Щастието и лудостта на наивника
Някои сирена съзряват в помещения, изградени от човека; Рокфор се нуждае от планина, която диша. Под варовиковия масив Комбалу хладният и влажен въздух преминава през естествени пукнатини, събужда синьо-зелените жилки и превръща суровото овче мляко в един от най-разпознаваемите вкусове на Франция.
„Сиренето Рокфор е безспорно първото сред сирената на Европа.“
— Дени Дидро и Жан льо Рон д’Аламбер, „Енциклопедия“
Историята му принадлежи на Рокфор-сюр-Сулзон — малко селище в Аверон, разположено в южната част на Централния масив. Първото известно писмено свидетелство за сиренето се открива в документ от 1070 година, съхранен в картулария на абатството Конк. Вековната защита на местното производство достига решаващ момент на 26 юли 1925 година, когато Рокфор става първото френско сирене с признато наименование за произход, а по-късно получава и европейска защита като Roquefort PDO.
Името не обозначава просто определен вид синьо сирене. За истински Рокфор се използва единствено сурово пълномаслено мляко от овце от породата Лакон, отглеждани в строго очертан район на Южна Франция. Пашата е задължителна винаги когато климатичните условия я позволяват, а преобладаващата част от храната на животните трябва да произхожда от същата територия. Така защитеното наименование обхваща не само рецептата, но и връзката между стадата, земята и хората, които поддържат традицията.
Към прясното мляко се добавят спори на Penicillium roqueforti, след което образуваната сиренина се нарязва, поставя се във форми, отцежда се и се осолява. Преди началото на зреенето питите се пробиват с множество фини канали, по които кислородът достига вътрешността. Той е необходим на благородната плесен, за да се развие постепенно от сърцевината към краищата и да изрисува характерните зелено-сини жилки.
Последната част от преобразяването е поверена на естествените пещери под Комбалу, издълбани сред натрупани варовикови отломъци. През тях преминават fleurines — природни въздушни комини, чието течение се изменя според външната температура и атмосферното налягане. Те поддържат студен и влажен микроклимат, в който Penicillium roqueforti се развива равномерно, а майсторите регулират движението на въздуха чрез система от врати и отвори.
Питите остават открити в пещерите най-малко четиринадесет дни, докато синьо-зелената мраморност се разгърне в бялата вътрешност. След това се обвиват защитно и бавното съзряване продължава, като целият процес трябва да трае поне деветдесет дни. Именно съчетанието между открито зреене и последващо узряване изгражда меката плътност, силния аромат и сложния вкусов профил на сиренето.
Готовата пита има цилиндрична форма и обикновено тежи между два и половина и три килограма. Вътрешността е гладка и компактна, но едновременно кремообразна и леко ронлива, прорязана от равномерни зелено-сини жилки. Първото усещане е отчетливо и солено, след което се разгръщат маслеността на овчето мляко, деликатна пикантност, земни нюанси и дълъг минерален завършек.
Рокфор се поднася на стайна температура, за да може структурата му да омекне и ароматите да се освободят постепенно. Дюлева паста, зрели смокини, леката горчивина на цикорията, хляб с кисела закваска или чаша сладко бяло вино създават необходимия контраст, без да приглушават неговата сила.
Това сирене превръща онова, което при друг продукт би изглеждало като несъвършенство, в собствена благородна мярка. Млякото дава основата, човешкото знание направлява процеса, а планината поставя последния подпис.