Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Днес ми се пише за една от онези теми, които тихо, но дълбоко засягат всички ни – взаимоотношенията. Макар да не прекарвам много време във Facebook, попаднах на интересен пост за психологията на мъжете – че първите 5 минути са решаващи за това как една жена ще бъде възприета. Вероятно има истина в това. Но аз вярвам, че правилото на 5-те минути е много по-универсално. То важи не само за любовта, а и за приятелствата, и за бизнеса. Това са онези първи минути, в които се случва невидим, но силен обмен на енергия. Когато се запозная с нов човек – независимо от пола – още в първите 5 минути усещам дали ще си паснем в дългосрочен план, дали ще сме просто хора за разговор от време на време, или дали бихме могли да вървим заедно в бизнес посока. Интуицията ми никога не ме е подвеждала. Тя говори ясно, стига да я слушаш. По отношение на мъжете, усещането е също толкова категорично. В първите 5 минути разбирам дали са ми интересни и дали искам да общувам с тях. Ако липсва физическо привличане, ...

Хм, не зная защо съм така агитирана в последно време от всички социални мрежи до такава степен, че почти вече не влизам в тях освен ако нямам нещо сериозно и хубаво за мен да споделя.  Някак ми е досадно към момента да чета съобщения от хора, които ми имат телефона и можем да се чуем или евентуално видим за по-истинска комуникация. А и не ми се отговаря, защото като си пусна анализа на престоя пред телефонния екран се хващам за главата от ужас колко време съм загубила от живота си. Тъй като този феномен е при мен от последните ми раздели с хора, с които имахме я телефонна любов, я онлайн комуникация между 3 часа, 3 дни, 3 месеца и дори 3 години с прекъсвания, ми писна да се занимавам с предимно несериозно общуване Кой не се обадил в уречения час, кой не написал отговор на съобщение и т.н.  Докато преди и аз съм била в този филм за не-отговарянето на съобщения, което обикновено означава игнориране на човека и съм се дразнила от това, сега и аз съм така, но с други хора. Явно е ...

 Преди време бях чела на Фейсбук интересна история за това как една жена чакала принца, но докато той дойде, се заприказвала с Дракона и постепенно се влюбила в него.  Историята е валидна и за двата пола.  Покрай всички претенции, оправдания и липса на действия или разговори, хората загубват връзката си. Бавно, мълчаливо и сигурно. И тук говоря за всички видове любови, защото нещата ако не се случват докато все още има искри, с времето, мълачанието и липсата на адекватни действия дори най-дълбоката и силна истинска любов умира. Това е една тема, за която всеки има какво да каже, оспори или просто да препусние да потъне в океана на времето между всички животи във вечността, когато хората се срещат, но не винаги се избират. Понеже тези дни беше така нареченото Плутонско казими  за седмицата на 20.01.2025, което си е сериозно нещо що се отнася до любовните, и не само отношениял Нещо се замислих за някои позараснали мои любовни рани, чийто душевни лепенки отлепих и извед...

"Не ми се говори," каза набързо Валери и затвори телефона, защото нямаше какво повече да каже след толкова месеци и иницииране, рядко успешно, на комуникация. Не й се говореше. Всъщност не-говоренето е добър вариант да спестиш на някого тежки истини или просто да поставиш ясни граници, че не може така да се прави повече.  Мълчанието е удобен начин да се избегнат тихомълком сложни разговори, свързани с поставяне на край на нещо с някого.  По-лесно е и не-говоренето ясно крещи, че вече е късно за разговори. В смисъл човек винаги може да измисли какво да каже, общи житейски и битови теми, но понякога говоренето става някак безсмислено и безрезултатно, особено ако отсрещната страна не слуша или изпитва досада.  Хора, които държат един на друг, не се възприемат като досаждащи помежду си. Забързани в ежедневието си, те вече не си говорят, а по-страшно нещо от безразличието и незаинтересоваността няма или може би е просто смъртта. Връзки се разпадат по телефоните и социалните мр...

  Доминото е хубава и интересна игра. Много може да се научи от нея за другите играчи. По принцип заниманията като шах, дама, карти и т.н. дават много отговори на въпроси след наблюдения. При последното рухване на мои взаимоотношения с друга личност, аз съзнателно поставих край поради ефекта на доминото, който наистина е сериозен в повечето случаи, особено когато играе предимно един активен играч. Като интерпретация е много интересен по мое мнение, което не е меродавно. Според правилата на играта "Домино" всички играчи си имат своите плочки и си ги поставят в съответните краища. Дотук добре, но когато във взаимоотношенията няма надграждане и какво повече да се поставя от участниците като основи, какво се прави? Или се пренарежда играта, или следва ефекта на доминото - всичко приключва поради  невъзможност за повече ходове, или пък се сменя играта, може би, но със същия играч, което е сложна работа, изискваща отдаденост и внимание. Така е и в отношенията между хората - прощав...

  Последните седмици съм в тежък емоционален и екзистенциален период. Покрай всички бизнес срещи и обучения онлайн, домашни за личностното ми развитие, ангажименти към дъщеря ми, в един момент се почувствах изморена и енергийно изтощена.  Някак си всичко ми рухна за миг - бизнеса, желанието ми за връзка с определен човек, училищните несгоди на детето и проблемните ми отношения с нея.  Започнах саркастично да си задавам сама въпроси като: "Къде са ти парите? Къде ти е романтичната връзка и професионалния успех?" и много други такива теми ми изплуваха в съзнанието. На практика това е форма на само-саботаж.  Понеже винаги писането ми е действало терапевтично  и буквално ме е спасявало от депресивни състояния, отново се обърнах към листа. Това е моят стълб за живот на земята и душата ми. За себе си съм решила, че писането е моето призвание. Моят ментор и лайф коуч говори често за вътрешния критик. Като задълбах в мислите си, макар и негативни, което много добре умея...

          Завинаги С Някого За Една Нощ е просто една отдавна позната на всички история, която е и моя. Идва навечерието, когато се изпраща старата 2022 година и се посреща новата 2023. Емоциите са много, хората вдъхновен за преживявания. Дават се празни обещания, че от 01.01.2023 ще се започва нещо ново. Поемането на  отговорност за ситуации, които е можело да се оправят много по-рано става привлекателно под привкуса на две , три или повече чаши алкохол. Аз стоя с детето и си мисля как да си преорганизирам започнатите проекти, за да ми стига времето за всичко. Някак си ми е предизвикателно до такава степен, че съм крайно демотивирана дори да напиша на лист стъпките за постигането на целите си. "И това ще мине" си казвам, търсейки място вече 30 минути на паркинга на голяма хранителна верига, където хората стигат до бой за колички. Може би са били гладни цяла година? Но това  не е от значение. Реших, че няма да се занимавам повече с безмисле...

Няколко дни си припомнях случки и хора, които в мое присъствие и не само заявяваха, че са вършели сами нещата при положение, че не е точно така...Но това си е тяхно мислене, не ги обвинявам. В този ред на мисли реших, че наистина е крайно време да кажа „Достатъчно“, което е трудно предвид факта, че съм свикнала винаги да съм внимателна, уважителна и да давам колкото мога подкрепа. Смятам, че това мислене е погрешно, защото нито подкрепата е искана, нито вниманието и уважението оценени. Дори на пръв поглед неприятно, абсолютното игнориране е полезно донякъде за съхранението на личността.  Макар че е по-добре да се казват нещата такива, каквито са в очите на този, който трябва. Човек обаче поради неказването на „Достатъчно“ на себе си, често пъти му идва в повече и му става наистина некомфортно, безинтересно и безсмислено да говори изобщо за миналите ситуации.   Обаче остава усещането, така висящо на недоизказани думи. Но това не значи, че човек е лош, напротив, че отст...

Шекспир е казал: „Винаги се чувствам щастлив. Знаеш ли защо? Защото не чакам нищо от никого. Да чакаш винаги боли. Животът е кратък. Затова обичай живота, бъди щастлив и винаги се усмихвай.“ Докато слушах романтична джаз колекция, размишлявах над думите на този леко луд и вечно щастливо влюбен гений – Шекспир. В тях има наистина много истини, които обаче не всеки разбира, защото не всеки иска да ги приеме. Много хора имат очаквания, които прехвърлят върху всички около себе си под формата на обвинения, че са „нагли“, „безотговорни“, „несериозни“ и т.н. Списъкът е дълъг и всеки може да си го оформи сам, ако честно погледне в сърцето си. Така или иначе, болка във взаимоотношенията винаги има – заради разочарования, гледане през различна призма и личностна мотивация, за която няма своевременна информираност. Честа причина за това е страхът от само-заявяване или от загуба на приятелство или партньорство. Истината обаче е много проста – когато един човек не събира смелост да заяви се...

Наскоро пих кафе в непознато заведение, понеже често ги обикалям сама, за да прекарам ценно време със себе си. Няма как някой да запълни личната празнота в сърцето.  Стоях и си мислех "Къде отидоха всички цели и вяра за доброто?", "Дали пролетната умора не ги завлече в своя постоянен и безкраен водовъртеж?" и други подобни въпроси..Не намерих отговори в ума си, сърцето мълчеше... Стоях и гледах няколко котки на заведението и кучета по плажа, които видимо бяха щастливи.. Само защото са живи и могат да тичат. Те, за разлика от хората, не слагат маски и се наслаждават на съществуването си.. Радват се, че просто са живи.  Така или иначе ми се изясни въпроса "Докога ще нося маската на някой друг, умело прикрита в собствента?"... Докато не предприема действия в моята лична и уникална, малка посока към дребни неща от живота и в последствие по-големи... Често имам сънища, кои като видения, кои като преживяни житейски ситуации с украса и те са също част от так...

Тишина. Единствено самотното туп-туп на сърдечния ритъм просичаше периодично мълчаливата стая. Празнота. Тя можеше да разбере погледа, взиращ се в нищото, което обгръщаше цялото помещение. Тик – так, тик – так, плачеше часовникът на стената, срещу който стоеше седналата жена – сама. Механизмът му сякаш улавяше ритъма на сърцето на тази, която го гледаше мълчаливо. Очите й се рееха някъде отвъд всичко, където присъстваше материалната й форма.  Изчезналата живинка и дух се гмуркаха постоянно и все по-дълбоко в болезненото, мъчително очакване. „ Наздраве!” казваше тя и вдигаше за тост поредната чаша червено вино, която изпиваше на един път. Запалената пура димеше също така самотна като пушещата я дама. Уханието на череша обвиваше в плътната си, а в същото време и волна прегръдка. Задушаваше с тежестта на въздуха, която се усещаше от всеки, дръзнал да влезе в стаята, когато Тя беше там. Всяка вечер жената сякаш ритуално сядаше сама на масата, слагаше си вечеря и неизменната бутил...