Деца на Звездите - кратка история

По повод кратките жанрове, ще посоча днес един друг мой любим. На английски е "flash fiction" или в превод "светкавична история". Тя е до 1000 символа. Затова пък казва много неща кратко и ясно. Даже наскоро участвах с една такава в международен конкурс, но все още няма резултати. Съдиите искаха до 300 думи максимум. Беше интересно за мен да я сътворя.

Както знаете, писала съм почти всякакви жанрове, но някак си днес се развълнувах от отдавнашната си любима група Blutengel, която слушах в доста мрачни за мен времена. Сега имам някои подобни такива, разбира се временни, но пък предпочитам да насоча негативното към нещо смислено като история. Все пак болката и яда винаги създават нещо красиво като творение.

Понеже не ми се обяснява защо и какво се е случило или съм преживяла, минавам на темата.

***

Деца на Звездите

Валери се разхождаше по мрачните улици вечерта със слънчеви очила. Никой не й обръщаше внимание, както обичайно се случва в големите градове. Дори някой да умре на улицата, хората не се впечатляват докато не се размирише тялото.

„Такова е модерното общество“ мислеше си Валери, „Нямам любов, пари и уважителни деца. На никой не му пука за мен, защото всички действия или липсата им, са показателни.“

Последните дни бяха тежки за нея като самотна майка с постоянните караници за ранно ставане, учене и с бащата на детето й, който по принуда, или поне така се усещаше, беше включен в обучаването на дъщеря им. Ежедневните разправии бяха унищожили съня на Валери и дори усещането й, че е от женски пол.

До такава степен беше стигнала границата на търпението си, че даже искаше да изчезне нацяло от тази земя и на моменти се молеше: „Господи, прибери душата ми у дома.“

Това обаче не се случваше и жената всеки ден ставаше, тръгваше за работа с очакването за драми, но просто й беше безразлично. Една повече или по-малко, нямаше никакво значение. „Вечният войн за изгубена кауза, ама нещо все трябваше да се прави,“ мислеше си жената.

Вероятно Валери беше се провинила много в минал живот, че да й се струпват всички неща на един път. Някак си не желаеше да се бори за нищо или някого, дори за себе си.

Жената седна на една тиха пейка и се разплака. Така или иначе, нямаше никого наоколо.

Изведнъж се появи силует. Като излезе на светлината на нощната лампа, се оказа мъж с черни дрехи, тъмна коса и бяла кожа. Той носеше ръкавици с шипове, верига на кръста и имаше халки на устните и носа. Мъжът изглеждаше плашещо, но Валери не го удостои с внимание освен крайчетата на очите й. Тя си плачеше мълчаливо и не искаше да се прибира в къщи, защото дори това й тежеше. Дъщеря на Валери беше при баща си на сигурно, но това не я спря да си изключи нацяло телефона, въпреки че нещо можеше да изникне.

Чу се леко изкашляне. „Скъпа госпожо, защо плачете“, попита мъжът с черните дрехи. Валери не му обърна внимание и той започна да я наблюдава косо с очите си, които започнаха да я пронизват като леден нож.

„Не мисля, че е Ваша работа, така че ме оставете на мира, моля!“ отвърна жената.

„Каквато и да е причината да криете сълзите на красивите Ви очи под слънчевите очила, имам решение ако желаете да ме чуете“ с внимателен, дълбок тон каза мъжът.

Валери се замисли за кратко, вече нямаше какво да я изуми в живота й до момента сред всичкия мрак, болка, предизвикателства, провали, липса на грижа към нея от другите, пари и дори елементарно уважение. „Е, добре, ще Ви изслушам!“

„Аз съм от децата на звездите. Ние живеем в нощта сами, но спокойни без да ни боли и не се проваляме, защото няма пред кого и за какво да се доказваме. Знаем, че сме минали по подобни пътища в живота си. Плачем, мълчим и когато вече изсъхнат очите ни, гледаме към звездите, защото там няма човечност, но има светлина, която ни озарява.“ Разказа с равен глас Мъжът.

„Това е чудесно! А имате ли си дом?“ попита любопитно Валери.

„Да, това са небето и звездите, но ги гледаме само през нощта, през деня сме под стъкло, за да не ни заслепява слънцето“ отвърна Мъжът.

„Да, да си под слънцето винаги боли, колкото и да го чакаш. Точно, както се страда, когато чакаш нещо да се промени и то умира.“ Отвърна Валери.

„Вярно е, слънцето не свети за всички, но пък звездите са много и за всеки има по една. А ти искаш ли своя звезда?, попита мъжът

„Искам!“ непоколебимо отвърна Валери.

„А какъв ще е аватарът ти?“, попита той.

„Жена с викторианския тоалет, който винаги съм искала да облека!“ Затвори очи Валери и си представи красивата, дълга пурпурна рокля от Викторианската епоха. Усмихна се за пръв път от много време за минута.

Мъжът извади внимателно един шип от ръкавицата си и го заби в гърба от лявата страна на Валери. Прониквайки в тялото й, шипът се преобразува в стъклено острие, което излъчваше лед, който обхвана цялото й тяло отвътре. Сърцето на Валери се превърна в студен кристал, който се счупи, но тя не усети болка, защото беше щастлива в представата си.

След като минутата изтече, Валери отвори очи и се видя с красива, дълга, пурпурна рокля във викториански стил. Тя се намираше под небето и звездите, в близост до един кристал. Жената се усмихна щастливо, докато си гледаше тоалета. Тя не усещаше болка и нищо въобще, но се чувстваше странно.

„Къде съм?“, запита Валери.

„В нашият нов свят, където живеем децата на звездите“, отвърна мъжът, „Аз съм Баро“, а ти си Вал оттук нататък – реплика на Валери, която беше преди, но само с това, което наистина те прави щастлива в сърцето.

„Аз мисля, че нямам вече сърце, не го чувам да тупти, някак се усещам като кукла.“ Отвърна жената.

„Имаш сърце – леден кристал, а душата ти мина отвъд. Сега си тук в нашия свят като дете на звездите, без страдания и спомени. Това е цената – да оставиш земния си живот, както всички останали“ усмихна се Беро и се появиха още множество деца на звездите.

„Това е чудесно!“, възкликна Валери, „За пръв път се чувствам истинска и като в семейство, където ме уважават!“

„Добре дошла в къщи, Вал!“, целуна Беро ръка на жената и се усмихна със ледените  си бледо сини, почти прозрачни очи.

Безплътната душа на Валери стоеше на една осветена жп гара с много пъстри цветя и се усмихваше. Спря влак и от него слезе създание на светлината.

„Добре дошло у дома, Дете!“, усмихна се силуета и подаде ръка от светлина на Валери.

„Благодаря! Вече съм в къщи!“, душата й с радост хвана подадената длан и се качи в купето, пълно със спокойствие и тихи, усмихващи се спътници.