Лично творчество през призмата на собствената ми психология.

Посветено на екипа ни „Същности” Есенен ден. В първите дни на октомври. Същото заведение. Лека носталгия. Изпълнена със спомени за минали случки.  Дори музиката в заведението напомняше за отминалите дни и вечери на срещи със сродни души. С кодово име „същности”. Романтично. Те се забавляваха заедно и се смееха много. За изцеление. На душите си и преоткриване на себе си. В своята същност. Лекият полъх на вятъра от морето изричаше дните и миговете, когато те бяха  заедно.  А сега всеки смело вървеше по пътя си. Свой собствен, почти без допирни точки. Хората имаха сложни междуличностни отношения, но сред тях цареше специфична близост и разбирателство. Пораждаха я преживяванията заедно. Сега доста рядко се виждаха. Толкова близки и така далечни в същото време. Валери си спомняше ясно лицето на всеки един човек с неговата уникална усмивка. Те не искаха нищо от нея, нито пък тя от тях, когато се срещнеха случайно или не, заедно. Жената пазеше общата снимка в хуб...

Валери си спомни неочаквано за ранната пролет на изминаващата година. Тя се разхождаше една лично нейна вечер. Лъхаше спокойствие и тя се наслаждаваше на кратката си обиколка сред килима от листа, оцветени в различни нюанси на жълто, червено и кафяво.  Валери обичаше есента, тя си оставаше и до днес нейния любим сезон. Тогава най-често се разхождаше сама със себе си и преосмисляше нещата от живота. В ранната пролет имаше хубаво и романтично преживяване, което целенасочено забравяше. Прегръдката. Единствената, която те двамата имаха, неофициално и без - маскарадно. Валери често мислеше за него.  Той си оставаше все така свободен и безгрижен или поне така изглеждаше. Той търсеше жената на своя живот в спомена на миналата такава. Обичайно. Така си мислеше момичето, усмихвайки се на себе си. Повечето мъже в нейния живот си оставаха емоционално обвързани с отминалите любовни времена постоянно. Може би тя се отразяваше в тях. Сърцето й казваше, че не е така, но логичността...

Градът навява мрачни спомени, морето уморено ми шепти: изгубих а и пяната вълните ми, успокоени, стигнаха брега с надеждата да бъдат разпенени.. Не кацат даже чайките с пречупени крила от тежестта на слънцето, погледнато през призмата на изкривени цветни очила. Прохладни вечери закриват залеза, показвайки фалшива нощна красота, изпълнена с опасно морско двуличие.. Горещи нощи на безпаметно проникване в единствената чистичка сълза, потънала в пиянско безразличие. .. Но все пак има малко красота в очите, в ума, възпроизвеждайки от спомена усмивката, смеха.. Запазен е отчасти пламъка, обгърнат в леда..