Публикации

Показват се публикации с етикета историческа фантастика

Щастието и лудостта на наивника

Изображение
Шекспир е казал: „Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото не чакам нищо от никого. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай.“ Докато слушах романтична джаз колекция, размишлявах над думите на този леко луд и вечно щастливо влюбен гений – Шекспир. В тях има наистина много истини, които обаче не всеки разбира, защото не всеки иска да ги приеме. Много хора имат очаквания, които прехвърлят върху всички около себе си под формата на обвинения, че са „нагли“, „безотговорни“, „несериозни“ и т.н. Списъкът е дълъг и всеки може да си го оформи сам, ако честно погледне в сърцето си. Така или иначе, болка във взаимоотношенията винаги има – заради разочарования, гледане през различна призма и личностна мотивация, за която няма своевременна информираност. Честа причина за това е страхът от само-заявяване или от загуба на приятелство или партньорство. Истината обаче е много проста – когато един човек не събира смелост да заяви се...

Пътят на коприната – Част 16: Езикът на баща ми | Идрил

Изображение
Пътят на коприната – Част 16 Езикът на баща ми Писмо до читателя Скъпи читателю, понякога си мислим, че търсим нови отговори. А всъщност търсим стари думи. Думи, които някой ни е прошепнал като деца. Думи, които сме забравили. Но които никога не са забравили нас. Докато в Самарканд Лейла се учеше да чака първата нишка, в Бухара Сухандир стоеше пред език, който сякаш бе чакал нея. Понякога съдбата не ни оставя карта. Оставя ни спомен. И ни кара сами да намерим пътя. Стих Някои езици не умират. Те просто чакат. Чакат правилния човек. Правилния миг. Правилната болка. За да бъдат изречени отново. Сухандир не разбра колко време бе останала сред старите книги. В Живата библиотека нямаше прозорци към света. Само прозорци към миналото. Понякога ѝ се струваше, че самите стени дишат. Че хиляди истории шепнат една на друга през вековете и чакат някой да ги чуе отново. Надит лежеше до една колона и изглеждаше заспал. Само млечнозелените му очи оставаха отворени. Наблюдаваха. Винаги наблюдаваха. Пр...