Франция от трубадурите, като периодът е между 9 и 12 век..  Има множество варианти на такъв тип стихове като текстове на песни. Те се считат за първите, възхваляваща любовта между мъжа и жената, но уви, несподелената. Френската трубадур поезия се нарича още "рицарска поезия", с познатите на всички и мои любими рицари и техните дами. Не случайно казвам, че искам да се върна в онова рицарско и романтично време да живея и го правя, чрез поезията си. За пръв път писах този стил на английскиs си блог. В резултат на опита ми се получи се най-любимият ми стих от стихосбирката ми "Mori Monologues" - "Should I become a one-night stand?" Не съм сигурна колко е популярен този поетичен стил в България, но пък винаги си заслужава опита, все се научава нещо ново. Обикновено са от 6 до 24 строфи, като на четвъртия се повтаря основната мисъл Та и моя ...

Срещнах се тихо с болката, Дълбоката й мъдрост ме учуди. Убягваше ми като стоноги заблуди. Срещнах се тихо с болката, Нарушаваше ми емоционално стойката. А далечината на мислите ме прокуди. Срещнах се тихо с болката, Дълбоката й мъдрост ме учуди.

Сърдечният вятър  навява спомени за минали любими, Докато се чуват слънчеви целувки по пъпките на цветята И те отминават с есенния дъжд от листата на розите.

Тази история е тъжна  За двама, които се обичаха някога.  Но по различно време.  И сърцата им изстинаха С неизказаните думи По Телефона  От Бездействията И Страховете.  Тъжна телефонна линия. Единия да е влюбен А  другия просто приятел Да вижда в очите на лудия Обсебващо, някак си. Настана и времето За прекъсване. Защото влюбения Е невписващ се В живота на този, когото обича И затова е по-добре да си тръгне А другия? Той има приятели, Които много обича  Не гласа от другата страна на телефона си Тъжно е. Когато някога помагаш на възлюбен А той не те вижда по този начин. Тръгваш си  С Тихи стъпки Напускаш живота му Въпреки болката И подпухнолостта на очите ти. От Тъжна Телефонна Линия. Казвайки си: "Не биваше, Защото знаех какъв ще  е изхода"

Често си мисля за Олег Той  бе стабилния мъж Който помага на всички А аз го отблъснах Но Той никога не е бил мой    И днес се разхождах по същност Край необятното синьо море Много добри хора аз изпуснах С моята привидна студенина А може би е заради самоидентичност Че май не заслужавам любовта Което ме остави емоционално недостъпна   Често си мисля за Петър Той е гальовния дъжд Който бе дъждобран за страха ми Да се обвържа повече от веднъж Но не беше за мен неговото очарование Отново преследвам пясъчни стъпки Които измивам с емоционална вода Те пък  се превърнаха в дълбоки ями А в тях се удави моята душевна синева  Докато се чудя дали ще изгрее слънце На моята вечно сенчеста улица на самота Която постоянно ме кара да се отдръпвам Често си мисля за всички мъжки лица, Които преминаха през душата ми Оставяйки само капчици на роса Какво би могло да бъде Между мен и тяхната силна ръка Отново аз се покривам в езерната мъгла На мнима борба за свободна първичност Ко...

 Аз все се влюбвам в грешните мъже Уви, не съм за всеки негов приоритет Което бавно и безтегловно ме убива И аз избирам кога лудостта да спре Защото не искам сърцето ми да умира  Дори в думите да съм  вечно мила Делата ми казват показно това Че миналото си остава в нива                                                  Засята със спомена за любовта Чиито плодове не се събират  Защо ли вечно гоня грешните мъже? Уви, явно недостижимото ми отива Като да нося скъп диамант на златно колие С идеята сълзи и болка да покрива Под венецианска маска на безгрижността.      

Питам сърцето "Да звънна ли?" Тишина. А аз чувам отговора "Едва ли." Мълчание. Най-страшната присъда за двама Които някога са се обичали Наистина. И вече няма думи за говорене. Изгнание. На две души, които някога са се докосвали Струна. Но вече няма кой да свири на китарата Която свързваше ръцете с нишките Забравени.  В безтегловно безразличие Забравиха се нотите. Минало.  То някак си преживява се Остава пепелта на думите. Въпроси. "Да вдигна ли?" без смисъл е. Когато всичко тихичко приключи. Обяснения. В миналите дни изречени. Бездействия. Но все пак и това ще мине.  

Настъпи време да продължа напред Сред останките от сълзи и трохи Внимание, което си изпросих. Нима това бе моето призвание? Аз често пиша никой да не моли За внимание и да получава оправдания От разни хора, които са несигурни Какво точно искат  от човек до себе си. Но някак си се ядосвам и ми писва Да слушам какво и как не може. Поне да беше казано директно, По-добре щеще май да се получи. Но днес отивам да зареждам аз колата си И да продължа по пътя си, в търсене на дом За душата си. А може би и физически. Защото само по пътя съм без угризения, че искам нещо, някой или други глупости, които си крещи съдбата, че не са за мен. Уви, в крайна сметка, права е. Но аз съм тази, която лъже самостоятелно главата си, че има нещо близко с душевно и емоционално непознати. Та, дойде време да се събудя някак си И да поема смело по своя път Защото ми омръзна да само-спъвам краката си, когато казват да бягам надалече, А аз стоя, и не помръдвам В очакване на нещо да се случи, Но като всичко, което...

  "Понякога дълбоко се чудя Какво ли съм за него?" Си мислеше красиво цвете И покрай него мина пчела. "Не търси отговор в тишината, Защото е ясен, щом гледаш натам" "Нима не означавам нищо?" Прокрадна се по цветето росата  "Нали го знаеш резервния план?" И цветето проля една сълза, В която се криеше мълчанието на река, Дълбоко приспана от тъгата На несподелената цветарска любов. "Ех, значи ще имам пореден приятел, Който не ме търси за друго, освен покров, Успокояващ чувствата му в играта, Наречена вярност, но не любовна, до гроб." Отиде си красивото цвете,  Както и работливата пчела, Създали ливада за други,  Все пак е хубаво да има мечта.  

Гледам в очите ти, виждам трети лица, усещам по ръката ти – с тях е била.. Отвръщам на усмивката ти – за други е тя, слушам обясненията ти – галиш моята суета. Надничам в мислите ти – другаде далеко са... Изгаряш ме с огъня ти – студена е страстта, пиеш от устните ми – изстинала е за мен кръвта.. Къпеш ме в сълзите си – не можеш да скриеш лъжа, прегръщаш ме със силата ти – за други е нежността... Покриваш ме с мечтите си – Стига, върви си сега! Сбогом на красивите илюзии, няма я вече любовта За мен тя умря,погребана дълбоко в твоята душа.

Виждам подигравката в стъклените ти очи на миналото, гонещо настоящото бъдеще, виждам лъжа, лицемерие, използвачество безумно към невинна, наивна и бедна душа. Не вярвах, че и ти си като тях – другите, с намазани до непознаваемост гримирани лица... Поредната капка на бездънно разочарование и измамена, заблудена от собствена суета... Виждам твоите насмешливи погледи с неизказаното иронично намигане, Самохвалство, на базата на какво е това? Била останала единствено самотата и болката... Така е, но не и в твоята фалшива душа, залъгваща се, че е различна, не в целокупността на дъждове наводняващи, бури, гърмежи и падаща слана върху земята, изсушена до безобразие от думите... А сълзите ти?! Сълзи ли бяха или импровизирана игра с теб в главността на ролята спасител, даващ обичта... Последни думи, комбинирани с безкрайно безразличие и ти ме излъга, а бил ли си изобщо искрен преди това? Съмнявам се, остава чувство унизително за слепваш парченца счупени от розови листа, които дори не...

За пореден път няма никой до мен и съм сама в някакъв приказен сън, който всъщност далеч не е приказен, а всъщност е новият стар мой кошмар – да се боря сама за пълна безумица и да имам надежди... смешно е – каква суета.   Жалка картина, различавам я в тъмнина, сякаш някой ден е и е светла нощта. Виждам контури, но ясни очертания на фигура, която се движи винаги съвсем сама в сенките на света от другата страна, която всъщност е фалшива, но истинска.   Виждам камъни, чувам светлини, плувам и давя се в пламъка на вода, когато потъвам, сякаш изплувам отново, за да продължа да гоня изгубената кауза да търся вяра в неистинските познати неща, да бягам от истината, а тя е вечна самота.   Отново виждам очите на жестокостта и приемам нейните истински удари, целящи да ме откажат от комичната суета, да се боря самичка за някакви измислици, а едно нещо ясно е – изгубени са чувствата, нямало ги е никога – нито преди, нито сега...

За миг превърна се в пепел и последната искра, сменена някак си тактично със сърдечна празнота - Безупречна... Донесе Крах сред множеството упреци и се разбрахме мълчаливо - няма как да има Щастие... Усетих дупка - там вляво под гърдите си, студена тръпка преминава през нова пустота - Отиде си... В гонитбата на вечно мнимото разбиране не случихме на истински разперени крила - Строшиха се... Привлечени от изкушаващата гравитация, посрещнала с усмивка залеза на любовта - Измислена... С гордост от красив балон, изпълнен с илюзия на вечни спорове с крайна цел взаимна прямота - Пукна се... За миг изчезна малката ни вечност, изплетена в романса на две сърца - Изгубени... В очите изморени, потопени в миглите, покрити със сълзи от мълчалива самота - Умиращи...