Пътят на коприната — Пост 28: Нишки зад дворцовите стени

ПЪТЯТ НА КОПРИНАТА

Пост 28

Лейла

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Първата заповед, която Лейла чу в китайския двор, беше да не отварят сандъците.

Втората дойде почти веднага — защо сандъците още не са отворени?

Двамата носачи спряха насред покритата галерия, задържали товара помежду си, а човекът, който проверяваше поръчката, затвори очи с търпението на някого, преживявал подобно посрещане и преди.

Лейла тъкмо беше слязла от керванската кола. Преметна пътната торба през рамо и пристъпи към тях със сгънатата препоръка на Ищар в ръка. Отвъд резбованите колони се виждаше вътрешен двор с ниски дървета и водно огледало, край което настилката пазеше светли следи от праха на пристигналите. След толкова дни на движение неподвижната земя под краката ѝ още създаваше странното усещане, че нещо липсва.

Дунхай вече беше останал зад нея.

Там товарите бяха проверени и разпределени, писмата — предадени на хората, за които бяха предназначени, а частта от поръчката за двореца бе продължила с по-малък керван към Чан Лун — императорския град. Лейла пътуваше с нея. Пътят от пазарните улици, които така я бяха омагьосали, до тези високи стени ѝ беше дал време да свикне с мисълта, че скоро ще трябва да говори от името на работилницата.

Сега това време беше свършило.

— Дамите чакат от ранни зори — обясни човекът с поръчката на общия търговски език. — Поставете всичко тук, но първо ще преброим.

Лейла подаде препоръката, а после свали торбата си на сухо място до стената. Когато единият носач посегна към въжето на най-близкия сандък, тя го помоли да изчака. Под връвта се беше събрал ситен прах, който щеше да падне право върху тъканите.

Почистиха капака, преместиха сандъка по-близо до масата и едва тогава го отвориха.

Платовете лежаха завити в защитно платно, подредени така, както Лейла ги помнеше от работилницата. Тя провери най-горния вързоп, увери се, че влагата не е достигнала до вътрешните слоеве, и внимателно освободи първата тъкан.

Сред праха, кожените ремъци и грубото дърво се показа мек цвят на розови листенца.

Лейла си пое въздух с облекчение: поне този вързоп беше пристигнал невредим.

Докато отсреща отбелязваха броя на вързопите, тя изми ръцете си в донесения съд и ги подсуши старателно. Шумът от разтоварването продължаваше зад гърба ѝ, но пред нея вече стоеше позната работа: чиста повърхност, светлина отстрани и плат, който трябваше да бъде разгънат, без да се намачка.

Тъкмо тогава си спомни Ищар.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Няколко дни преди отпътуването учителката ѝ беше наредила готовите тъкани върху дългата маса в работилницата и бе накарала Лейла да ги представи, сякаш пред нея стоеше човек, дошъл да ги купи.

Лейла беше започнала с произхода на нишките, преминала към работата на стана и едва когато забеляза неподвижното изражение на Ищар, разбра, че говори прекалено дълго.

— Какво пропуснах? — попита тя.

— Да чуеш за какво ще се използва платът.

Лейла погледна разгънатата тъкан.

— Но трябва да обясня как е направен.

— Ще обясниш. Първо разбери какво искат да знаят.

Ищар вдигна единия край и го остави да падне върху ръката си.

— Ако жената пита дали ще ѝ бъде удобно да се движи, не започвай с багрилото. Покажи ѝ как пада материята. Ако се тревожи дали ще се износи по сгъвките, тогава говори за здравината. На човека отсреща му трябва отговор, Лейла.

Тя кимна, смутена от собственото си старание.

Ищар го забеляза.

— Знаеш достатъчно, за да предадеш тази поръчка. И имаш още много да учиш. Двете неща могат да бъдат верни едновременно.

После я накара да започне отново и този път Лейла зададе въпрос, преди да посегне към плата.

Сега, в дворцовата галерия, тя намести първата тъкан така, че светлината да пада по дължината ѝ. Остави останалите покрити, докато бъдат поискани, и приглади края на собствената си дреха.

Откъм коридора се разнесе разговор, последван от лек звън на украшения.

Дамите идваха.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Появиха се почти едновременно, сякаш всяка беше решила, че ако върви достатъчно спокойно, останалите няма да забележат колко е нетърпелива.

Първата спря пред розовата тъкан. Жената до нея веднага поиска да види какво има под защитното платно, а трета, с ветрилообразен накит в косата, заяви, че този път няма да избира последна.

Лейла поздрави с малкото китайски думи, които беше упражнявала по Пътя. Произнесе ги бавно и сведе глава. Една от дамите ѝ отвърна на същия език, после забеляза колебанието ѝ и премина на търговския.

— Разбираш ли ни?

— На този език — да, госпожо. На вашия още се уча.

— Тогава ще говорим така. Иначе до вечерта ще разглеждаме само първия сандък.

Последва смях и напрежението в раменете на Лейла леко отслабна.

Жените се приближиха към масата. Докато едната повдигаше розовия край към светлината, друга настояваше да ѝ покажат по-тъмните цветове. Отвореният втори вързоп предизвика ново оживление: приглушено синьо, топла слонова кост, дълбок оттенък между вино и узрял плод.

— Този е за вечерна дреха.

— Ти за всичко казваш, че е за вечерна дреха.

— Защото през деня всички сме прекалено заети да носим онова, което се очаква от нас.

Лейла се усмихна, докато разгъваше следващия плат. Думите на жената бяха произнесени леко, но останалите ги приеха с онзи кратък, разбиращ поглед, който се появява между хора с общо всекидневие.

— Работилницата на Ищар ли изпълни поръчката? — попита най-възрастната.

— Да, госпожо. Уча при нея и помогнах в работата.

— Тогава ще можеш да ни кажеш защо чакахме толкова.

Въпросът накара Лейла да вдигне очи. Жената не изглеждаше сърдита; пръстите ѝ вече следваха края на тъканта с нескрито удоволствие.

— Мога да ви кажа какво изпратихме и как се грижехме за него по Пътя — отвърна Лейла. — За уговорения срок ще трябва да погледна записаното в поръчката.

Дамата кимна, доволна от точността, и посочи разгънатото пред себе си.

— Покажи ми този.

Лейла пое плата с две ръце и го премести върху чистото покривало. Едно от украшенията по китката на друга жена се закачи за свободния му край. Тя понечи да отдръпне ръката си, но Лейла я спря с тиха молба.

— Само миг, госпожо.

Приближи тъканта към гривната, вместо да я дърпа, освободи нишката и провери мястото срещу светлината. Когато се увери, че няма скъсване, остави плата да се отпусне.

— Повредих ли го?

— Не. Закачи се за закопчалката.

Жената обърна гривната навътре и този път докосна коприната по-внимателно.

Докато разговорът отново се разливаше около цветовете, Лейла задържа между пръстите си освободения край. Толкова малко беше необходимо, за да се развали трудът на много дни — едно невнимателно дръпване, една грапава повърхност, нетърпение, което трае колкото дъх.

Спомни си ръцете на Лутра.

Баба ѝ имаше навика да сваля пръстена си, когато прибираше по-фините домашни тъкани. Оставяше го до себе си, а после сгъваше бавно, събирайки краищата с онази спокойна точност, която малката Лейла някога смяташе за излишна.

В един такъв следобед беше поискала да помогне и бе натъпкала сгънатото от нея в раклата, за да остане време да излезе навън.

Лутра го извади, без да ѝ се скара.

— Ела да го приберем още веднъж.

— Нали вече е вътре?

Баба ѝ разтвори плата върху коленете си.

— И утре ще трябва да го извадим.

Тогава Лейла беше въздъхнала, но седна до нея. Помнеше колко дълго ѝ се струваше това повторно сгъване и как Лутра изчака сама да изравни двата края.

Сега направи същото движение върху дворцовата маса.

За миг ѝ се прииска баба ѝ да можеше да я види — пристигнала толкова далеч, сред жени, чиито украшения струваха повече от всичко в пътната ѝ торба, и заета със същата грижа, на която някога се беше съпротивлявала.

— Ти още ли проверяваш този край? — попита дамата с гривната.

Лейла се върна към гласовете около себе си.

— Вече е наред.

— Гледаш го, сякаш е жив.

Лейла прокара пръсти по края и го положи върху останалата тъкан.

— За мен наистина е жив. Всяка нишка започва от копринената буба, а после преминава през ръцете на хората, които я обработват, багрят и тъкат. Моята скъпа учителка Ищар ме научи да помня това, когато докосвам готовия плат.

Коприната се плъзна през пръстите ѝ като ситен пясък. Лейла подхвана свободния край и го разстла върху масата.

— След това идва Пътят. Някой я опакова, друг я товари, трети я пази от дъжда и праха. Когато най-после се превърне в дреха, човек вижда цвета и шарката, но аз си мисля и за всичко, през което е преминала. Затова ми се иска да се отнасяме внимателно към нея.

Дамата погледна закопчалката на гривната си и я прибра под ръкава, преди отново да посегне към плата.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

От другия край на галерията Лиенхуа слушаше разговора. Беше видяла как тъкачката освобождава плата от гривната и остана, за да чуе обяснението ѝ.

Сянката на покрития проход я скриваше от оживлението около масата, но оттам виждаше отворените сандъци и жените около тях. Познаваше това оживление. Новите платове винаги успяваха за известно време да изместят дворцовите тревоги и да върнат разговора към неща, които можеха да бъдат избрани, докоснати и притежавани.

Младата чужденка стоеше от отсрещната страна на масата.

Беше ниска, с още неизчезнала от стойката ѝ умора от пътуването. Когато слушаше, повдигаше леко брадичка към жената, която говореше; когато отговаряше, гласът ѝ оставаше мек и достатъчно ясен, за да не се налага да повтаря. Лиенхуа се загледа в лицето ѝ — съсредоточено над плата и открито при всеки въпрос, чийто отговор знаеше.

Чужденката не се опитваше да прикрие затруднението си с езика. Помоли една дума да бъде повторена, запомни я и малко по-късно я употреби внимателно, преди отново да продължи на общия език.

Лиенхуа пристъпи по-близо до колоната.

Оттам видя как Лейла премести тъканта, за да предпази края ѝ от ръба на сандъка. Жестът беше почти незабележим и никоя от дамите не прекъсна разговора си заради него.

Тъкмо тази непрекъсната грижа задържа вниманието на Лиенхуа.

Самата тя често изпитваше досада от непрестанната смяна на дрехите си. Понякога едва беше свикнала с тежестта на една одежда, когато прислужниците вече подготвяха следващата — за прием, церемония или среща, изискваща друг цвят и други украшения. И все пак знаеше, че в двора всяка тъкан има име, предназначение и място в реда, който династията показва пред света. Качеството на коприната, изработката и начинът, по който носеше дрехата, участваха в изграждането на нейната репутация, а чрез нея — и на императорския дом.

Преди официална поява проверяваше всяка подробност, защото и най-дребното отклонение можеше да бъде разтълкувано. Понякога тежестта на предстоящия ден идваше още с първия закопчан накит.

Сега разпознаваше сходна отговорност в грижата на младата тъкачка. Лейла следеше ръцете около масата, пазеше тъканите от прах и се стараеше всяка жена да разбере какво държи, преди да направи избора си. Дори сред нетърпеливите гласове не допускаше припряност в движенията си.

— Защо този изглежда по-светъл, когато го обърнеш? — попита една от дамите. — Баграта ли е различна?

Лейла вдигна плата и го завъртя бавно.

— Светлината пада по друг начин върху нишките. Вижте тук, където повърхността се променя.

Тя посочи, без да закрива мястото с ръката си, и изчака жената да се наведе.

— Значи не са използвани два цвята?

— На това място — не. Промяната идва от тъкането.

Друга от дамите се приближи, оставила за миг собствения си избор.

— Ищар ли те научи да го разпознаваш?

— При нея усвоих две техники. Още упражнявам всичко, което ми показа.

— Само две?

Лейла не отмести поглед.

— Традиционните техники са шест, но тези две са основните. Ищар държеше да ги усвоя добре, защото върху тях ще надграждам останалото. Дори сега понякога откривам в познат плат подробност, която преди съм пропускала.

— А другите четири?

— Тях тепърва искам да науча.

В гласа ѝ се долови оживление. Най-възрастната жена придърпа стол и посочи двата плата пред себе си.

— Покажи ни тогава какво да гледаме. Имаме време, докато донесат останалото.

Лейла постави тъканите една до друга. Първо показа лицето и опакото, после края, където строежът се виждаше по-ясно. Говореше за основата и вътъка, за равномерното опъване на нишките и за вниманието, необходимо при промяната на рисунъка. Вместо да изброява всичко научено, спираше там, където възникваше въпрос, и оставяше дамите сами да усетят разликата с пръсти.

— Когато гледам готовия плат, всичко ми изглежда толкова лесно — призна жената с гривната.

— И на мен ми изглеждаше — каза Лейла. — После Ищар ме караше да се връщам към мястото, на което съм изгубила равномерността. Понякога то беше много по-назад, отколкото исках да призная.

Този път смехът около масата беше по-тих и близък.

— Строга учителка.

— Вижда грешката, преди аз да съм решила дали мога да я оставя.

— И можеш ли?

Лейла се усмихна.

— Вече по-рядко се опитвам.

Лиенхуа остана на мястото си.

В двора Лиенхуа често слушаше хора, които представяха чуждия труд като свое постижение. Тъкачката охотно назоваваше учителката си и не премълчаваше поправките, през които беше минала собствената ѝ работа.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Разговорът постепенно се успокои.

Жените още сравняваха цветовете, но вече обръщаха тъканите, проверяваха тежестта им и питаха как ще се държат при движение. Една от тях поиска светлия плат за дреха с широки ръкави, а Лейла го положи върху протегнатата ѝ ръка, за да види падането.

Материята се събра в меки гънки.

— Като вода — промълви дамата.

Лейла проследи светлината по тях и си спомни няколко реда от книгата, която носеше в торбата си.

— Има стих… — започна тя, после се поколеба.

— Кажи го.

Лейла отдръпна ръката си от плата.

По гънките на дрехата остава
движението на отминал ден.
Ръката, вплела нишките тогава,
е вече надалеч — платът е с мен.

Най-възрастната дама погледна тъканта върху коленете си.

— Ти ли го написа?

— Не. От моята книга е. В нея има шарки и стихове.

— Необичайна книга за път.

— На мен ми е необходима. Обичам поезията; тя ми помага да се съсредоточа над тъкането. Понякога, когато мислите ми се разпиляват, си припомням няколко стиха и постепенно намирам отново спокойния ритъм на работата.

— Четеш, докато тъчеш?

— Преди да започна или когато си почивам. После думите остават с мен.

Лейла погледна към торбата до стената.

— Купих книгата с първите пари, спечелени от занаята ми. Сега между шарките записвам и въпросите, които срещам по Пътя.

— Значи скоро ще ти трябва още една — отбеляза възрастната дама.

Лейла се усмихна.

— След днешния ден със сигурност ще запълня още няколко страници.

— Тук също има кой да оцени стиховете, които избираш — обади се друга. — Ли Чан би останал да слуша.

Името вече не беше непознато. Лейла си спомни листа край керванския огън и превода под китайските знаци.

— Четох негово стихотворение по Пътя — каза тя. — В превод.

— Значи славата му стига и до керваните.

— Думите му са стигнали.

Дамата се засмя, а Лейла сведе поглед към плата, усетила, че разговорът лесно би могъл да тръгне в посока, за която нямаше какво да каже.

Отстрани на масата беше останала тясна ивица китайска коприна, донесена за сравнение с поръчката. Лейла я беше забелязала още при подреждането, но досега не бе посегнала към нея.

— Мога ли да я разгледам?

Собственичката ѝ направи разрешителен жест.

Лейла взе ивицата, обърна я към светлината и я прокара внимателно между пръстите си. После я постави до един от доставените платове.

— Какво търсиш? — попита възрастната дама.

— Опитвам се да разбера как е постигната тази повърхност.

— Нали преди малко ни обясняваше?

— Онези платове познавам. Този е различен.

Жената се наведе над рамото ѝ.

Лейла показа мястото, което я затрудняваше, но не предложи обяснение, в което не беше сигурна. Вместо това попита дали знаят от коя работилница идва тъканта и дали би могла да разговаря с човек, който работи по този начин.

— За работилницата ще проверим — отвърна дамата. — А за старите способи ще ти трябва някой от хората, които се занимават със записите.

Лейла вдигна очи.

— По Пътя чух, че в китайските архиви се пазят описания на техники и багрила.

— Пазят се всякакви неща. Трудното е да намериш човека, който знае къде да търси.

— А тук има ли такива записи?

— В дворцовата библиотека има книги за занаятите — намеси се друга жена. — Виждала съм да носят рисунки на тъкани. Не съм ги чела.

Лейла остави копринената ивица на масата.

— Знаете ли към кого трябва да се обърна, за да ме допуснат до тях?

— За разрешението ще трябва да попиташ. Аз познавам платовете, които пристигат тук, повече от книгите, в които са описани.

Жената се замисли, после добави:

— Чувала съм и една стара легенда. Някъде по пътя към място, наречено Синия оазис, живеела Амари, Пазителката на занаятите. Казват, че можела да погледне тъкан и да разбере как е направена — тази пред теб и всяка друга, която ѝ занесат.

— Срещали ли сте човек, който я е виждал?

— Чувала съм разкази. Дали онези, които ги повтарят, са стигали до нея, не мога да ти кажа.

Лейла кимна. Името заслужаваше да бъде запомнено, но още не ѝ даваше нито посока, по която да тръгне, нито човек, когото да потърси. Книгите бяха по-близо, а и в тях можеше да намери сведения, които да ѝ помогнат да разбере чутото.

— Ще започна с библиотеката — каза тя. — Стига да получа разрешение.

Лиенхуа чу думите ясно.

Досега момичето беше отговаряло с търпение на всяка от дамите. При споменаването на книгите Лиенхуа долови в гласа на тъкачката нетърпение, овладяно почти веднага.

Лиенхуа се усмихна едва забележимо.

Погледна още веднъж чужденката — към ръцете ѝ, останали до непознатата тъкан, към вниманието, с което очакваше всяка следваща дума, и към отворените сандъци, заради които бе прекосила толкова земи.

Лиенхуа реши да научи името ѝ.

При масата Лейла прибра освободената опаковка и направи място за следващия плат. Поръчката още изискваше вниманието ѝ, ала разговорът вече беше придал по-ясна посока на търсенето, започнало по керванския път.

Щеше да запише и легендата за Амари. Преди да последва далечните разкази обаче, трябваше да посети китайските архиви и да види какво действително е съхранено в тях. Надяваше се сред описанията и рисунките да открие обяснение за тъканта, която днес бе държала между пръстите си.

Лейла погледна към проходите отвъд галерията. За достъпа до архивите щеше да ѝ трябва помощ, а още не знаеше към кого да се обърне. Тази нощ щеше да подреди наученото в книгата си и да обмисли как да представи молбата си.

Засега една от дамите я викаше да покаже следващия плат и Лейла се върна при нея.

Изабел и Тайдаун

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ─────── 

Докато Лейла разговаряше с дамите под внимателния поглед на Лиенхуа, при южната страна на двореца една жена чакаше пред врата, през която преди седем години беше напуснала с новородено дете в ръцете.

Изабел носеше мъжки пътнически дрехи под широко наметало. Качулката скриваше русата ѝ коса и по-голямата част от лицето, а прахът по обувките ѝ още пазеше следите на дългия път. Отвъд стената се намираше тесният проход към личните покои на императора — същият, по който някога я бяха извели, докато притискаше Родар към гърдите си и се страхуваше дори от неговото събуждане.

Сега ръцете ѝ бяха празни.

Пазачът не я пусна да премине, когато поиска да види Тайдаун. Беше го помолила да повика човека, който отговаряше за личните покои на императора, и оттогава стоеше неподвижно, заслушана в стъпките от другата страна.

След дългото чакане мъжът най-после се появи, изслуша името ѝ и поиска да свали качулката.

Изабел я отмести само колкото да открие лицето си пред него, после отново се прикри.

Цао Дзи.

Помнеше различните му очи и спокойствието, с което посрещаше всичко, случващо се около Тайдаун. Беше най-верният му човек, допуснат до часовете, в които императорът оставаше насаме със себе си и не трябваше да изглежда непоколебим.

Някога тази вярност беше започнала сред праха на едно село.

Хората там бяха решили, че различният цвят на очите на Цао е проклятие. Замеряли го с камъни, убедени, че прогонват нещастие, докато всъщност убивали човек, който не им беше сторил зло. Тайдаун беше застанал между него и тълпата и бе платил с кръвта си за това решение. Един от камъните беше ранил самия него, преди нападателите да отстъпят.

Цао никога не забрави кой остана пред него, когато всички други искаха да го видят мъртъв.

В дворовете подобни предразсъдъци носеха по-прилични имена. Говореше се за съвършенство, за благоприятни знаци, за хора, достойни да стоят близо до великите. Тайдаун беше пренебрегнал тези приказки и бе дал на Цао място до себе си.

Оттогава той пазеше не само вратите му.

Погледът на стража се промени, щом разпозна Изабел. За любовта им знаеше повече, отколкото някога му бяха казвали: различните му очи забелязваха онова, което останалите пропускаха — ръка, задържала се върху писмо, недокосната втора чаша, поглед към градинска пътека, по която никой не идваше.

— Императорът очаква ли ви?

— Не знае, че съм тук.

Цао погледна към пазача, после отново към нея.

— Ще трябва да му съобщя.

Изабел пристъпи малко по-близо.

— Моля ви, Цао, позволете ми сама да го направя. Ако откаже да ме приеме, ще си тръгна.

За миг ѝ се стори, че ще чуе отказ.

Цао погледна към вътрешната градина. През годините под този покрив беше опознал и гнева на Тайдаун, и умората му, и часовете, в които владетелят не очакваше от него нищо освен мълчание. Знаеше кого чака в тези часове.

Посочи ѝ да изчака зад вътрешната врата и се отдалечи.

Когато се върна, я поведе по тесния проход край стената. Вървеше достатъчно близо, за да бъде ясно на всеки срещнат пазач, че жената не се движи свободно из двореца.

При входа към личната градина Цао спря.

— В беседката е.

Изабел затвори очи за миг.

Навикът беше останал.

— Благодаря ви.

— Ще бъда тук — отвърна той.

Не я попита защо се е върнала. Отдръпна се край стената и остави пътеката пред нея свободна.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Изабел забави крачка и продължи безшумно, като дишаше бавно, за да овладее сърцето си. Не искаше да прекъсне сутрешния му ритуал с уплашено движение или с чужд за това място шум. Толкова пъти си беше представяла срещата, а сега не знаеше дори как ще произнесе първите думи.

През листата се виждаше ниската маса.

Тайдаун седеше до нея и държеше чашата си с две ръце.

Сивото в косите му беше повече, отколкото помнеше. Няколко разпуснати кичура се движеха край слепоочията му, а утринният въздух докосваше лице, върху което седемте години бяха оставили ясни следи. Погледът му беше обърнат към градината, но сякаш не виждаше нито водата, нито клоните над нея.

Изабел познаваше тази неподвижност.

Във Валемар баща ѝ също посрещаше утрото мълчаливо. Алвар Дел’Мар, властният мъж, чието решение рядко търпеше възражение, стоеше пред изгрева така, сякаш за кратко можеше да остави всички останали да се справят без него.

Майка ѝ отиваше при него по нощница, загърната в дреха, която често беше негова. Шийла се приближаваше, без да пита дали е добре дошла, а Алвар я придърпваше пред себе си и я прегръщаше откъм гърба. Двамата оставаха така, докато светлината се разстелеше над морето.

Като дете Изабел не разбираше защо този обикновен жест я кара да се чувства толкова спокойна.

След смъртта на майка ѝ разбра по празното място пред баща си.

Беше разказала спомена на Тайдаун една вечер. На следващото утро той я намери до прозореца, застана зад нея и я обгърна с ръце.

— Така ли?

Изабел положи длани върху неговите.

— Точно така.

Оттогава понякога сама го търсеше, обръщаше гръб към гърдите му и чакаше прегръдката, в която не трябваше да обяснява нищо.

Сега между тях имаше само няколко крачки и седем години, за които щеше да трябва да разкаже всичко.

Тайдаун отпи от чая.

Някога Изабел идваше приблизително половин час след него — още сънена, с разпиляна руса коса и изумруденозелена нощница под леката дреха. Усмихваше се, докато се навеждаше да погали лицето му, а понякога вземаше чашата от ръката му, опитваше и се мръщеше, ако чаят беше прекалено горчив.

Откакто беше получил писмото ѝ, той продължаваше да я очаква.

В началото го правеше съзнателно. После чакането се беше превърнало в част от утрото, която не назоваваше дори пред себе си.

Изпълняваше задълженията си, приемаше хора, решаваше спорове и следеше онова, което се случваше във владенията му. Но постепенно беше оставил празненствата и дългите вечери на други. За Изабел не говореше с никого. Пазеше писмото, връщаше се към него и страдаше тихо, с упоритата вяра, че тя ще изпълни обещанието си.

Напоследък за първи път се колебаеше в думите ѝ. Все по-трудно отваряше писмото, защото знаеше всяко изречение и никое не обясняваше защо още я няма.

— Здравей, любов.

Гласът беше толкова близък до спомена, че Тайдаун не се обърна веднага.

Помисли, че вятърът отново си играе с него.

После чу стъпките.

Когато погледна към пътеката, Изабел сваляше качулката си.

Чашата се изплъзна от ръката му и се счупи до масата.

Той се изправи, но остана на място, с разширени от изненада очи. Пред него стоеше жената, чието лице беше търсил в паметта си толкова дълго, че вече се страхуваше дали не е започнал да го измисля.

— Изабел?

Името прозвуча несигурно.

Тя се приближи и докосна лицето му с върховете на пръстите си, после прокара длан към косата край слепоочието. Жестът беше същият — нежен, познат, с онази естествена близост, която някога го караше да забравя къде се намира.

Сякаш вчера се бяха разделили.

Тайдаун пое рязко въздух и я притегли към себе си.

Прегърна я толкова силно, че Изабел усети треперенето му през дрехите. Не искаше да я пусне. Беше чакал този миг години, а сега се страхуваше, че и най-малкото отдръпване ще му я отнеме отново.

Сълзите дойдоха, преди някой от двамата да успее да заговори.

Тя обви ръце около него и притисна лице към шията му. Тайдаун я галеше по гърба и косата, без да намира думи, които да поберат облекчението. Дори да беше мираж, не искаше да го разруши с въпрос.

Под дланта на Изабел сърцето му биеше бързо и тя се притисна още по-близо, със собственото си учестено дишане до шията му.

— Любов моя… Върнах се, както ти обещах.

Той отстъпи само колкото да я погледне.

— Бях започнал да губя вяра, че ще стане, любима.

Гласът му се прекъсна. Хвана ръцете ѝ, притисна ги към устните си и ги разцелува, сякаш в тях имаше доказателство, което погледът още не можеше да приеме.

— Чаках те. Всеки ден… А ти си тук.

Изабел се усмихна през сълзите.

Тайдаун докосна косата ѝ, раменете, лицето. Забеляза умората около очите, следите от пътуване по ръцете, промените, които не познаваше и искаше да разбере. Целуна челото ѝ, после устните, преди тя да успее да започне обяснението, което беше повтаряла по целия път.

— Разкажи ми всичко.

И въпреки молбата продължи да я държи до себе си, сякаш думите можеха да почакат още малко.

Изабел положи длани върху гърдите му и нежно го спря.

— Има време за всичко, любов. Нека ти разкажа една приказка.

Той позна израза и за миг по лицето му премина усмивка.

Някога така започваха вечерите им. Изабел разказваше за морето, за дома си, за хората, които беше срещнала, а той я слушаше, докато историите постепенно отстъпваха място на близостта.

Сега тя задържа погледа му.

— Но тази трябва да чуеш цялата.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ─────── 

Тайдаун повика Цао и поиска вода, нов чай и никой да не ги безпокои.

Стражът не погледна счупената чаша повече от необходимото. Погрижи се всичко да бъде донесено и лично затвори достъпа към градината. Когато отново останаха сами, Тайдаун настани Изабел до себе си и не пусна ръката ѝ.

Тя свали наметалото.

Нямаше как да подготви сърцето му за думите, без да отложи истината още веднъж.

— Бях бременна от теб, Тайдаун. Тук родих син — нашия син. Напуснах двора, за да го спася.

Пръстите му се стегнаха около нейните.

— Син?

— Казва се Родар. Сега е на седем години.

Той я гледаше, без да помръдне. Изабел видя как радостта от срещата отстъпва пред нещо, което още нямаше име — изненада, болка, невъзможност да вмести седем чужди на него години в живота си.

— Родила си тук?

Тя кимна.

— Докато аз съм бил в двореца?

— Да.

Тайдаун сведе поглед към ръцете им и мълчанието му продължи толкова дълго, че Изабел чу водата в градината.

— Кой знаеше?

— Лиенхуа. Акушерката и хората, които помогнаха да заминем.

При името на съпругата му лицето му се промени.

Изабел притисна дланта му.

— Моля те, изслушай ме, преди да я съдиш. Тя ми каза, че ако остана, Родар няма да види първата сакура. Но не го каза от омраза към детето. Страхуваше се за династията, за своите синове и за онова, което другите могат да направят с нашия.

— И затова сте решили да не знам?

Въпросът беше тих и я заболя повече, отколкото би я заболяло обвинение.

— Аз реших да мълча. Лиенхуа ми помогна да го родя и да го изведа жив.

Тайдаун се отдръпна малко, колкото да вижда цялото ѝ лице.

— Изабел, това е моят син.

— Знам.

— Тогава защо не дойде при мен?

Тя преглътна.

— Защото се страхувах, че щом го признаеш, вече никога няма да можем да го скрием. Щяха да го пазят, да го следят, да говорят от негово име още преди да е проговорил. Някой щеше да реши какво право има върху трона ти, а друг — как да му го отнеме.

— А мен къде постави в това решение?

Изабел не отмести очи.

— Извън него.

Той затвори клепачи, а тя изчака, преди да продължи.

— Няма да ти кажа, че съм постъпила справедливо с теб. Отнех ти години, които не мога да върна. Тогава виждах само опасността и детето, което трябваше да опазя. После всяка година правеше признанието по-трудно.

Тайдаун пое бавно въздух. Въпросите за нея още го измъчваха, но за детето не знаеше нищо освен едно име.

— Разкажи ми за него.

Изабел избърса бузата си.

— Тръгнахме призори, по време на Студената луна. Беше толкова малък, че непрекъснато проверявах дали диша. Стискаше пръста ми, когато се събуждаше, и не го пускаше, докато отново не заспи.

Тайдаун погледна собствената си ръка.

— Отидохме при баща ми — продължи тя. — Във Валемар.

— Как ви прие Алвар?

За първи път Изабел се усмихна без усилие.

— Първо ми се скара, че държа детето на течение.

Тайдаун я погледна.

— Това ли каза?

— Това. Бях подготвила толкова обяснения, а той затвори вратата, взе Родар от ръцете ми и нареди да донесат топла вода и храна. Едва после започна да задава въпроси.

Алвар беше останал същият властен мъж с тъмна коса и поглед, който караше хората да подбират думите си. За него честта на Дел’Мар беше отговорност, предавана между поколенията, и беше готов на всичко, за да я запази. Завръщането на дъщеря му с дете, за което не можеше да говори открито, беше засегнало и гордостта, и страха му.

Но Родар не знаеше нищо за това.

Хващаше пръстите на дядо си, заспиваше върху рамото му и протягаше ръце към него с увереността, че ще бъде вдигнат. Пред това очакване строгият тон на Алвар рядко издържаше дълго.

— Понякога баща ми прекъсваше разговор, защото Родар допълзяваше до него и му протягаше някое криво парче дърво, което беше намерил — каза Изабел. — Още не можеше да говори, но държеше дядо му да погледне находката. И Алвар Дел’Мар оставяше всички останали да чакат.

Тайдаун се усмихна, но в очите му отново се появиха сълзи.

— На кого прилича?

— Ще откриеш и двама ни в него. Има светла коса, но още като малък понякога ме поглеждаше така, че виждах теб, преди да е казал нещо.

Тайдаун се наведе към нея.

— А какъв е?

— Любопитен. Когато порасна малко и вече пътувахме, искаше да знае как се прави всичко. Не му беше достатъчно да му кажа, че една вещ работи — трябваше да види защо. Събираше камъчета и парчета метал, слушаше хората, а после задаваше въпроса, за който никой не е помислил.

Изабел се усмихна тъжно.

— Така го помня. Сега сигурно има още повече въпроси.

Тайдаун я слушаше така, сякаш всяка подробност можеше да му върне част от пропуснатото.

— Къде е сега?

Усмивката на Изабел изчезна.

Тя сведе поглед към съединените им ръце.

— Не знам.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Разказа му за двете години във Валемар и за първите въпроси, които бяха започнали да достигат до дома на баща ѝ. Непознати се интересували от детето, от възрастта му, от пътуването на майка му. Изабел не знаела кой ги изпраща, но разпознала опасността и отново тръгнала.

Разказа и за следващите години — за градовете, в които се задържали, за занаятчийските работилници, край които Родар обичал да стои, и за поредното заминаване, щом нечие любопитство я разтревожело. Пътят станал домът, който можела да премести, преди някой да го намери.

За известно време вярвала, че това е достатъчно, докато нападението не отнело и тази надежда.

Тайдаун не я прекъсна, докато говореше за спрялата каляска, разбитата врата и мъжете, които отнесли Родар. Само веднъж ръката му се сви толкова силно, че Изабел усети напрежението, и той веднага отпусна пръсти.

— Беше на пет — каза тя. — Повика ме, а аз не успях да стигна до него.

Гласът ѝ се пречупи.

Тайдаун я придърпа към себе си и изчака. Галеше косата ѝ, без да я кара да бърза, но погледът му вече беше неподвижен по друг начин. В него се събираше гневът, който тя познаваше — овладян с усилие, за да не попречи на мисълта.

Когато успя да продължи, Изабел разказа за сведенията, че детето е било предадено на пътуващи занаятчии. Следвала ги от град на град, но пристигала след заминаването им или попадала на хора, които били готови да измислят следа срещу пари.

— Две години го търся. Понякога бях толкова близо до надеждата, че започвах да приготвям думите, с които ще го посрещна. После разбирах, че отново съм тръгнала след чужда лъжа.

Тайдаун се изправи и пристъпи към края на беседката.

Изабел не го повика.

Той беше научил, че има син, и почти веднага след това — че детето е изгубено. Нямаше спомен, в който да го намери, нито глас, който да си припомни. Разполагаше с името му, с няколко разказани жеста и с болката на жената зад себе си.

Когато се върна, седна близо до нея и отново хвана ръцете ѝ.

— Какво те доведе сега?

Изабел извади писмото.

— Киара.

— Акушерката?

— Киара Лоар. Тя помогна на Родар да се роди. Стара приятелка е на Лиенхуа.

Подаде му сгънатата хартия и проследи лицето му, докато четеше.

В писмото нямаше достатъчно, за да открият детето. Имаше достатъчно, за да разберат, че някой отново го търси и вече е свързал момчето сред търговците с тайното раждане в императорския двор.

— Сигурна ли си, че е от нея?

— Познавам почерка ѝ. Виж последната линия. Винаги я оставя малко по-дълга.

Изабел посочи знака, без да докосва хартията.

— След раждането ми остави указания за билките и грижите по пътя. Пазих ги дълго. Не бих сбъркала тази ръка.

— Казала е къде е било видяно детето.

— Знам.

— Обяснява ли защо?

Изабел поклати глава.

— Не знам дали са я заплашили, дали са я заблудили, или е разбрала твърде късно какво искат. Но ме е предупредила.

Тайдаун прочете писмото отново.

Киара беше израснала в степите, далеч от местата, в които произходът определяше дали едно раждане трябва да бъде отпразнувано, или скрито. Беше билкарка и лечителка, търсена за онези деца, които заможните домове не искаха да покажат пред света — в Китай и отвъд него.

В стария ѝ род се пазеше предание за нишкови създания, пожелали да станат хора и намерили убежище дълбоко в степите. Другаде биха ги нарекли вещици. При тях знанието за Плата на живота се предаваше редом с познанието за билките, болката и човешкото тяло.

Изабел познаваше Киара най-вече като жената, която беше останала спокойна, когато тя самата се страхуваше, че няма да издържи.

— За нея родилката е човек, който има нужда от помощ — каза тя. — Не пита дали детето е удобно за семейството. Помага му да се роди.

Тайдаун сгъна писмото внимателно.

— Ще трябва да я намерим.

— Внимателно. Ако някой я следи, може да разбере и за мен.

Той кимна.

Изабел се наведе към него.

— Не знам дали вече са стигнали до Родар. Не знам кой го търси и къде е сега. Затова наруших мълчанието си. Страхувам се за живота му, страхувам се какво ще стане, когато научат за теб, но нямам друг избор. Имам нужда от помощта ти, Тайдаун.

Той докосна мократа ѝ буза.

— Добре си направила, че дойде.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Разговаряха дълго.

Тайдаун я питаше за местата, през които е минала, за хората, на които е вярвала, и за онези, чиито разкази са се оказали измислени. Искаше да различи видяното от чутото, сигурната следа от надеждата, която я е задържала по някой път.

През цялото време оставаше близо до нея. Когато разказът ѝ прекъсваше, изчакваше, без да отмества поглед, а после се връщаше към пропуснатото име или място. Изабел познаваше усилието зад това спокойствие.

Понякога въпросът му спираше по средата и погледът се връщаше към нея, сякаш отново осъзнаваше, че детето, за което говори, е неговият син.

— Ще го намерим — каза накрая. — Ще изпратя хора, на които имам доверие. Първо трябва да разберем кой е разпитвал Киара и докъде водят сведенията за занаятчиите.

— А ако вече е далеч от тях?

— Тогава ще търсим откъде е тръгнал и с кого.

Той се замисли, преди да добави:

— Ще имам нужда и от Кай Лун.

Изабел вдигна очи.

— Ще му довериш търсенето?

— Познава хора в степта и отвъд нея. Пътува, наблюдава и умее да помни онова, което на друг би се сторило маловажно. Има места, където неговият разговор ще постигне повече от писмо с моя печат.

В гласа му се появи сдържана бащина гордост.

Кай Лун беше израснал сред правилата на двора, но не се задоволяваше със знанието, което достигаше до него зад стените. Искаше сам да види пътищата, хората и опасностите, за които другите докладваха. Тайдаун невинаги одобряваше отсъствията му, ала знаеше какво е научил от тях.

— Ще говоря с него, когато подредя онова, което трябва да знае — продължи той. — Това не бива да се превръща в дворцова новина.

Изабел сведе глава към ръката му.

— Значи ще ми помогнеш.

Тайдаун я накара да го погледне.

— Той е нашият син.

Тя се приближи, докато челата им се докоснаха.

— Обичам те, Изабел. Но имам едно условие.

Усети как тя се напрегна и заговори, преди страхът да я отдалечи.

— Когато го намерим, ще го доведеш при мен. Искам да го познавам. Да чуя гласа му, да видя как задава въпросите, за които ми разказа. Няма да приема отново да научавам живота му след години.

— Ще го доведа.

— Дори ако се страхуваш.

Изабел обхвана лицето му.

— Тогава ще ти кажа от какво се страхувам.

Тайдаун я целуна и я притегли към рамото си.

Останаха прегърнати, без да търсят следващите думи. За първи път от много време Изабел можеше да отпусне тежестта на тялото си върху човек, който знаеше какво носи със себе си.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

— Искам да останеш с мен няколко нощи — каза Тайдаун.

Изабел се отдръпна колкото да го погледне.

Той прокара пръсти през косата ѝ.

— Искам да усещам тялото ти до себе си. Да се събудя и да не се питам дали съм те сънувал.

Тя притисна устни към дланта му.

— Ще остана.

— Ще трябва да се криеш. Докато не разберем кой търси Родар, не бива да узнаят, че си дошла при мен.

— Знам.

— А когато тръгнеш, Цао ще се погрижи да излезеш също толкова незабелязано.

Изабел погледна към пътеката, зад която стражът продължаваше да пази.

— Той ме позна веднага.

По лицето на Тайдаун премина тъжна усмивка.

— Цао вижда много повече, отколкото казва.

— Понякога мисля, че винаги е знаел всичко за нас.

— Вероятно.

Тя се сгуши отново до него. След малко вдигна глава, сякаш си беше спомнила нещо, което отдавна иска да му даде.

— По пътя четох поезия на Ли Чан.

Тайдаун я погледна с изненада.

— Толкова далеч?

— В превод. Стиховете му пътуват с керваните.

В очите му за първи път се появи по-лека радост.

— Той понякога забравя часа, когато пише. После се опитва да ме убеди, че е бил зает с важна работа.

— Бил е.

Тайдаун се засмя тихо.

— Подозирах, че ще го защитиш.

— Има чувствителност, която не може да се научи само от книгите. Прекрасен твой наследник е, Тайдаун.

Той замълча за миг.

— Бих искал да поговорите за стиховете му.

— И аз бих искала да го чуя как ги чете.

Изабел погледна ръцете им.

— Някой ден Родар ще чете стиховете му и ще знае чии са.

Тайдаун задържа дланта ѝ между своите.

— Ще има много неща да научи за нас.

— И ние за него. Но първо трябва да го намерим.

Тайдаун кимна и отново погледна писмото на Киара.

Този път мисълта не ги отдалечи. Остана помежду им като нещо, за което вече можеха да се погрижат заедно.

Преди да я отведе в покоите си, Тайдаун даде първите разпореждания. Избра малко хора, определи какво могат да знаят и настоя сведенията да достигат лично до него. Цао прие задачите със същото спокойствие, с което беше допуснал Изабел до градината.

От разпорежданията Цао разбра, че завръщането ѝ е свързано с издирването на дете. Не зададе въпрос, който не беше необходим за задачата му.

За следващите дни Тайдаун нареди част от обичайните приеми и текущите дворцови дела да бъдат поети от Ли Чан като официален наследник, с помощта на Кай Лун. Изиска да му докладват за решенията си и запази важните въпроси за собствената си преценка. Двамата щяха да получат повече отговорност, без дворът да остане без надзор.

След като последният човек излезе, Тайдаун се върна при Изабел.

Тя стоеше до прозореца, вече без прашното наметало. Обърна се, когато го чу, и този път между тях нямаше разказ, който трябваше да започне незабавно.

Той я целуна бавно, с нежността, която беше сдържал през цялата сутрин.

Изабел обви ръце около врата му.

По-късно, когато се любиха, в близостта им се върнаха познати движения, но и вниманието на двама души, които откриват следите от годините един върху друг. Тайдаун не бързаше да заличи отсъствието. Докосваше я така, сякаш искаше да научи през какво е минала и къде още я боли.

Тя заспа до него с длан върху гърдите му.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

По-рано същата сутрин, докато Цао водеше Изабел към личната градина, Кай Лун беше разгънал картата на северните пътища.

Притискаше единия ѝ край с празната си чаша, а другият непрекъснато се подвиваше под ръката му. Обикновено отбелязваше местата, на които могат да се сменят коне, да се намери вода или да се получат сведения. Този път погледът му се връщаше към участък от степта, за който нямаше какво да запише.

Помнеше светлата коса на жената, разпиляна от вятъра около лицето ѝ, сиво-сините ѝ очи, толкова различни от неговите, и собственото си нелепо мълчание.

Беше разговарял с водачи на кервани, с воини и с хора, които не приемаха лесно чужденци край огньовете си. Умееше да зададе въпрос, без да обиди, и да разбере кога отговорът прикрива повече, отколкото разкрива.

А не беше попитал една жена за името ѝ.

Соколът се размърда върху стойката до прозореца и Кай Лун вдигна глава.

— Ти поне знаеш накъде искаш да летиш.

Птицата обърна поглед към градината.

Той се усмихна и отново погледна картата. Думите, които Ли Чан му беше прочел, се върнаха заедно със спомена за братовото му изражение. Ли Чан беше разбрал твърде бързо защо разговорът внезапно е станал за любов.

Кай Лун още не знаеше дали може да нарече чувството така. Знаеше обаче, че след завръщането си беше намерил няколко разумни причини да поеме отново към степта и всяка от тях водеше към едно и също лице.

Нави картата, но вместо да я прибере при останалите, я остави върху масата, където щеше да я вижда.

Още не знаеше, че преди края на деня ще получи нови дворцови задължения. Разговорът, който баща му подготвяше, щеше да дойде по-късно и да го накара да погледне на семейството си по съвсем различен начин.

Засега той мислеше единствено как да се върне при жена, чието име не знаеше.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────  

Когато разглеждането на поръчката приключи, Лиенхуа изчака последните платове да бъдат прибрани и напусна галерията.

Разговорите на дамите продължаваха зад нея. Вече обсъждаха кой цвят ще подхожда на предстоящ прием, коя украса трябва да бъде променена и дали поръчаната дреха няма да прилича прекалено много на чужда.

Тя познаваше тези разговори, но днес излезе от галерията с мисъл за ръцете, изработили дрехите ѝ. Отдавна не се беше питала кой стои зад безупречните гънки, които прислужниците подреждат по нея.

Най-ясно помнеше спокойното „Само миг, госпожо“, с което младата тъкачка беше спряла ръката на дамата. Лиенхуа знаеше колко трудно е да поправиш чужда грешка пред свидетели, без да създадеш враг.

Момичето беше запазило и плата, и достойнството на жената; нито повиши глас, нито потърси одобрение за стореното.

Лиенхуа беше забелязала и колебанието пред непознатата тъкан. Тъкачката не се опита да го прикрие с уверени думи. Наведе се, огледа, попита и призна какво още не знае.

В двора подобна откровеност се срещаше рядко: хората често говореха най-дълго именно за онова, в което бяха най-несигурни.

Когато стигна до покоите на Ли Чан, Лиенхуа поиска да донесат чай за двама. Поемайки подноса при вратата, влезе сама.

Синът ѝ стоеше пред ниската маса с четка в ръка. Чупливата му тъмна коса се беше спуснала край лицето, а върху хартията последните влажни линии още улавяха светлината.

Той вдигна очи веднага щом я видя.

— Добър ден, майко.

— Довърши. Не искам да бъда виновна за лошия край на хубав стих.

Ли Чан се усмихна, върна поглед към листа и завърши последния знак. Едва тогава положи четката, отмести косата от челото си и стана, за да поеме подноса.

— На какво дължа това посещение?

— На една тъкачка, от която днес научих нещо за собствения си син.

Той я погледна с любопитство.

Лиенхуа седна, докато той наливаше чая.

— Гордея се с теб, Ли Чан. Стиховете ти пътуват с керваните.

Ръката му спря за миг над чашата.

— Тъкачката ли?

— Да. Придружава поръчката с платовете. Чела е твои стихове в превод.

— Тук ли?

— По Пътя.

Ли Чан остави съда и се облегна леко назад. Беше виждал свои стихове, преписани от други ръце, но разстоянието, което майка му току-що постави между написването и прочитането им, го накара да замълчи.

Някъде непознат човек беше намерил думи на друг език за нещо, което той е почувствал, а друг беше спрял, за да ги прочете.

— Кои стихове? — попита.

— Не я разпитвах. Наблюдавах я отстрани.

— Значи трябва да научим.

Лиенхуа вдигна чашата си.

— Подозирах, че това ще те заинтересува.

— Преводът променя много неща. Понякога една дума носи половината смисъл.

— А понякога чувството стига и без точната дума.

Той я погледна над ръба на чашата.

— Днес говориш като човек, който е срещнал нещо необичайно.

— Видях човек, който иска да учи и не се срамува да го покаже.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

Лиенхуа му разказа за доставката, за нетърпението на дамите и за начина, по който младата тъкачка успяваше да отговаря на няколко гласа, без да започне да надвиква никого.

— Говори на търговския език — продължи тя. — Знае и някои наши думи, но ги използва внимателно. Когато не разбира, изчаква да ѝ обяснят. Не приема помощта като обида.

— Как се казва?

Лиенхуа поклати глава.

— Още не знам. Ще науча.

Ли Чан се усмихна.

— Значи вече си решила да я видиш отново.

— Да. Ученичка е на Ищар. Усвоила е две от шестте техники и говори за тях с уважение, което рядко чувам от хора с много повече опит.

— А тя забеляза ли, че я слушаш?

— Не. Така чух повече, отколкото би ми казала на официална среща.

— Какво например?

— Стих. Носеше книга с шарки и поезия. Каза, че поезията ѝ помага да се съсредоточава над работата.

Ли Чан погледна към оставената четка.

— Разбирам я.

— Помислих си, че ще я разбереш.

Лиенхуа завъртя чашата между дланите си.

— Когато разглеждаше плата, имаше нещо познато в изражението ѝ. Аз понякога се уморявам дори от мисълта, че трябва отново да сменя одеждите си, но щом ги облека, знам какво представят. Нямам право да забравя това. При нея беше същото отношение към труда, който стои зад тъканта.

— Отговорност?

— Да. Само че тя още изпитва и радост.

Ли Чан остави чашата, изненадан от последните ѝ думи.

Майка му рядко говореше за умората си. Беше свикнал да я вижда подготвена, овладяна и достатъчно внимателна към всички, за да не остане време някой да попита как се чувства тя.

— Можеш да я поканиш — каза той. — Да поговорите спокойно.

— Възнамерявам. Искам първо да я чуя без пет други жени около нея.

В гласа ѝ се появи усмивка, която той беше виждал все по-рядко.

— Ще се радвам — отвърна Ли Чан. — Отдавна не си ми разказвала за среща, която искаш да продължиш.

Лиенхуа го погледна, после отмести очи към изсъхващото мастило.

— Попита и за книгите в архивите.

Той се наведе леко напред.

— За тъканите?

— За техниките, за рисунките, за онова, което може да научи тук. Не поиска някой да ѝ даде готов отговор. Искаше да знае къде да търси.

— Ще ѝ е нужен човек, който да ѝ помага с езика.

— Знам. Ако след разговора ни преценя същото, ще разреша да бъде допусната до книгите за занаятите. Под надзора на пазителя им, разбира се.

Ли Чан кимна.

— Той ще знае кои свитъци съдържат рисунки и кои обяснения могат да бъдат преведени.

— Именно. Не мога да отворя всички врати пред нея, но мога да ѝ дам възможност да почука на правилната.

Лиенхуа допи чая и се изправи.

Синът ѝ я изпрати до вратата.

— Когато научиш името ѝ, ще ми го кажеш ли?

Тя го погледна с едва забележимо любопитство.

— Заради превода?

— И заради него.

— Ще ти кажа.

След като остана сам, Ли Чан се върна при масата и препрочете написаното. Опита се да си представи кои от думите биха затруднили преводача и кои биха останали с читателя дори на друг език.

Мисълта отново го отведе към тъкачката. Майка му беше дошла да говори за нея с усмивка, която той отдавна не беше виждал. Искаше му се да чуе сам какво е казала тази жена.

Премести готовия лист настрани, взе нов и се усмихна, преди четката да докосне хартията.

Все още не знаеше кое го занимава повече — кой е превел стиховете му или коя е жената, която ги е прочела.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ─────── 

Същата вечер Лейла отвори книгата си едва след като провери записаното за поръчката.

Беше отбелязала кои платове са приети, за кои трябва да предаде допълнителни указания и какво е обещала да провери, преди да отговори. Ищар би започнала именно оттам, затова Лейла не си позволи да прескочи работата и да се върне направо към онова, което я вълнуваше.

Когато приключи, придърпа лампата по-близо.

На свободното място до една стара шарка записа няколко въпроса. Искаше да разбере как се получава промяната в цвета на непознатата тъкан, кои книги съдържат рисунки на преплитанията и дали има човек, който би ѝ помогнал да разчете обясненията.

Остави място и за думите, които трябваше да научи на китайски.

След малко добави името на Амари и онова, което беше чула за пазителката на занаятите. Не го записа като сигурно сведение. Жената в галерията беше разказала легенда, предадена от други, а Лейла искаше да помни откъде започва въпросът, за да не го обърка по-късно с отговор.

Прокара пръст по края на страницата.

През деня беше държала тъкани, които доказваха колко много още не знае. Вместо да я обезсърчи, това я накара да съжалява, че една вечер е толкова кратка.

Върна се към първия въпрос и под него написа друг:

Кой може да ми помогне да стигна до книгите?

Не знаеше, че същия следобед Лиенхуа вече беше заговорила за нея.

Затвори книгата, за да не се изкуши да продължи до изчерпването на маслото, и остана за малко до прозореца. Някъде отвъд осветените галерии се намираха архивите. Зад други врати живееха хората, чиито имена днес беше чула сред разговорите за платове.

Тази сутрин беше влязла с поръчка; утре щеше да потърси начин да остане и като ученичка.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

През следващите дни Изабел и Тайдаун се разделяха само когато задълженията му го изискваха. Той се връщаше при нея след срещите, а тя продължаваше разказа си — понякога за търсенето, понякога за Родар, а понякога за някой дребен миг, който никога не беше имала на кого да сподели.

Тайдаун научи как синът му се сърди, когато не разбира нещо, какво събира в торбичката си и защо Изабел не може да мине край група пътуващи занаятчии, без да потърси едно лице сред тях.

На едно от следващите утра я намери до прозореца.

Беше наметнала негова дреха и гледаше как светлината постепенно достига градината. Тайдаун се приближи, застана зад нея и я прегърна откъм гърба.

Изабел положи длани върху ръцете му.

За малко останаха така, както някога беше поискала.

Отвъд прозореца дворът се събуждаше, а по пътищата вече пътуваха хората, изпратени да търсят сина им.

Лейла не знаеше нищо за това издирване. Между страниците на книгата ѝ още стояха въпросите за тъканите, а до тях — името на Амари. За нея следващата крачка оставаше съвсем ясна: трябваше да намери кой ще я допусне до архивите.

─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────

„Чуждото знание става част от твоя Път, когато намериш смелост да попиташ и търпение да чуеш отговора.“

Далеч от китайския двор Сухандир също носеше въпроси, за които един разказ не беше достатъчен. Имената на Божествата и Пазителите достигаха до хората през предания, страхове и спомени, а между тях тя трябваше да различава какво действително е останало от миналото.

Предстоеше ѝ да търси не само в онова, което другите знаят, но и в причините да го помнят по различен начин.

Докато Лейла се надяваше да бъде допусната до книгите за нишките, Пътят отвеждаше Сухандир към историите на онези, които пазеха много повече от човешки занаят.