В пустинята човек можеше да носи чужди гласове дни наред, преди да намери на кого да каже, че е уморен.─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────
Амин разхлаби ремъка върху рамото си и погледна към ниските възвишения. Светлината се задържаше по върховете им, а в гънките между тях вече се събираше хладна сянка. Камилата вървеше зад него с равномерна, натежала крачка; от време на време товарът тихо проскърцваше и този познат звук му помагаше да следи настоящето.
Далеч от Стария кервански пост, където Сухандир събираше разпилените следи от едно незавършено дело, той също се опитваше да подреди онова, което беше получил. При него то още нямаше ясни очертания. Имената, записани след разговора със Селдорал, лежаха сгънати в торбата му, но историите продължаваха да се връщат с откъслечни лица, въпроси и думи, на които не беше намерил отговор.
Вече знаеше кого бе видял на тринадесет години.
Това знание променяше спомена по странен начин. Някогашното момче беше прекосило онзи път, без да разбира какво се е доближило до него; мъжът сега се връщаше мислено към същия миг и търсеше подробности, които детските му очи може би бяха забелязали, но не бяха запазили.
От обсидиана понякога достигаха гласове. Амин улавяше начало на дума, далечен зов или дъх между две изречения, после всичко се разпадаше сред стъпките на животното и шума на вятъра. След срещата със Селдорал му се искаше да се заслушва повече. Тъкмо това го тревожеше: колкото повече научаваше, толкова по-трудно оставяше чуждите истории настрана.
Дали камъкът, който носеше, беше онзи артефакт, за който пясъците мълчаха?
Подозрението се връщаше настойчиво, но той още не разполагаше с достатъчно, за да му се довери. Като търговец беше виждал хора да приемат желаното за доказано още преди да огледат стоката. Не желаеше да постъпи така със собствените си мисли, особено когато ставаше дума за предмет, чийто произход надхвърляше всичко познато от човешките работилници и пазари.
Камилата издиша шумно зад него.
Амин се обърна, прокара длан под единия ремък и провери мястото, където товарът се беше смъкнал. Намести го, стегна възела и остана за миг до животното.
— Знам — промълви той. — И на мен ми стига за днес.
Беше му нужно сухо място, където да свали торбите, да прегледа връзките им и да отпусне гърба си. След това щеше да мисли за следващата отсечка и за Синия оазис. В момента би приел с благодарност и няколко защитени от вятъра стъпки земя.
Името на Лимсея отново изплува сред чутото.
Селдорал беше говорил за нея така, че зад разказа оставаше усещането за жив човек, до когото Амин би желал да седне и да погледне в очите ѝ — очи, които навярно също разказваха истории. Тя беше познавала някои от онези, превърнали се за него в имена върху хартия; помнеше всичко и го записваше върху листове. Можеше да му разкаже как са изглеждали, когато слушат, какво са премълчавали и дали са се усмихвали, преди да кажат нещо тежко.
Той се питаше дали изобщо е възможно да я срещне. Имаше толкова въпроси към нея, а според думите на Селдорал тя пазеше отговорите, които търсеше.
Когато заобиколи ниското възвишение, първо забеляза правата сянка върху земята.
Той спря и се вгледа. Сред разпилените камъни по-нататък се виждаше нещо подобно на стена. Отдалеч цветовете ѝ почти се сливаха със склона, но когато Амин се вгледа, подредбата издаде човешка ръка.
По-големите блокове лежаха ниско, а над тях бяха наместени по-дребни, с различна форма и оттенък. Междините бяха запълнени внимателно. Над тесния вход имаше покритие, което хвърляше плътна сянка.
Амин потърси с поглед още постройки, но не видя други.
От едната страна на убежището камъните бяха отместени и образуваха малко разчистено пространство. До стената стоеше съд, покрит срещу праха. Край входа лежеше прибран сноп сухи стъбла, а пътеката към него беше достатъчно отъпкана, за да се различава от околната земя.
Някой живееше тук.
Той поведе камилата по-бавно. Преди да се приближи съвсем, спря, извика поздрав на търговския език и изчака.
Жената се показа отстрани на постройката, откъдето дотогава я закриваше стената. В едната си ръка държеше плитък съд.
Косата ѝ беше червена, прибрана така, че да не пречи на работата, с няколко измъкнали се кичура около лицето. Долната част на лицето ѝ беше покрита с фередже.
Може би за да не вдишва прахоляка, помисли си Амин.
Светлината се задържа върху косата ѝ, когато тя обърна глава към него. Той забеляза зелените ѝ очи и луничките по откритата кожа над плата, но най-напред го задържа погледът ѝ. Жената огледа него, животното и товара, преди да остави съда върху един широк камък.
В изражението ѝ нямаше прибързана покана.
Той остана на мястото си.
— Добър вечер. Търся къде да спра за малко. Животното е уморено, а и аз няма да твърдя обратното.
По лицето ѝ премина едва забележима промяна. Погледна към сянката покрай стената, после посочи разчистеното място.
Амин проследи жеста.
— Там?
Тя кимна и се отмести, за да му остави достатъчно пространство.
Докато отвеждаше камилата, той усети колко силно се е надявал на човешки отговор, макар да не беше получил нито една изговорена дума. Разхлаби ремъците, свали първата торба и я постави внимателно на земята. Жената посочи плосък камък до стената, по-сух и по-висок от мястото, което беше избрал.
— Благодаря — каза той и премести товара.
Тя следеше действията му спокойно. Когато се убеди, че е разбрал, влезе в убежището.
Амин свали и останалото. Раздвижи рамене, провери гърба на животното и едва тогава се изправи. От мястото си виждаше вътрешната страна на стената край входа. Един от камъните беше обработен по начин, който не съответстваше на останалите: върху него се запазваше плитка вдлъбнатина, прекъсната от отчупения ръб. Друг имаше гладка страна, обърната навътре, сякаш някога беше принадлежал на съвсем различна постройка.
Погледът му се задържа там.
Жената се върна с лист и принадлежности за писане. Седна на ниското място до входа, подложи твърда опора под хартията и написа няколко думи. После обърна листа към него.
Можеш да останеш тази вечер. Ще има тиха буря, но много силен вятър. Така ми каза слънцето по залез.
Почеркът беше ясен. Амин прочете написаното, после погледна към небето. Опита се да открие в избледняващата светлина онова, което тя вече беше разбрала. По време на пътуванията си беше свикнал да наблюдава времето, но тук щеше да се довери на жената, която познаваше това място достатъчно добре, за да живее в него.
Търговският език му беше служил по пазари, при уговорки за товари и в разговори с хора, чиито родни думи не разбираше. Беше свикнал да го вижда в писма, сметки и кратки бележки. Тук същите познати знаци му предлагаха подслон и предупреждение за нощта.
— Приемам с благодарност — отвърна той. — Казвам се Амин.
Жената придърпа листа и добави името си.
Лимсея.
Той прочете името повторно.
За миг остана неподвижен, а после погледна към нея с онова внезапно внимание, което трудно можеше да се прикрие. Сякаш вече познаваше тази жена — поне онази част от нея, която беше достигнала до него чрез думите на Селдорал. Сега тя седеше отсреща, с лист в ръцете и поглед, който очакваше отговора му.
Тя забеляза промяната. Веждите ѝ леко се повдигнаха.
— Чувал съм за теб — каза Амин.
Погледът ѝ стана по-предпазлив и той веднага разбра колко неуместно можеха да прозвучат тези думи пред жена, която живееше сама насред пустинята.
— От Селдорал — добави. — Срещнах го.
Лимсея задържа погледа си върху него. После остави ръката с перото да се отпусне върху листа, сякаш написаното дотогава вече не беше най-важното.
Амин си припомни предупреждението да ѝ даде време.
Не започна да обяснява всичко наведнъж. Отмести се от входа и посочи ниския камък срещу нея.
— Мога ли?
Тя кимна.
Когато седна, умората го настигна с цялата си тежест. За няколко мига облегна предмишници върху коленете си и погледна към свалените торби. Товарът беше на сухо, камилата стоеше спокойно, а светлината още стигаше до листа в ръцете на Лимсея.
Тя написа:
Как е той? Моят духовен брат.
Амин задържа поглед върху последните думи. В тях имаше близост, която му помогна да разбере вниманието, с което Лимсея очакваше отговора. Не желаеше да ѝ даде обичайното уверение, с което пътниците понякога си спестяваха тревогите.
— Говорихме дълго — каза. — Разказа ми неща, които още се опитвам да разбера. Спомена и теб.
Лимсея сведе очи към хартията. Внимателно приглади с пръсти долния ѝ край, но не написа веднага следващия въпрос.
Докато чакаше, Амин отново забеляза обработения камък край рамото ѝ. Сега виждаше, че е положен върху два по-малки, подбрани така, че да го задържат неподвижен. В тази стена имаше търпение, което не можеше да се постигне с едно следобедно усилие.
— Ти ли си изградила това място? — попита той.
Тя погледна към стената, после към него и кимна.
— Сама?
В отговор Лимсея придърпа листа.
Събирах камъните. По малко. Някои трябваше да оставя там, където ги намерих.
По устните на Амин се появи лека усмивка.
— Разумно. Аз понякога разбирам кое не мога да преместя чак след като съм си наранил гърба.
Усмивката ѝ сякаш се виждаше изпод фереджето, макар и кратка — издаваха я лекото повдигане на плата и топлината, появила се в очите ѝ.
Той прокара поглед по стената, без да посяга към нея.
— Различни са. Някои сякаш са били издялани за голяма сграда.
Под предишните редове се появи отговорът:
От Небесната библиотека са.
Амин прочете думите бавно.
Селдорал беше споменал Библиотеката. Сред толкова истории името ѝ беше останало у него като очертание на нещо огромно и далечно, за което още не знаеше достатъчно. Не би могъл да разпознае камъните сам. Сега вдигна очи към тесния вход, към запълнените междини и покрития съд край стената.
— Чух за нея от него — каза. — Малко.
Лимсея прибра листа в скута си.
Амин си представи ръцете ѝ, които избират камък, преценяват тежестта му, опитват мястото му в стената. Погледна пръстите, придържащи хартията. Същите ръце бяха построили убежището и сега му бяха написали, че може да остане.
Имаше още много въпроси, но за пръв път от дълго време не усещаше необходимост да ги зададе всичките.
Лимсея обърна листа и започна нов ред:
Какво ти разказа Селдорал?
Амин посегна към торбата, в която пазеше сгънатите си записки.
Този път имаше кой да прочете имената с него.
─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────
Амин извади сгънатите листове, но преди да ги разгърне, вятърът повдигна свободния край на дрехата му и прекара тънка струйка пясък покрай обувките. Лимсея притисна хартията в скута си, погледна към небето и остави перото.
Последната светлина беше станала медна. Над ниските възвишения се проточваше бледа ивица, през която далечината губеше очертанията си.
Тя посочи товара, после входа на убежището.
— Първо това — разбра я Амин.
Лимсея кимна и се изправи. Прибра листа и мастилницата навътре, а когато се върна, вече държеше края на навитото покривало край стената. Амин остави записките в торбата си и се приближи да помогне. Тя му показа къде да застане и с кратко движение го спря, когато той понечи да дръпне плата в погрешната посока.
Покривалото беше от плътна, тежка тъкан, подсилена със зашити парчета кожа. По износените места личаха внимателни поправки. Амин беше виждал подобна защита при палатките на племената, които срещаше по пътя — платът трябваше да издържа на продължителния напор на вятъра, а краищата му да остават здраво закрепени.
Под него имаше плитки съдове и малък запас от сухо гориво.
— Тук явно ще трябва първо да питам — каза той, като задържа края, докато тя го наместваше.
Лимсея го погледна над фереджето. В очите ѝ отново се появи онази кратка усмивка, после тя посочи камъка, с който трябваше да затисне долния край.
Амин го постави и провери дали платът няма да се освободи при по-силен порив. Беше свикнал да пази товари, но тук всяко нещо имаше място, определено от опита на жената пред него. Дори съдовете стояха така, че да могат да бъдат прибрани с няколко движения.
Пренесоха торбите до вътрешната страна на входа. Амин остави между тях и стената достатъчно място за преминаване, после се върна при камилата. Лимсея му показа защитеното място покрай склона, където зидът пресичаше вятъра. Той отведе животното там, провери връзването, даде му вода от собствения си запас и се забави, докато се увери, че е спокойно.
Когато влезе, Лимсея вече беше запалила малък фенер. Светлината му падаше върху ниската маса, а пламъкът беше защитен от течението, което все още се промъкваше край входа.
Помещението изглеждаше по-тясно отвътре, отколкото беше предположил. Край едната стена имаше постеля, грижливо прибрана за деня; срещу нея стояха няколко съда, а в суха ниша бяха подредени свитъци и листове, увити в плат. Ниска дървена дъска служеше за маса. По края ѝ личаха драскотини и тъмни следи от мастило, останали след многократно почистване.
Амин забеляза и музикален инструмент, прибран така, че нищо да не се опира в струните му. Наподобяваше малка арфа, но формата беше различна от познатите му инструменти. При светлината на фенера му се стори, че по него има истински косми, събрани в тънки снопчета.
Селдорал беше говорил за песните на Лимсея. Амин искаше да попита как се нарича инструментът, но се поколеба дали въпросът няма да докосне нещо прекалено лично още в първата им вечер. Тя проследи погледа му и остана до масата, сякаш очакваше да заговори.
— Какъв е този инструмент? — попита той накрая.
Лимсея записа името:
Тагелхарпа.
Струните са от гривата на любимия ми кон.
Амин отново погледна инструмента. Сега различаваше отделните косми в струните.
— Никога не съм виждал такава отблизо.
Лимсея прокара поглед по дървената рамка. Пръстите ѝ се отпуснаха върху масата, но тя не посегна към инструмента. Амин не попита за коня. Думата „любимия“ му беше достатъчна, за да усети, че зад краткия отговор има история, която тя още не му е предложила.
Жената посочи мястото срещу себе си. Той седна и едва тогава усети колко се е схванал гърбът му. Опита се да се намести незабелязано, но тя проследи движението и побутна към него сгънат плат, който можеше да подложи зад кръста си.
— Благодаря. За днес вече получих повече помощ, отколкото успях да поискам.
Тя наля малко вода в чаша и я остави до него. Амин извади от торбата си увития хляб и сушените плодове и ги сложи между двамата.
— Това поне мога да добавя.
Лимсея прие с кимване. Свали фереджето и го сгъна до себе си, преди да посегне към храната. Правеше го само когато се хранеше и когато лягаше да спи; през останалото време платът оставаше върху долната част на лицето ѝ.
Амин за пръв път видя ясно устните ѝ и очертанията на лицето под зелените очи. Стори му се по-уморена, отколкото беше предположил навън. Тя отчупи малко хляб, а той отмести поглед към листовете, които вече можеше да разгърне на завет.
По сгъвките хартията беше изтъняла. На едно място мастилото се беше разнесло и той прокара пръст край петното, сякаш можеше да възстанови изгубената част от буквата.
Лимсея се наведе достатъчно, за да види написаното, но не придърпа листа към себе си.
— Записвах, докато още помнех ясно — обясни той. — После се оказа, че имената стоят по-подредено от всичко останало.
Тя пое подадените записки и започна да чете. На места се връщаше към предишното име. Амин изчака, макар да му се искаше да поясни защо беше записал едно до друго неща, които може би не принадлежаха заедно.
Лимсея взе перото и написа върху собствения си лист:
Търговец ли си?
— На бижута и скъпоценни камъни.
Тя погледна към торбите, а после отново към записките му.
Личи си, че си свикнал да записваш. Понякога записките са единственото, което остава — спомен, чувство или въпрос, чийто отговор продължаваме да търсим.
Лимсея се усмихна леко и добави:
И аз записвах песни.
За миг ръката ѝ остана неподвижна над хартията, после към признанието се прибави още един ред:
Не знам защо ти споделям това. Може би защото отдавна не живея сред хората.
— Радвам се, че ми го каза.
Лимсея сведе поглед и изтри с парче плат следата от мастило по пръста си.
Амин отчупи още хляб.
— Моите записки обикновено са за неща, на които мога да проверя теглото или да определя цена — каза след малко. — С тези ми е по-трудно.
Тя погледна имената, после него.
Научих търговския език по пътищата. Тогава още пеех.
Лимсея го беше усвоила в годините, когато гласът ѝ стигаше до непознати хора край огньове, пазари и места за нощуване. Говоримите думи ѝ бяха помогнали да ги разбира, а писмените — да запазва онова, което чуваше. Сега ръката ѝ следваше уверено реда, без усилието на човек, който превежда мисълта си дума по дума.
Тя дописа:
Можеш да говориш спокойно. Разбирам те.
— Добре. Ако започна да бързам, спри ме.
Лимсея повдигна длан между тях с такава незабавна готовност, че той се усмихна.
— Ясно. Няма да е трудно.
Навън вятърът се усили и нещо сухо се плъзна по стената. Амин обърна глава към входа. Тежкото покривало се изду навътре, после се отпусна. Зашитата кожа задържа опънатия край, а през малката пролука долу влезе прах.
Лимсея проследи погледа му, изчака следващия порив и отново се обърна към масата. Беше приключила с храната. Прибра останалия хляб настрани, намести фереджето и освободи място пред себе си за писане.
Спокойствието ѝ помогна на Амин да остане седнал.
Той посочи въпроса, който беше написала навън.
— Попита ме как е Селдорал. Не ти отговорих добре.
Тя го погледна внимателно.
— Разказваше така, сякаш вижда всичко отново. Понякога забравях, че седя пред него. Следях хората в историите му и чак когато спираше, си спомнях къде съм. Но имаше и моменти, в които ми се струваше самотен.
Последната дума излезе по-тихо. Амин се поколеба дали не е прекрачил граница, като назовава чувство, което другият не беше длъжен да показва.
Лимсея не посегна веднага към перото.
— Говори ми за Наиндиавел — продължи той. — За любовта си към нея.
При името ръката ѝ се задържа върху листа. След малко тя започна да пише:
Знам. Селдорал наистина е самотен, но и свободен. Това е избрал. Любовта между него и Наиндиавел е безусловна и вечна. Рядко се среща такава любов…
Лимсея спря. Перото остана над недовършения ред, а погледът ѝ се отмести към тъмната ниша отвъд светлината на фенера. Амин усети, че зад последните думи има нещо, което тя би могла да добави, но не пожела.
Когато Амин прочете написаното, тя добави само:
Радвам се, че си го изслушал.
Амин се загледа в тези думи. Беше мислил за онова, което Селдорал му беше дал — историите, имената, възможността да разбере собствен спомен. Не му беше хрумнало, че присъствието му може да е означавало нещо и за разказващия.
— Искаше ми се да чуя още — призна той. — Дори когато вече не знаех какво да направя с наученото.
Лимсея го изгледа продължително, после се върна към записките му. Този път той успя да различи как вниманието ѝ се спря върху едно име.
Рошар.
Пръстът ѝ спря до него.
— Него си познавала — каза Амин.
Амин се наведе напред, но срещна погледа ѝ и се спря. Въпросите му бяха готови; нейният отговор още не беше.
Тя премести фенера над чистата част на листа. Докато пишеше, Амин се заслуша във вятъра, който търсеше пролуките между камъните.
Бях на седемнадесет, когато го срещнах. Той беше на осемдесет — последният воин от едно изгубено племе, верен до гроб на традициите му.
Амин прочете и отново погледна към името в собствените си записки. Числата поставяха разстояние между жената пред него и момичето, което някога беше застанало до Рошар. През това време тя беше изминала пътища, за които той още не знаеше нищо.
— Селдорал ми разказа за срещата ви — отвърна. — Но бих желал да чуя как я помниш ти.
Лимсея задържа погледа му. После прибра неговия лист под един гладък камък, за да не се свие от сгъвките, и обърна своята хартия.
Преди да продължи, написа кратък въпрос:
Какво вече знаеш?
Амин се облегна по-удобно и събра мислите си. Този път трябваше да различи чутото от онова, което сам беше добавил към него, докато вървеше през пустинята.
— Знам, че хора са се събрали край него и са се грижили за него, когато той не е можел да им отговори. Изгубени воини, търговци, хора, които са търсели откъде да започнат отново.
Лимсея повдигна глава. В погледа ѝ се появи изненада и той замълча, за да ѝ даде време да напише отговора си.
Не знаех, че са дошли хора при него. Но съм щастлива, че не е останал сам.
Амин прочете думите, после внимателно остави листа до своя.
Дотогава беше мислил най-вече за въпросите, които ще зададе на Лимсея. Сега разбираше, че и той носи нещо, което тя не знае — част от живота на човек, когото беше срещнала много преди него и чието име още пазеше с нежност.
Навън вятърът вече покриваше следите му към убежището. Между двамата, върху ниската маса, лежаха два различни почерка и една история, която можеха да допълнят заедно.
─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────
Лимсея издърпа към себе си записките на Амин и задържа пръст до името на Рошар. После върху своя лист добави въпрос:
Как се наричат тези хора?
— „Омега“.
Щом чу името, тя наведе глава и го записа. Амин забеляза, че този път буквите бяха по-едри, отделени от останалото с малко празно място.
— Събирали са се в земите на изгубеното му племе — добави Амин. — Селдорал ми разказа, че са приели вълците единаци за свой символ.
Лимсея остана замислена. Вятърът натисна тежкия плат на входа и по пода се плъзна още малко прах. Тя погледна натам, но този път не стана.
Когато го намерих, край него нямаше никого. Не знаех кой е идвал преди мен.
Амин си представи мястото, за което беше слушал — хора, събрани около един неподвижен старец. Лимсея помнеше същия човек сам.
— Може да не сте се засекли.
Лимсея сведе очи към листа.
Помислих, че съм закъсняла.
Перото спря след тези думи.
Амин разбра: беше го взела за мъртъв.
Тя започна следващия ред по-бавно. На два пъти се загледа към стената, преди да продължи. Той я остави да възстанови срещата така, както я помнеше.
Прахът беше полепнал по лицето му. Не виждах дали гърдите му се повдигат. Коленичих и го напръсках с вода. После се наведох по-близо и усетих дъха му. Толкова слаб, че първо се уплаших да не съм си го въобразила.Лимсея спря да пише. Задържа поглед върху последния ред, после потопи перото и продължи:
В моята родна страна се отнасяме с уважение към мъртвите. Пръскаме ги с вода, за да бъдат чисти, когато отиват на среща с боговете. Така постъпих и с него, преди да разбера, че още е жив. Изпях песента за живота и смъртта. Докато пеех, той се събуди. Има неща, които само боговете решават — дължината на човешкия живот например.
Амин прочете написаното бавно. В разказа, чут от Селдорал, беше следил предимно съдбата на Рошар. Сега пред него се появяваше и момичето, което се беше навело над непознатия старец и беше посегнало към водата, за да извърши онова, на което го бяха научили в родината ѝ.
— Наиндиавел е била при него преди теб — каза той. — Това ми разказа Селдорал.
Ръката на Лимсея остана върху листа.
— Отнела е част от болката му. Изплакала я е — продължи Амин, стараейки се да предаде точно чутото. — След това той е потънал в дълбоко безсъзнание, а тя си е тръгнала.
Лимсея погледна към собствените си думи за слабия дъх. Известно време не посегна към перото. Сведението поставяше нещо ново пред спомена ѝ: преди нейното пристигане някой вече беше докоснал страданието на този човек.
Накрая написа:
Това не знаех.
— Когато го слушах, не можех да си представя колко болка трябва да е носил Рошар, за да се случи всичко това.
Лимсея вдигна очи към него, после отново се наведе над хартията.
Когато отвори очи, изчаках да ме види. Тогава още можех да говоря с него. Попитах го дали ме чува.
Представи си гласа ѝ в онзи миг — глас, който самият той не беше чувал. Сега познаваше внимателното движение на ръката ѝ, начина, по който повдигаше очи, за да провери дали е разбрал, и паузите, в които избираше следващите думи. Някога всички тези думи бяха имали звук.
Лимсея дописа:
Песента, която изпях край него, остана последната ми.
Амин не попита защо. Погледът ѝ се беше задържал върху написаното и той усети, че този ред е достатъчно личен за първата им вечер.
— А после го изслуша — каза тихо.
Имаше нужда да разкаже. Останах при него и слушах. Понякога го питах за нещо, което не разбирах, а когато се уморяваше, изчаквах. Обетът ми дойде по-късно, при Синия оазис.
Амин се облегна назад. В историите, чути отдалеч, времето между събитията лесно изчезваше. Някой се събуждаше, разказваше живота си и разказът продължаваше нататък. Лимсея помнеше и усилието да бъде произнесена следващата дума, и мълчанието, необходимо между два спомена.
— Аз понякога задавам следващия въпрос, преди човекът да е свършил с предишния — призна той.
Очите ѝ се присвиха леко. Тя написа:
Забелязах.
Амин се засмя тихо.
— Надявах се да не е било толкова очевидно.
Лимсея приглади листа с длан и добави:
Рошар трябваше сам да намери откъде да започне.
Амин отново се загледа в името.
— Кои от думите му помниш най-ясно?
Лимсея се замисли, преди да отговори.
Помня името му. Рошар Сиван. И колко държеше да го запомня правилно.
Амин погледна собствените си записки. До „Рошар“ имаше достатъчно място и той посочи перото.
— Може ли?
Тя му го подаде.
Той дописа „Сиван“, изчака мастилото да попие и върна перото. Лимсея проследи движението, после прочете името отново.
— Селдорал ми разказа и за обичая им — каза Амин. — Старите дрехи се изгарят, изработват се нови. Човек може да избере и друго име, ако пожелае.
Тя слушаше внимателно.
— Рошар запазил своето. За да помни племето си.
Лимсея се загледа в дописания ред. После върху отделния лист, под името на общността, добави:
Това прилича на него.
Амин изчака, но този път тя не продължи веднага. Прокара пръсти по ръба на хартията и погледна към покрития инструмент встрани.
— Ти записа ли всичко, което ти каза?
Тя понечи да потвърди, но се поколеба и записа по-точен отговор:
Всичко, което успях да запомня. Някои думи записах още тогава. Други — след това.
Тя спря и добави:
Затова пазя първите листове. По-късно човек може да направи разказа по-красив и без да усети, да промени нещо важно.
Амин задържа поглед върху последното изречение. Помисли за собствените си записки, за кратките думи, с които беше опитал да прибере дълги чужди животи. На места вече не различаваше точния израз на Селдорал от мисълта, която сам беше извлякъл от него.
Това го накара да премести листа си по-близо.
— Ще трябва да оставям повече място между имената — промълви.
Лимсея го погледна въпросително.
— За онова, което още не знам.
Лимсея остави това място празно.
Отвън се чу ниското недоволно издишване на камилата. Амин се заслуша, изчака и стана.
— Ще я погледна.
Лимсея се отмести, за да може да мине. Той повдигна само толкова от покривалото, колкото да се промъкне, и веднага усети пясъка по бузата си. Животното беше на мястото си. Вятърът беше освободил края на една празна торба, която потрепваше наблизо и го безпокоеше.
Амин я прибра, провери възела и прокара длан по шията на камилата.
— Тук сме — каза тихо.
Остана още малко, докато тя престана да извърта глава към всеки порив. Когато се върна в убежището, Лимсея беше отместила записките от мястото, където можеше да влезе прах, и беше покрила храната.
Той изтупа ръкавите си далеч от масата.
— Разпиляна торба. Вдигаше повече тревога, отколкото заслужава.
Лимсея му посочи водата. Той отпи и седна.
Малкото прекъсване беше променило нещо в разговора. Амин вече не усещаше необходимост да задържа всяка пауза, сякаш при следващата историята може да му бъде отнета. Навън имаше буря, животното беше защитено, а пред него лежаха листове, които никой не бързаше да прибере.
Той погледна към написаното за Рошар.
— Селдорал ми помогна да разбера и нещо от собствения си живот — каза. — Видял съм го много преди тази среща. Бил съм на тринадесет.
Лимсея вдигна очи.
— Пътувах към Миреон с по-възрастни търговци. Баща ми ме беше изпратил с тях.
Амин се замисли. Сред толкова чужди имена собственото му детство се връщаше с изненадващо ясни усещания: неудобството на дрехата след дълъг ден, миризмата на товарите, усилието да не изостава и да не изглежда уплашен пред мъжете, на които беше поверен.
Тогава постоянно наблюдаваше останалите. Как проверяват връзките, кога дават вода на животните, как преценяват човека, който се приближава към тях. Стараеше се да запомни всичко, което можеше да го направи полезен.
А онова необикновено присъствие беше останало извън обясненията, които едно момче можеше да си даде.
— Дълго време пазех само отделни части от спомена — продължи той. — Сега, когато знам кого съм видял, ми се иска да си върна и останалото. Но не съм сигурен дали помня, или просто си представям по-добре.
Лимсея приближи листа.
Не е нужно да попълваш всичко тази вечер.
Амин прочете думите и се усмихна без веселие.
— Трудно ми е да оставя нещо недовършено, когато вече съм разбрал, че е важно.
Тя отговори:
Тогава запиши и това, което не помниш.
Той я погледна, обмисляйки предложението.
В търговските му записки празното място обикновено означаваше пропуск. Сега можеше да го запази, докато намери онова, което действително му липсваше.
Амин обърна един от листовете и остави чистата страна нагоре.
За миг от обсидиана достигна глас.
Беше толкова кратък, че той не успя да различи дума. Усещането го накара да спре с ръка върху хартията. Вятърът продължаваше да притиска покривалото, но този звук беше дошъл от другаде.
Лимсея забеляза промяната и го изчака да вдигне очи. Посочи листа въпросително.
— Има още нещо — каза Амин.
Думите излязоха по-бавно, отколкото очакваше. Той погледна към торбите, после към жената отсреща. Познаваха се едва от тази вечер. Тя му беше дала подслон, изслушваше го и споделяше свои спомени, но това не го освобождаваше от необходимостта да избере какво да ѝ довери.
— Нося камък. Обсидиан.
— Чрез него чувам гласове. Не винаги ясно. Понякога са само откъси.
Тя освободи място на масата, но остави на него да реши дали ще покаже камъка.
— След разказа на Селдорал започнах да се питам дали той не е артефактът, за който пясъците мълчат. Имам подозрение. Нямам доказателство.
Лимсея взе перото.
Селдорал потвърди ли го?
— Не. Това е въпросът, който остана у мен.
Амин погледна торбата, в която го пазеше.
— В занаята си знам какво да проверя, преди да се доверя на един камък. Тук познатите ми начини не стигат. Искам да разбера откъде идва и защо носи тези гласове. Как е попаднало сред хората нещо, което сякаш не принадлежи на нашия свят.
За пръв път беше успял да изговори въпроса толкова ясно.
Лимсея слушаше с леко наведена глава. След това обърна листа и написа:
Покажи ми кои думи на Селдорал те накараха да го помислиш.
Амин се наведе над записките. Намери реда, който търсеше, но преди да го посочи, прочете и двата над него.
— Тук — каза. — Само че ще трябва да ти разкажа и как стигнахме до това.
Лимсея премести фенера между двамата. Светлината падна върху неравния му почерк, върху дописаното име на Рошар и върху чистото място, което Амин беше оставил за несигурното.
Тя положи перото до листа и го погледна.
─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────
Амин започна от думите, които помнеше със сигурност. На места се връщаше назад, поправяше последователността и отделяше собствените си предположения от чутото. Лимсея изчакваше колебанията му; когато прескачаше от едно име към друго, посочваше предишния ред и го връщаше към недовършеното.
Вятърът навън беше станал постоянен. Тежкият плат на входа потрепваше с глух звук, а понякога по камъните се чуваше сухото стържене на пясък. Амин постепенно престана да се обръща при всеки порив.
— Оттогава търся връзката — завърши той. — А може би съм пропуснал нещо в самия разказ.
Лимсея приближи листа.
От самия камък научил ли си нещо, което после си успял да провериш?
Амин се замисли.
Беше очаквал да го попита как изглежда обсидианът, дали може да го види или какво усеща, когато го държи. Нейният въпрос го върна към нещо по-трудно: какво действително знаеше.
— Не всичко, което чувам, има начало и край — отвърна. — Понякога остава само глас. Или дума, която не успявам да разбера. После чувам история и започвам да търся прилика.
Тя записа отговора му с няколко думи, прочете го и повдигна очи, за да провери дали го е предала вярно.
Амин потвърди, че е записала вярно.
Следващите ѝ думи бяха:
Тогава нека приликата остане въпрос.
Под тях тя добави:
Не мога да ти кажа дали това е артефактът. Мога да ти разкажа какво знам и откъде го знам.
Амин остана загледан в редовете. След думите на Селдорал беше започнал да си представя Лимсея като човек, при когото всяко изгубено име може да намери историята си. Тя не се опита да запази тази представа. Още в първата им вечер беше готова да посочи границата на собственото си знание.
Той взе перото, което тя му подаде, и постави малък знак до въпроса за обсидиана.
— Добре — каза. — Засега остава така.
Амин върна перото, но не прибра листа. Огледа имената, които беше изписал след срещата със Селдорал, после погледна към нишата със свитъците.
— Колко от тези хора си познавала?
Тя прочете записките отново. При някои имена погледът ѝ се задържаше, при други преминаваше нататък. Накрая обърна листа към него и посочи Рошар.
За него мога да ти кажа какво видях и какво чух от самия него. За други съм слушала по пътя. Това не е едно и също.
— Селдорал ми каза, че си събирала истории.
Бях бард. Пътувах, пеех, слушах. Хората често започваха да разказват, след като песента свършеше.
Лимсея раздвижи схванатите си пръсти, преди да продължи:
Понякога искаха да запомня някого. Друг път се бояха да не бъде записано името им. Имаше и такива, които първо разказваха за чужд човек, а чак по-късно разбирах, че говорят за себе си.
Амин се усмихна едва доловимо.
— Срещал съм такива и сред търговците.
В очите ѝ се появи отговор на усмивката му.
По пътя човек може да смени много места, без да успее да се отдалечи от една история.
Това изречение го накара да се замисли.
Лимсея не го наблюдаваше, докато го правеше. Беше обърнала глава към свитъците, сякаш си спомняше кой от тях съдържа онова, което търси. После стана и внимателно измъкна от нишата плосък вързоп, увит в избелял плат.
Постави го на масата, далеч от чашите. Възелът се развърза лесно, но тя отделяше листовете бавно, като подхващаше всеки от здравия му край. Някои бяха по-малки, други — прегънати, за да се съберат с останалите. Амин видя различни оттенъци на мастилото и поправки, добавяни с по-тънки букви между редовете.
Не посегна към тях.
Лимсея избра един лист, задържа го за миг и го постави пред себе си. После върху чистата хартия написа:
Това е записано след срещата с Рошар.
Амин се наведе, но знаците върху стария лист не му бяха познати.
— На твоя език ли е?
Тя потвърди с кимване.
За първи път тази вечер той се почувства като човек, застанал пред затворена врата. Думите бяха съвсем близо, виждаше къде ръката ѝ е натискала по-силно, къде мастилото е избледняло, но смисълът оставаше недостъпен.
Лимсея забеляза колебанието му и придърпа чистия лист. Постави стария до него, огледа първите редове и започна да пише на търговския език.
Амин отмести чашата си, за да освободи повече място. Тя спря веднъж, зачеркна дума и избра друга. След това прочете написаното отначало, без да бърза да му го подаде.
Накрая добави под текста:
Смисълът е този. В моя език звучи различно.
Амин приближи превода към светлината.
Измих праха от чуждото лице,
а водата потъмня в ръката ми.
Запях за пътя, който не познавам,
и чаках да утихне песента.
Но той отвори очи,
преди да стигна до раздялата.
Това бяха стихове за спомена от срещата, записани след нея. Самата песен, изпята край Рошар, беше останала извън този запис.
Амин се задържа върху последните два реда. Беше тръгнала да изпрати непознат човек към смъртта, а беше останала да слуша живота му.
— Не си знаела дали ще те чуе — каза Амин.
Лимсея поклати глава.
Пеех, преди да знам.
Той вдигна очи към нея. Фереджето скриваше устните ѝ, но погледът беше открит и спокоен. Не очакваше похвала. Беше му показала лист, който пазеше от години, и сега изчакваше той да го прочете докрай.
— Мога ли да ги препиша?
Лимсея постави перото до ръката му.
Амин избра свободно място върху собствената си хартия. Преписа бавно, като проверяваше всеки ред. Под стиховете добави името ѝ.
Когато приключи, обърна листа към нея.
Тя прочете, посочи една пропусната буква и изчака да я поправи. После прибра стария запис при останалите и отново завърза плата около тях. Остави превода на масата.
Амин погледна към нишата.
— Всички ли са песни?
Лимсея написа:
И песни. И разкази. И неща, които някой е поискал да не бъдат забравени.
— А има ли истории, които не показваш?
Този път отговорът дойде веднага.
Да.
Амин прие краткия отговор. Разговорът им стигаше дотам, докъдето тя го допускаше.
Навън поривът утихна за малко. В настъпилата пауза се чу как камилата размества краката си, после отново всичко се изпълни с шума на вятъра.
Лимсея раздвижи дясната си ръка. Амин забеляза как притисна с палец основата на пръстите и отдръпна записките си.
— Уморих те.
Тя повдигна рамене, но не посегна веднага към перото.
— Можем да спрем — добави той.
Лимсея го погледна за миг, после отпи вода, като отмести фереджето само колкото беше необходимо. След като отново покри лицето си, остана с ръце в скута.
Амин се облегна назад. В стремежа си да научи повече беше изгубил представа колко време я кара да пише. Прибра собствените си записки и ѝ остави място да отпусне ръце.
— Благодаря ти за стиховете — каза.
Тишината между тях продължи, без да стане неловка. Той сгъна листа със стихотворението и го остави на сухо.
Когато вдигна глава, Лимсея отново беше взела перото.
Този път написа само едно име.
Наиндиавел.
Амин я погледна.
Тя задържа върха на перото под него, после бавно продължи:
Беше до мен при Синия оазис, когато ми беше най-тежко.
— Познаваш я — каза тихо.
Погледът ѝ се отмести към тежкия плат на входа. Няколко порива го повдигнаха и отпуснаха, преди тя да продължи:
Дълго обмислях дали да благодаря на Наиндиавел, или да я кълна. Чу неща, които не исках никой да чува.
Амин вдигна очи, но тя още не беше завършила мисълта си:
Но благодарение на нейното мълчание изпитах лекота, каквато не бях усещала, откакто бях съвсем млада, в родната си страна. Затова сега повече искам да ѝ благодаря, отколкото да я проклинам, че наруши самотата ми край Синия оазис.
Пръстите ѝ останаха за миг върху края на хартията. После я побутна към него.
Той прочете докрай. Признанието беше по-лично от всичко, което тя му бе поверила дотогава.
— Когато Селдорал говореше за нея, името ѝ сякаш променяше всичко около него — каза тихо. — Запомних това.
Лимсея сведе поглед. Отвън вятърът притисна тежкия плат към входа и за миг шумът изпълни малкото помещение. Тя изчака поривът да премине, после отново посегна към перото.
Отдавна мисля да се върна. Като те слушам тази вечер, започвам да намирам кураж.
Тя остави перото до името на Наиндиавел.
За първи път през тази вечер разговорът беше стигнал до път, който предстоеше на нея.
─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────
Лимсея прибра ръце в скута си. Чакаше отговора му, а Амин още обмисляше какво да ѝ предложи.
— Аз също съм се насочил към Синия оазис — каза той.
Преди тя да посегне към перото, той добави:
— Само че още не мога да ти кажа през кои места ще мина, преди да стигна. Ако намеря следа за камъка, ще поискам да я проверя.
Тя придърпа листа.
Дори да те отведе в друга посока?
— Възможно е.
Не искаше да скрие това зад привидно лесна уговорка.
— Не бих желал да ти обещая пряк път, а после да те моля да се отклоняваш с мен. Искам да разбера какво нося. След срещата със Селдорал вече не мога просто да приема, че ще науча, когато му дойде времето.
Лимсея го изслуша. После написа:
Аз искам да стигна до Наиндиавел. Но нямам уговорен ден.
Тя остави малко място и продължи:
Нека първо решим откъде можем да минем.
Амин се усмихна леко. В тези думи имаше нещо, което разбираше добре. Всяко дълго пътуване рано или късно стигаше до вода, храна, товар и земя, по която могат да стъпят и човекът, и животното.
— Това вече умея да обсъждам.
Лимсея повдигна вежди и посочи обсипаните с имена листове.
— Там още се уча — призна той.
Тя обърна една използвана страница и върху свободната ѝ страна начерта няколко линии. Не се опитваше да изобрази цялата пустиня. Отбеляза убежището, близкото възвишение и ниския проход, през който Амин беше дошъл. После посочи една от линиите и погледна към входа.
След такъв вятър не тръгвам, преди да огледам.
— Пясъкът ще е покрил следите.
И ще е натрупал на други места.
Амин приближи листа, но Лимсея го задържа с пръст и добави още два знака. Под единия написа кратко пояснение. Той проследи линията между тях и си представи склоновете, които беше видял преди залез.
— Значи сутринта първо проверяваме.
За миг тя спря ръката си.
Амин забеляза това и вдигна очи.
— Ако решиш да тръгнеш с мен — уточни. — Не исках да го кажа вместо теб.
Лимсея остана загледана в него. После прибра листа към себе си и написа:
Мога сама да реша.
— Виждам.
След кратка пауза тя добави:
И мога да ти покажа пътя, докато сме по местата, които познавам.
Той проследи очертаната отсечка. За този първи участък щеше да се довери на нея.
— Тогава ще обсъждаме отклоненията, когато има причина за тях — каза. — Не тази вечер, само по предположения.
Поредният порив раздвижи покривалото. Лимсея погледна съдовете край стената, сякаш вече пресмяташе какво могат да вземат.
Изправи се, провери запаса си и посочи меховете на Амин.
— Ще ти покажа какво имам.
Пренесе ги по-близо, без да ги поставя върху листовете. Двамата прецениха останалото. Амин отдели водата, която щеше да е нужна на животното, и обясни колко храна носи. Лимсея слушаше, задаваше кратки писмени въпроси и на няколко пъти го караше да повтори количеството, за да го запише точно.
Амин огледа товара си. Няколко от по-малките вързопи можеха да бъдат преместени, без да се наруши равновесието.
— Ще има място за част от твоите неща — каза той. — Трябва само да видим колко тежат. Не искам да натоваря животното лошо.
Тя веднага посочи своите свитъци, после инструмента.
— Разбрах — отвърна Амин. — Тях ще пазим от притискане и влага.
Лимсея добави писмено:
Хартията трябва да остане суха. И нищо да не опира в струните.
— Ще ги подредим отделно.
Тя се наведе над листа.
Ще ги подредим заедно.
Амин прочете и вдигна ръце в знак на съгласие.
— Заедно.
Лимсея погледна към приготвения багаж, после към входа. Придърпа листа и написа:
Как ще се придвижваме само с една камила?
— Знам място сравнително наблизо, откъдето можем да купим кон или още една камила — отвърна Амин. — Дотогава ти можеш да яздиш, а аз ще вървя. Свикнал съм да изминавам дълги разстояния пеша. Ще разпределим товара така, че да има място и за теб.
Лимсея изслуша предложението, но веднага посегна към перото.
Благодаря, но можем да се редуваме.
Тя не оттегли предложението си, а той се усмихна.
— Възможно е, ако се наложи — отвърна той.
За покупката щяха да решат на място, след като видят животните. Засега имаха как да стигнат дотам.
Този път усмивката ѝ се задържа по-дълго в очите.
Амин остави торбата отворена, за да наместят останалия багаж. Освободи масата, докато Лимсея сваляше вързоп от нишата със записите.
Седна срещу нея, но този път запази собствените си записки сгънати.
Тя отделяше листовете на малки купчини. Някои само поглеждаше, други прочиташе по-внимателно. В един момент пръстите ѝ останаха върху прегъната страница с потъмнял край. Разгърна я едва наполовина, задържа поглед върху написаното и отново я затвори.
Прибра я във вътрешната част на вързопа.
Амин се обърна към товара си и провери една от катарамите, която не се нуждаеше от проверка. Не желаеше тя да се чувства наблюдавана, докато избира какво от живота си да вземе.
Когато отново погледна към нея, Лимсея беше подбрала по-малък пакет. Уви го в плат, прегъна краищата навътре и го стегна с връв.
До него постави чистите листове.
— Тези за новите истории ли са? — попита Амин.
Тя написа:
Не знам кого ще срещнем.
Амин прочете отговора с усмивка.
— Аз също.
За първи път от пристигането му тази неизвестност не му се стори недостатък на плана.
Лимсея прибра останалите записи обратно в нишата. Подреди ги така, че да не се допират до външния камък, после покри отвора с плътния плат, който използваше за защита. Погледна надолу към основата на стената и натисна с длан едно от по-малките каменни парчета.
То помръдна съвсем леко.
Амин се наведе.
— Това ли те тревожи?
Лимсея му подаде малък плосък камък за пролуката. Той го намести, но тя докосна китката му, преди да натисне по-силно, и му показа друг ъгъл.
Амин опита отново.
Този път камъкът легна плътно. Тя провери с пръсти и отстъпи, доволна.
Амин се изправи и огледа стената. Спомни си как беше гледал камъните отвън, опитвайки се да отгатне на каква сграда са принадлежали. Сега знаеше и къде тя подпира листовете си, коя пролука проверява преди буря, какво поправя с ръцете си, когато вятърът намери слабост.
— Много работа си вложила тук — каза той.
Лимсея се обърна към помещението. Погледът ѝ премина по постелята, съдовете, ниската маса и мястото, където стоеше тагелхарпата.
Върна се при хартията.
Дълго ми беше нужно това място.
След малко добави:
Още ми е трудно да оставя всичко. Някога може отново да се върна.
Лимсея прочете написаното. Погледът ѝ премина по стените, които беше изградила, по покритата ниша и прибраната постеля. След кратко колебание продължи:
Но по-скоро няма. Дълго се крих от хората и от отговорностите си като човешко същество. А някои цели са по-важни и по-силни от желанието да продължаваш да бягаш.
Когато му подаде написаното, ръцете ѝ се отпуснаха върху коленете.
Амин още не знаеше какви отговорности има предвид. Виждаше обаче усилието, с което избираше отново да ги поеме.
— Не е нужно да събереш целия си живот в една торба тази нощ — каза тихо.
Лимсея задържа погледа си върху него, после отново взе перото.
Някои неща ще останат тук.
Амин огледа покритата ниша и малкия пакет върху масата.
— Ще ги оставим защитени.
Тя придърпа пътната си торба по-близо.
За известно време двамата се заеха със своите вещи. Амин разпредели храната така, че най-нужното да бъде достъпно, без да се разтоварва всичко. Лимсея провери връзките на пътната си торба и подбра онова, което можеше да носи сама. Когато една от връвчиците се оказа изтъняла, той ѝ предложи парче от запасната си.
Тя го прие, премери дължината и му върна остатъка.
Не разговаряха за всичко, което правеха. Постепенно започнаха да разбират кога другият има нужда от място, от светлина или от свободна ръка. Амин задържаше фенера, докато Лимсея проверяваше дъното на торбата; тя отмести инструмента, когато той трябваше да пренесе по-тежкия вързоп край стената.
От защитената страна на стената се чу спокойно издишване. Амин се заслуша, после се усмихна.
— Спокойна е. По-спокойна от мен.
Лимсея седеше край масата. Беше оставила пред себе си листа с името на Наиндиавел.
Амин се приближи, но остана прав, докато тя дописваше.
Ще тръгна с теб.
Той прочете краткото изречение, а тя добави отдолу:
Когато времето позволи. Искам да стигна до нея.
Амин вдигна очи.
— Добре. Утре ще огледаме пътя.
Лимсея сложи подбраните записи до пътната си торба.
Навън вятърът продължаваше да мести пясъка. В убежището вече имаше две приготвени торби.
─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────
Лимсея сгъна листа с начертаната отсечка и го отдели от записките. Сутринта щяха да проверят прохода, преди да поемат към мястото, откъдето можеха да купят животно.
Амин довърши последния възел на своята торба. Беше оставил хляба и малко сушени плодове отгоре, за да не се налага сутринта да разопакова всичко. После се наведе над записките, които още лежаха до фенера.
Прочете дописаното име на Рошар Сиван. Под него стояха няколко кратки бележки от разговора, а на другия лист — стиховете, които Лимсея му беше позволила да препише. Въпросът за обсидиана оставаше отделен.
Лимсея още държеше перото и мастилницата наблизо. Амин ги поиска с жест и добави под въпроса:
Селдорал не го потвърди.
Изчака мастилото да попие и ѝ показа добавката, преди да върне принадлежностите.
— За да не забравя утре какво знам днес.
Прибра хартията в сухия вътрешен джоб на торбата си. Лимсея затвори мастилницата и я уви отделно от листовете.
Докато той разстилаше пътното си покривало, Лимсея освободи място край срещуположната стена. Премести един съд и постави фенера така, че светлината да стига и до входа. Посочи му къде да остави обувките си, без да пречат, и му подаде сгънат плат за главата.
— Ще свикна с реда ти тъкмо когато тръгваме — каза Амин.
Очите ѝ се усмихнаха над фереджето. Тя посочи торбата, която беше оставил прекалено близо до прохода, и той веднага я придърпа към себе си.
— Почти съм свикнал.
Лимсея поклати леко глава и се върна при постелята си.
Амин излезе още веднъж при камилата. Нощта беше заличила възвишенията, които виждаше преди залез. В светлината, процеждаща се край входа, пясъкът преминаваше на ниски струи по земята. Той провери животното с ръка, опипа връзката и се задържа на завет до стената.
Камъните бяха студени.
Прокара длан по един от тях, докато се връщаше към входа. Някога беше принадлежал на Небесната библиотека. Амин още не знаеше достатъчно за нея, за да си представи какво място е заемал там, кой е минавал покрай него и какво е останало под разрушенията. Знаеше само, че Лимсея го е намерила, пренесла и положила в тази стена.
Тази нощ стената пазеше и него.
Когато влезе, тя вече беше прибрала всичко, което вятърът можеше да разпилее. До постелята ѝ лежаха пътната торба и инструментът, подготвен за носене. Лимсея посочи камилата с въпросително движение.
— Добре е. Вятърът не стига право до нея.
Тя намали светлината на фенера.
Амин се обърна към своите вещи, за да ѝ остави спокойствие, докато Лимсея сваляше фереджето за сън. Когато отново вдигна глава, тя му се усмихна леко. По време на вечерята беше виждал лицето ѝ съвсем за кратко; сега забеляза плътните устни и красотата на усмивката, която умората от самотния живот не беше отнела. В начина, по който прибра косата си и намести плата до постелята, имаше естествена женственост, задържала погледа му за миг.
За първи път се замисли колко повече от него може да е преживяла. Като свърза възрастта ѝ при срещата с Рошар с времето, изминало оттогава според разказа на Селдорал, вече разбираше, че е по-възрастна. Не попита на колко е. Това не го притесняваше; напротив, привличаше го спокойната зрялост, с която го слушаше, поправяше предположенията му и признаваше границите на собственото си знание.
Можеше да научи много от нея и да ѝ споделя за гласовете, които чуваше, без да се опитва предварително да ги обясни или да скрие объркването си.
Сега започваше да разбира какво беше имал предвид Селдорал, когато говореше за мълчаливите жени. През тази вечер Лимсея му беше отговорила с писане, с поглед, понякога с усмивка или с вдигната длан, която го караше да спре и да помисли. Амин беше щастлив, че я е срещнал. Струваше му се, че с нея би могъл да потърси отговор на почти всеки въпрос за света и за хората, чиито истории беше чул, без да ги познава. Дори когато тя не знаеше отговора, умееше да му помогне да зададе въпроса по-точно.
Лимсея намести покривалото върху себе си. Амин отмести поглед.
— Лека нощ, Лимсея.
Тя вдигна ръка в отговор.
В полумрака той легна по гръб и за известно време остана с отворени очи. Умората беше натежала в краката му, но мислите още се връщаха към разговора. Спомни си двата листа пред нея — стария запис и превода, който беше направила за него. Вече носеше със себе си и нейни думи, поверени му по собствена воля.
От обсидиана достигна кратък, неясен звук. Амин се заслуша, ала не различи дума. За миг му се прииска да стане и отново да се опита да улови нещо повече.
После чу дишането на Лимсея от другата страна на помещението.
Остана легнал.
Утре щяха да имат нужда от сили, вода и ясна преценка за терена. Протегна ръка към торбата си само за да провери дали е затворена, после се обърна настрани.
Заспивайки, си спомни написаното от нея за чистите листове:
Не знам кого ще срещнем.
Не знаеше и той. Въпросът за обсидиана оставаше отворен, а пътят можеше да ги отведе през места, които още не бяха назовали.
Но съм сигурен, че вече не съм сам в пътуването към Синия оазис и в търсенето на отговори, помисли си Амин.
От другата страна на помещението Лимсея се намести в постелята си. Той затвори очи и този път сънят дойде, преди да успее да подхване следващия въпрос.
─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────
Когато се събуди, вятърът вече идваше на отделни пориви. Между тях настъпваше тишина, достатъчно дълга, за да чуе как Лимсея прибира постелята си.
Фереджето отново покриваше долната част на лицето ѝ. Косата ѝ беше стегната за път, а върху масата имаше вода и отделена храна за сутринта.
Амин седна и раздвижи схванатото си рамо.
— Отдавна ли си будна?
Тя поклати глава, после посочи входа.
Той обу обувките си и излезе с нея.
Утрото беше бледо. Пред стената се беше натрупала ниска ивица пясък, а разчистеното място, където вчера беше свалил торбите, почти не се различаваше. От стъпките му нямаше следа.
Лимсея огледа склона, задържа поглед върху ниското между възвишенията и му показа да изчака. Тръгна няколко крачки напред, опита земята с крак и се изкачи на по-твърдото място край камъните.
Амин остана при камилата. Наблюдаваше как Лимсея преценява терена, без да бърза. Когато тя се обърна към него, посочи по-високата част на склона и очерта с ръка обхода.
Върнаха се вътре и закусиха. Лимсея отново покри лицето си, преди да излязат с багажа. Подредиха записите и инструмента заедно; Амин затегна ремъците едва след като тя се увери, че нищо няма да притиска дървената рамка и струните.
Накрая направи няколко крачки с камилата и спря, за да огледа дали товарът стои равномерно.
Лимсея го изчака до входа.
В ръцете ѝ беше останал само малкият лист с начертаната отсечка. Сгъна го, прибра го в торбата през рамото си и се обърна към убежището.
Амин не я повика.
Тя влезе още веднъж. Отвътре се чу леко преместване на съд, после стъпките ѝ по твърдата земя. Когато излезе, ръцете ѝ бяха празни. Спусна тежкото покривало, намести долния му край и постави камъка, който го задържаше.
Зад него останаха част от записите ѝ, постелята и малката маса с мастилените следи.
Лимсея притисна с длан края на плата, проверявайки закрепването. Задържа ръката си там за миг, после се отдръпна.
Амин приближи камилата до по-равното място.
— За началото ще яздиш ти, както се разбрахме.
Тя го погледна и направи с пръст кратко движение от себе си към него.
— Помня и редуването — каза той.
Топлина премина през очите ѝ.
След като Лимсея се настани, Амин ѝ подаде торбата и изчака да я намести удобно. Тя посочи посоката, която беше избрала при огледа. Той пое повода и поведе животното бавно по твърдата земя.
Амин следеше къде стъпва. Пътят се изкачваше леко и заобикаляше ниското, където вятърът беше натрупал пясък.
Лимсея се обърна веднъж към убежището. Още виждаше горния ред на стената; после и той се сля с цветовете на склона.
Пред един голям камък Амин спря и вдигна очи към нея. От двете му страни се откриваха тесни проходи.
Тя посочи десния и се наведе леко напред, за да му покаже твърдата земя отвъд него.
Амин последва посоката. Лимсея вече гледаше пътя пред тях.
─────── 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ◆ 𓂃 𓈒𓏸 𓂃 ───────
Далеч от пустинния вятър, в Дом Джън, Родар прибра учебния лист и внимателно остави четката на поставката.
От галерията достигаха гласове. Преди би чул само бързия поток на чуждата реч; сега различи познати думи и вдигна глава. Двамата мъже споменаха портата. Родар не разбра целия разговор, но проследи посоката, в която поеха, и запомни часа на преминаването им.
Изчака стъпките да се отдалечат.
После повтори думите наум, за да ги запомни до следващия урок. Имаше въпроси, които щеше да може да зададе, и други, за които трябваше сам да намери отговор.
Отвъд колоните дворът беше подреден и спокоен. Портата оставаше затворена.
Родар пъхна ръка в джоба си и докосна дървения шахматен кон. Задържа го между пръстите си, докато гледаше към галерията, по която бяха минали мъжете.
После се върна при тефтера.
„Понякога куражът идва с чужд разказ, но крачката остава наша.“
