Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

По повод кратките жанрове, ще посоча днес един друг мой любим. На английски е " flash fiction " или в превод "светкавична история". Тя е до 1000 символа. Затова пък казва много неща кратко и ясно. Даже наскоро участвах с една такава в международен конкурс, но все още няма резултати. Съдиите искаха до 300 думи максимум. Беше интересно за мен да я сътворя. Както знаете, писала съм почти всякакви жанрове, но някак си днес се развълнувах от отдавнашната си любима група Blutengel , която слушах в доста мрачни за мен времена. Сега имам някои подобни такива, разбира се временни, но пък предпочитам да насоча негативното към нещо смислено като история. Все пак болката и яда винаги създават нещо красиво като творение. Понеже не ми се обяснява защо и какво се е случило или съм преживяла, минавам на темата. *** Деца на Звездите Валери се разхождаше по мрачните улици вечерта със слънчеви очила. Никой не й обръщаше внимание, както обичайно се случва в големите градове. Дори няко...

Концентрирала поглед върху документацията Тамара дори не чу почукването по вратата на кабинета й, което се оказа доста настойчиво. Когато тя вдигна очите си от написаното, дишането на един от слугите й нарушаваше тишината в стаята.  Той притеснено се прокашля и се поклони дълбоко. Дамата отправи обвинителен кос поглед, в който обаче се прочете любопитство какво толкова важно имаше, че слугата да се осмели да влезе без нейно съгласие. -Извинете неучтивостта ми, милейди, но нося важна пратка за вас от човек, който ме помоли въпреки негативното отношение, което ще събуди моята настойчивост, на всяка цена да предам посланието му– извинително каза младежа, след което още по-дълбоко се поклони пред нея. -Явно наистина това, което имаш да ми предаваш е много важно, щом нарушаваш спокойствието в личните ми покои – обвинително каза Тамара – Но добре, след като е така спешно, предай, каквото трябва. Прощавам ти проявата не неуважение, но се надявам да не се повтаря. Младият слуга плахо п...

И така, момиче, казваш, че искаш да живееш в търсенето на истинската любов – попита Агофелту с ехидна усмивка, докато фините му пръсти белеха гроздовото зърно в ръцете му. - Да, защото без нея няма смисъл в живота ми – току що дошла в съзнание, отвърна с тих глас Димб Рант O’Ер. - Изслушах внимателно цялото ти бълнуване. Често споменаваше някой си.. Санкир.. Интересно.. И търсиш истинската любов? – Агофелту се разсмя с ледения си плътен глас, докато поднасяше гроздовото зърно към изкусителните си устни. - Защо ме извади от езерото, като можеше просто да си продължиш по пътя? – въпроса се изплъзна леко и тихо изпод езика на Димб. Мина около минута. Мъжът пред нея погледна със студените си прозрачни ириси момичето без да изразява никакви чувства. - Беше ми скучно и исках да се позабавлявам. Вие, Хората, сте интересни и някак забавни същества. Все сте тъжни,гневни, недоволни и бленувате за неща, които всъщност ги няма, не и във формата, която си фантазирате. – Та, какво бълнуваше? – ...

И тя си отиде,  както всички край мен, макар че не е завинаги... Мразя разделите, защото с всяка такава по частица от мен умира.  Беше хубав ден, когато я видях за последно – Надеждата.  Времето  за раздяла с нея настъпваше бързо. Тя отиваше там като Илюзия, за неопределен период и без сигурност дали ще се върне изобщо отново – града на Забравата.. Поредната нова и същевременно стара, която бягаше от реалността тук, но отиваше там някъде -  в друга и далечна от настоящата. Загубих я и тя избяга от живота ми.  Споменът за нея ми е ясен - сякаш беше тук вчера, а мина доста време.  Вече пораснах, а тя винаги ме караше да мисля, че не съм.  Когато свикваш да губиш тези, които обичаш по независими от теб обстоятелства, изпадаш в пълна апатия и се наслаждаваш на красивата самота. Тя става най-верния ти приятел. Хората си отиват, никой не се връща или рядко се случва...Надеждите също. Те падат като есенните листа и изгниват, докато не потънат ...