СИМОРОН
Пост 6: ТНГ — когато светът изгуби старите си имена
Колко от света действително виждаме и колко просто разпознаваме? Поглеждаме към прозореца и веднага знаем какво е; срещаме стол, лампа или чаша и функцията им пристига в съзнанието почти едновременно с образа. Познатите имена правят действителността удобна и разбираема, но Симорон предлага един необичаен експеримент: за кратко да погледнем към нея така, сякаш никога преди не сме я виждали.
След самообгона, симпатизацията и свободните композиции от предмети Петър и Петра Бурлан стигат до проблем, който за тях е съществен: човек може да размести вещите, да ги включи в необичаен сюжет и въпреки това продължава да знае какво представляват. Столът остава стол, прозорецът — прозорец, а лампата пристига заедно с цялата натрупана информация за предназначението си.
Тогава се появява ТНГ — съкращение, което авторите извеждат от случайно чута фраза и превръщат в име на особено състояние на възприятието. В собственото им обяснение това е погледът на човек, който сякаш току-що се е събудил и за миг не разпознава познатото, или на новородено същество, което още не знае кои предмети са „машини“, „шкафове“, „дървета“ или „птици“.
Зад провокативното название стои една любопитна идея: можем ли временно да отделим онова, което виждаме, от всичко, което вече знаем за него?
Светът преди обяснението
В ежедневието способността да разпознаваме мигновено предметите е огромно предимство. Не анализираме всяка дръжка, преди да отворим врата, нито разглеждаме геометрията на чашата, преди да отпием от нея. Натрупаният опит освобождава вниманието ни за по-важни задачи.
Същата ефективност обаче има и друга страна: познатото постепенно става почти невидимо.
Когато в оригиналния пример участникът поглежда към прозорец, първата му реакция е да опише рамката, стъклото и следите от изолация. Бурлан отхвърлят подобен отговор, защото той вече съдържа познание за предмета, и предлагат въображаемата позиция на „извънземен“, който няма представа за земните функции. Тогава прозорецът се превръща в издължена форма, пресечена от планки, между които има прозрачни плоскости с различна плътност и оттенък.
Нищо в действителния предмет не се е променило, но начинът на описание е съвсем друг.
Той вече не започва от въпроса „Какво е това?“, а от много по-първичното „Какво всъщност виждам?“
Когато името изчезне
Тук естествено се появяват и измислените думи, за които стана дума в първоначалната идея за тази публикация.
Когато човек се опитва да опише видяното без готовата категория, понякога установява, че обичайният речник отново го връща към познатия свят. В текста на Бурлан решението е игрово: когато названието не идва или не е необходимо, може просто да бъде създадено ново — авторите дават примери като „буба“, „дуда“ и „мумышка“.
Тези думи не са тайни кодове и не съдържат скрито послание. Тъкмо липсата на установено значение ги прави полезни в упражнението, защото не носят готов набор от функции и асоциации.
Предметът, който вече не наричаме „лампа“, за момент губи задължението да бъде възприеман единствено като средство за осветяване. Можем да забележим цилиндър, извивка, метален блясък, несиметрична сянка или съчетание от форми, които в обичайния ден почти не достигат до съзнателното внимание.
Названието не отменя истинската функция.
То просто престава временно да бъде първото нещо, което виждаме.
Защо Симорон разбива познатите връзки
ТНГ не се появява изолирано в системата.
Преди него Бурлан вече са работили с идеята различни предмети да бъдат включвани в непредсказуеми отношения — роялът може метафорично да „листва“ човек, алгебрата да „плаче“, а несвързани вещи да се превърнат в странна композиция, която не следва ежедневната логика. Целта според авторите е да се отслабят устойчивите причинно-следствени и функционални връзки, чрез които автоматично подреждаме видяното.
ТНГ отива още една стъпка по-далеч, защото не само променя отношенията между вещите, а временно поставя под въпрос самите им категории.
Представете си бюро, върху което има чаша, химикал, слушалки и сгънат шал. Обичайният поглед веднага разделя сцената на четири познати предмета; игровият може да види гладък кух съд с тънка извивка, продълговат черен цилиндър, две свързани кръгли форми и мек пласт материя, който се разлива върху повърхността.
Изведнъж композицията става по-богата.
Не защото сме открили нещо мистично, а защото за миг сме престанали да позволяваме на имената да свършат цялата работа вместо очите ни.
Погледът на човек, който е пристигнал току-що
Образът на извънземния в текста на Бурлан е забавен, но всъщност много точно обяснява механизма на упражнението.
Човек, който никога не е виждал нашия свят, няма да знае, че столът трябва да стои на пода с краката надолу, че чашата се държи по определен начин или че чадърът съществува, за да ни пази от дъжда. Той първо би срещнал формата, материала, цвета, движението и отношението между отделните части.
Едва по-късно би научил функцията.
Възрастният човек не може действително да изтрие житейския си опит, но може да го постави в скоби за няколко минути и да проведе експеримент с вниманието.
Как изглежда ключът, когато забравим, че отключва?
Какво остава от обувката, когато временно не мислим за ходене?
Как бихме описали часовника, без да използваме думите „час“, „време“, „стрелка“ или „циферблат“?
Подобни въпроси не водят към практически открития всеки път, но разклащат една много устойчива привичка — убеждението, че щом знаем името на нещо, вече сме го видели напълно.
Езикът като помощник и като рамка
От научна гледна точка би било прекалено да твърдим, че думите определят изцяло начина, по който възприемаме действителността. Съвременната психолингвистика разглежда връзката между езика и възприятието като много по-сложна и взаимодействаща.
Интересен е обаче фактът, че човешкият ум действително създава връзки между звукови характеристики и различни качества на образите. Изследвания върху звуковия символизъм показват устойчиви асоциации между определени звучения и характеристики като заобленост, острота, размер или движение, а съвременни експерименти установяват подобни зависимости дори когато участниците работят с напълно нови, измислени думи.
Това не доказва теорията на Симорон и не превръща произволното название в психологическа техника с гарантиран ефект.
Показва нещо по-скромно, но достатъчно интересно: звукът, образът и значението не съществуват в съзнанието като напълно независими светове.
Когато си измислим название за непозната форма, ние не създаваме магия.
Създаваме асоциация.
А асоциацията е един от естествените материали на творческото мислене.
Неологизмът не е заклинание
Тъкмо тук е важно да поставим ясна граница между игровото упражнение и по-късните езотерични интерпретации на Симорон.
Няма научни основания да приемаме, че измислена дума може сама по себе си да привлече пари, любов, успех или да промени поведението на друг човек. Новото название в контекста на ТНГ има съвсем друга функция — да ни помогне за кратко да не се връщаме автоматично към познатата категория.
То не е и афирмация.
При афирмацията значението е централно: човек формулира идея, която желае съзнателно да утвърди. При ТНГ създадената дума може изобщо да няма предварително съдържание; тя съществува само колкото да освободи описанието от стария етикет.
По този начин езиковата игра не ни казва какво да мислим.
Тя временно затруднява навика да мислим по същия начин.
Как изглежда един прост експеримент
За подобна практика не са нужни специални принадлежности и още по-малко сложен ритуал.
Може да бъде избран напълно обикновен предмет, който виждаме всеки ден, след което за няколко минути се опитваме да опишем единствено непосредствено наблюдаемото — форма, структура, светлина, сянка, размер, повърхност и отношение между отделните части.
Щом познатото име започне да се намесва прекалено настойчиво, можем да го заменим с измислено название.
Не защото новата дума е „правилна“, а защото не знае нищо предварително.
При един човек металният предмет може да стане „румба“, при друг — „фелун“, а трети изобщо няма да има нужда да го назовава. В Симорон няма смисъл да търсим универсален речник на тези звукове, защото именно личната и моментна импровизация е същността на упражнението.
След няколко минути истинското име спокойно се връща.
Чашата отново е чаша.
Разликата е, че междувременно сме успели действително да я погледнем.
Къде ТНГ може да бъде полезно
Най-естественото поле на подобна игра е творчеството.
Писателят, художникът, дизайнерът или човекът, който просто обича да създава, лесно попада в капана на познатите решения. Нарисуваме ли дърво, в съзнанието веднага пристига „типично дърво“; опишем ли стая, се появяват обичайните мебели; търсим ли метафора за любовта, десетки вече използвани образи чакат наготово.
Погледът без име може временно да наруши този автоматизъм.
Вместо да рисуваме „дърво“, наблюдаваме вертикална структура, която се разклонява в стотици различни посоки; вместо „стара къща“ виждаме тежки повърхности, светли правоъгълници, пукнатини и сенки; вместо „лице“ забелязваме отношения между линии, светлина и движение.
Оттук могат да се родят нови художествени решения, защото съзнанието вече не започва непременно от готовия символ.
Именно в този смисъл ТНГ е по-близо до упражнение по творческо възприятие, отколкото до мистичен ритуал.
Кога трябва да върнем истинските имена
Играта с категориите има стойност само когато знаем, че играем.
В ежедневната практичност точните названия са необходими. Не бихме искали лекарят да забрави имената на органите, шофьорът да възприема пътния знак единствено като „червен кръг“, нито човек в опасна ситуация да експериментира с функциите на предметите около себе си.
ТНГ не е призив към постоянно отричане на реалността.
То представлява временно отместване на познатия поглед в безопасна ситуация, след което обичайните категории отново заемат своето място.
Тази граница е съществена, защото свободното въображение не се нуждае от загуба на здравия разум, за да бъде свободно.
Понякога са достатъчни няколко минути.
Да видиш, преди да разпознаеш
Може би най-интересната страна на ТНГ не са чудатите названия, нито абсурдните комбинации от предмети.
Тя е скрита в краткия интервал между погледа и разпознаването.
Обикновено този миг е толкова кратък, че почти не съществува в съзнателното преживяване: виждаме и веднага знаем какво виждаме. Симорон се опитва изкуствено да удължи именно тази пролука, като ни остави за малко в света на формите, преди те отново да получат имената си.
Там обикновената вещ може да се окаже много по-интересна, отколкото сме предполагали, защото познанието за нейното предназначение вече не скрива детайлите.
След това речникът се връща, функциите също, а ежедневието продължава по обичайния си начин.
Но погледът вече е направил малко пътешествие извън навика.
И може би точно това е най-ценното в тази странна симоронска игра: тя не се опитва да ни убеди, че чашата не е чаша, а ни напомня, че преди да бъде название и функция, тя е нещо, което можем отново да видим.
Понякога не е необходимо да откриваме нов свят, за да преживеем удивлението от непознатото — достатъчно е за миг да погледнем стария така, сякаш никой още не ни е казал как се казва.
