Пътеписите на един мечтател: Виена

Беше декември. Около Коледа. Светлините на града искряха в пълния си блясък, а за красотата на това пътуване се допринасяха базарите. Живи и истински. С пунш, сладки и дори пълнени картофи. Някак се допълваха. Усмивките грееха навсякъде. Хората пълнеха чашите с греяно вино и настроение.

Разнасяха се много аромати. Хората се разхождаха – по двама, трима, с приятели. Личеше си, че наближава семеен празик. Всяка спирка и улица светеше. В цветовете на радости и подаръци.

Валери и Сейбър обикаляха. Из различните замъци. Позлатени до безобразие, но не натруфени.  Имаше изящност и нежно преплитане на днешни и отминали традиции, втъкани в дрехите, които сега красяха музеите. И си спомняха за броните на отдавна изчезнали рицари. Покрити с величие. Също така и буржоазия, учудващо с принципи. За времето си.

Носеше се мелодия от непознат инструмент. Валери видя жена, облечена в черно, с ръкавици, красива усмивка, лъхаща на носталгия. От отминали дни.  Тя свиреше. На  арфа. Която огласяше близката улица. Валери се разплака. От умиление, за първи път в живота си. В музиката струеше нежност и много спомени, пълни с очакване в мислите. За нещо различно, макар и отминало, но истинско.

Сейбър гледаше каляските. Всъщност фаетоните, впрегнати с чисти коне и усмихнати водачи. Бяха препълнени с много туристи. Цареше оживление.  Имаше облечени оръжейници. А в музеите стояха истински мечове, красиви, чисти и истински.

 Атмосферата сякаш плашеше. С оптимизма си. Лъхаше щастие.  Не като в родината.

Улиците бяха широки , а витрините светеха със светлините си. Маркови дрехи, ръчни бижута, дори нещо като месарница - заведение. Много весело. 

В нея жени с униформи обикаляха да вземат поръчки. Имаше направено от наденици момиче на витрината. Оригинално.

С всяка стъпка Валери се влюбваше в този град – така тих и в същото време оживен. Със Сейбър решиха да отидат на сладкарница.  В центъра на Виена. Тя беше препълнена, но все пак намериха сравнително тиха масичка. Поръчаха си специалитети – виенско кафе и торта "Моцарт". Да, наистина много калории, но и приятни емоции.

В сладкарницата влезна възрастна дама – с кожено яке, пухкава яка и много стил. Самичка. Тя се огледа с очакване сякаш да види някого или пък просто да си намери масичка. Неуспешно. Попита Валери и Сейбър дали може да седне при тях.  Те кимнаха. Дамата седна, свали кожените си ръкавици, показа се безупречен маникюр и се усмихна. 

Толкова бели зъби, които допълваха запазеното й от годините лице. Жената беше красива. С лек грим, сини очи и руса коса, личеше си, че е поддържана.

 Поръча си кафе, което разля, но с усмивка.  Сияеше. Валери за миг си представи че да, такава ще бъде и тя на преклонна възраст, и също ще живее в Австрия. Ще пие кафе в някоя арт сладкарница и ще е стилна дама. На това се градеше мечтата й. Беше влюбена. До живот във Виена и я искаше до безумие.

На следващия ден Валери и Сейбър се возиха с метрото, имаха карти за 24 часа, с които можеха да пътуват навсякъде с всички обществени превозни средства , гледайки хората и замъците. Дивяха се на човешките гении, които откриха в множеството галерии и стилове на рисуване. 

А архитектурата? Имаше множество стилове – рококо, готика, модернизъм и нестандартни места като например  една къща, в която нямаше нито една еднаква плочка . Уникално място.

Те обикаляха по цял ден. Ходиха дори на Пратера. Увеселителен парк, пълен с заведения и интересни форми на забавления. Качиха се на виенското колело, откъдето се виждаше цяла Виена в пълен блясък, чистота и изящество.

Последният ден от престоя си Валери и Сейбър прекараха в замъка „Белведере“, в частност „Горно Белведере“. Четири часа.  Огромна галерия, от която струеше гениалност. Тя пренасяше в други светове и предизвикваше въображението. Когато двамата излезнаха от мястото, се шегуваха. Разходка на децата из градините на Белведере. Звучеше хубаво. 

Дойде време да се прибират в родината. Валери и Сейбър плакаха. Нямаше друга такава цивилизация за тях, а трябваше да се прибират в позната сивота и мръсотия на ежедневието. Валери си пожела да се върне във Виена. Вярваше, че ще се случи. Сейбър не знаеше.

 Днес, след година,  Велери точно това си спомняше, а любовта й си оставаше все така силна и истинска. Сълзите също не спираха, макар че пресъхваха, защото тя нямаше време да стои в клопката на мрачно самосъжаление за миналото. 

Посоката наистина беше само една – напред и нагоре. Вечно движение и безупречна гъвкавост. Валери отново виждаше пътя си за Виена, този път с оставане  там завинаги. С красотата на дните си.