Публикации

Показват се публикации с етикета фентъзи

Щастието и лудостта на наивника

Изображение
Шекспир е казал: „Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото не чакам нищо от никого. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай.“ Докато слушах романтична джаз колекция, размишлявах над думите на този леко луд и вечно щастливо влюбен гений – Шекспир. В тях има наистина много истини, които обаче не всеки разбира, защото не всеки иска да ги приеме. Много хора имат очаквания, които прехвърлят върху всички около себе си под формата на обвинения, че са „нагли“, „безотговорни“, „несериозни“ и т.н. Списъкът е дълъг и всеки може да си го оформи сам, ако честно погледне в сърцето си. Така или иначе, болка във взаимоотношенията винаги има – заради разочарования, гледане през различна призма и личностна мотивация, за която няма своевременна информираност. Честа причина за това е страхът от само-заявяване или от загуба на приятелство или партньорство. Истината обаче е много проста – когато един човек не събира смелост да заяви се...

Пътят на Коприната – Пост 23: Сребърната нишка | Родар и майсторът Асан

Изображение
ПЪТЯТ НА КОПРИНАТА: ИСТОРИИ, КОИТО ПЪТЯТ ПАЗИ Пост 23: Сребърната нишка Понякога първият урок не идва от книга, учител или древна легенда, а от ръцете на човек, който цял живот е повтарял едно движение, докато то се превърне в майсторство. ─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ─────── Докато пясъкът зад Амин бавно заличаваше следите на бялата камила и трудният маршрут го отвеждаше все по-далеч от сигурните кервански пътища, в Ханумар едно седемгодишно момче вървеше по калдъръмените улици с малкия си кожен тефтер в торбичката през рамо. Сутринта беше започнала с Птиците на Пътя. Двете черни птици със сините нишки по перата вече ги нямаше, но образът им не беше напуснал съзнанието на Родар. Беше записал как изглеждат, беше чул една от историите, които търговците разказваха за тях, и вместо да получи отговор, се беше сдобил с още няколко въпроса. Това изобщо не го притесняваше. За Родар въпросът без отговор не беше празно място, а причина да погледне още веднъж, да попита още някого или да тръг...

Пътят на коприната – Пост 22: Цената на сигурния път | Амин

Изображение
ПЪТЯТ НА КОПРИНАТА Истории, които Пътят пази Пост 22 Цената на сигурния път Понякога Пътят не ни пита дали сме готови да тръгнем. Пита ни само кой път сме готови да изберем, когато сигурният вече не води натам, накъдето трябва да стигнем . ─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ─────── Докато в Самарканд Лейла се учеше да разпознава историите, скрити в цвета на една нишка, далеч от нея друг човек носеше история, която не беше изтъкана и не беше написана. Тя беше заключена в черен камък. Обсидианът лежеше близо до тялото на Амин, увит в плътен плат и прибран така, както търговците пазеха най-ценните си вещи по време на дълъг път. Само че камъкът не беше стока. Амин не знаеше кой го беше държал преди него, нито защо беше попаднал точно в неговите ръце. Знаеше единствено, че откакто го носеше, не можеше да се отърси от усещането, че в гладката черна повърхност е останало нещо повече от следа от времето. Нещо, което чакаше да бъде разбрано. През по-голямата част от живота си той беше разчитал на ...

Пътят на коприната – Пост 21: Цветът на нишката | Лейла и третият урок

Изображение
  ПЪТЯТ НА КОПРИНАТА Истории, които Пътят пази Пост 21: Цветът на нишката Понякога човек тръгва да усъвършенства занаята си и открива история, която никога не е търсил. А най-старите тайни рядко чакат написани с мастило — понякога са останали в цвета на една нишка. Докато Сухандир оставяше древния свитък върху масата в Бухара, далеч от нея друга следа от миналото преминаваше през човешки ръце. Не беше написана с мастило. Беше изтъкана. В Самарканд утринната светлина проникваше през високите прозорци на работилницата на Ищар и се разливаше върху становете. По дървените греди висяха навити прежди, а по рафтовете се редуваха платове, малки глинени съдове и торбички с билки, събирани или купувани от търговците през годините. Лейла седеше пред стана. Ръцете ѝ се движеха спокойно и уверено, сякаш отдавна бяха престанали да чакат позволение от мисълта ѝ. Нишката преминаваше между пръстите ѝ. Совалката се плъзгаше. Тъканта постепенно се раждаше. Имаше време, когато Лейла следеше всяко свое...

Птиците на Пътя – началото на историята на Родар | Пътят на коприната

Изображение
  ПЪТЯТ НА КОПРИНАТА: ИСТОРИИ, КОИТО ПЪТЯТ ПАЗИ Пост 19: Птиците на Пътя  Някои деца наследяват богатства. Други – имена. А има и такива, които наследяват единствено любопитството си. Именно то един ден ги отвежда по пътища, които никой не е предполагал. *** Докато Амин продължаваше по южния път с обсидиана, оставен му от съдбата, далеч на изток животът започваше нова история. В един оживен занаятчийски град, където керваните никога не спираха да пристигат, а всяка улица носеше мирис на дърво, метал, подправки и коприна, живееше едно момче, което още не знаеше нищо за древните пророчества, за изгубените наследства и за хората, чиито съдби един ден щяха да се преплетат с неговата. То беше едва на седем години. Казваше се Родар. *** Първите слънчеви лъчи се плъзнаха по керемидените покриви и постепенно събудиха града. Някъде вече звъняха ковашки чукове. Пекарите изваждаха първите топли хлябове. По улиците започваха да се появяват търговци, които подреждаха стоките си, преди още ...

Пътят на Коприната – Част 18: Черният камък и пътят през пясъците

Изображение
  Пътят на Коприната – Част 18 Черният камък и пътят през пясъците Понякога най-опасният път не започва в пустинята. Започва в момента, в който разбереш, че носиш нещо, което никога не е принадлежало на хората. Докато Лейла слушаше Ищар да говори за Розовите тъкачи и нишката, която се предава през поколенията, за миг през съзнанието ѝ премина Амин. И Синият оазис. Без причина. Но не съвсем. Някъде дълбоко в себе си тя се запита дали мястото на истината не пази история и за нея. След това мисълта отлетя като птица по вятъра. А далеч на запад Амин вече не можеше да избяга от гласа, който го зовеше все по-настойчиво. Черният камък Сънят дойде малко преди изгрев. Амин стоеше насред непознат площад. Около него се въртяха сенки, хора и гласове, които не можеше да различи. Срещу него стоеше Жиран Ил'Фар. Старецът не изглеждаше така, както обикновено. Липсваше обичайната му усмивка. Липсваше и лекотата, с която приемаше света. В ръцете си държеше обсидиана. Черният камък блестеше като заст...

Пътят на Коприната – Част 17: Песента на розовата нишка

Изображение
  Пътят на Коприната – Част 17 Песента на розовата нишка Понякога най-важната история не е тази, която сме чули. А тази, която някой не е успял да ни разкаже докрай. **** Има нишки, които не се късат с времето. Имена, които не изчезват със забравата. Истории, които чакат поколения, за да намерят човека, готов да ги изслуша. След дългия ден Ищар и Лейла останаха сами в работилницата. Въздухът миришеше на коприна, билки и стара дървесина. Лейла внимателно разглеждаше малко парче древен плат, намерено сред вещи, които никой отдавна не използваше. По него се виеше необичайна розова нишка. Тънка. Изящна. Различна. Колкото по-дълго я гледаше, толкова по-странно ѝ се струваше. Сякаш нишката не беше вплетена в плата. Сякаш самият плат беше изтъкан около нея. — Виждала ли си такъв модел? — попита тя. Ищар пое плата. Погледът ѝ се промени. За миг в очите ѝ проблесна нещо неочаквано. Не спомен. Не мисъл. По-скоро усещане. Нещо премина през съзнанието на тъкачката. Урок. Глас. Сянка от знание....

Пътят на коприната – Част 16: Езикът на баща ми | Идрил

Изображение
Пътят на коприната – Част 16 Езикът на баща ми Писмо до читателя Скъпи читателю, понякога си мислим, че търсим нови отговори. А всъщност търсим стари думи. Думи, които някой ни е прошепнал като деца. Думи, които сме забравили. Но които никога не са забравили нас. Докато в Самарканд Лейла се учеше да чака първата нишка, в Бухара Сухандир стоеше пред език, който сякаш бе чакал нея. Понякога съдбата не ни оставя карта. Оставя ни спомен. И ни кара сами да намерим пътя. Стих Някои езици не умират. Те просто чакат. Чакат правилния човек. Правилния миг. Правилната болка. За да бъдат изречени отново. Сухандир не разбра колко време бе останала сред старите книги. В Живата библиотека нямаше прозорци към света. Само прозорци към миналото. Понякога ѝ се струваше, че самите стени дишат. Че хиляди истории шепнат една на друга през вековете и чакат някой да ги чуе отново. Надит лежеше до една колона и изглеждаше заспал. Само млечнозелените му очи оставаха отворени. Наблюдаваха. Винаги наблюдаваха. Пр...