Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

 "На тълпи по сами" не са мои думи, а на Десислава Илиева - жена, която се определя като консултант Любов и е много директна в изказа си. Използвам тази реплика за днешния си пост, защото много силно ми кореспондира като тема в последно време, защото общувам постоянно с мъже и жени, които предимно мърморят, че са сами, но като опре до действия за изграждане на връзки, хич ги няма.  Когато се поговори повече по темата, става ясно, че всичко това се дължи на едни дълбоки страхове от отхвърляне, нараняване, загуба на любимия в бъдещето и нежелание да се създава дете в този "лош" свят.  Мхм, има логика във всички тези твърдения, обаче истината е някъде другаде. Светът е създаден за двама, семейството е от мъж и жена, а децата са чудото на живота. Казано е от много мъдри хора: "Живей така, че да те помнят и оставиш следа: чрез дете, книга или добри дела" - такава е моята интерпретация.  Що се отнася до страховете, считам, че е по-добре да ме отрежат от раз, ка...

"В края на краищата, се превърнахме в странници в различни места."  Телефонният разговор приключи, Валери допи чашата си червено вино, избърса си сълзите и легна да спи, изтощена от житейските драми, с които се наложи да се справя за пореден път вече някак по навик. Явно периодът беше такъв. ***** Валери отвори очи и се озова в една огромна пустиня, облечена в бяла дълга роба и разпусната коса с руси кичури, които се осветяваха от силното слънце.  Тя гледаше безкрайната пустиня, но я усещаше някак близка до сърцето си.  В него вече нямаше какво да поникне от засетите семена, нито пък да умре, защото всичко беше изгоряло. Пустинята я успокояваше, сякаш имаха някаква дълбока, телепатична връзка и тя беше вярна приятелка на жената. Задуха вятър и прашинките се завихряха в странен танц, който ги издигна по-високо от пясъка и оформи силует на мъж, хем невидим, хем пък се усещаше като жив и с туптящо сърце.  "Ти защо си в моята пустиня", попита Валери "Не е твоя, а е...