Дванадесет години бездействие

Дванадесет години бездействие в напразно очакване нещо да се случи или промени. Разбира се, това не се получава.

Валери пиеше чаша червено вино и слушаше любимите си любовни рок балади. Така, както правеше преди дванадесет години, докато се подготвяше да приеме с гордо вдигната глава резултатите от университетите в Залцбург, Виена и Мюнхен, независимо какви.

 Документите й се разглеждаха вече втори месец след подаването им през фондацията, която сътрудничеше с тях. Момичето кандидатстваше едновременно за петнадесет университета по съответните програми за чужденци. 

Немският й език не можеше да се нарече перфектен, но определено се разбираше от хората тогава, тя полагаше усилия да направи по-добро произношението си, защото знаеше, че на това много се държи в страни като Австрия и Германия, където мечтаеше да живее.

Приеха кандидатурата й само в два университета – Мюнхен и Залцбург. Тя не замина, но прие с чест и гордост постиженията си или поне така мислеше тогава.

 Родителите й не притежаваха нужните финансови средства, за да подсигурят едно-годишният престой в чужбина за изучаване на езика. Курсът струваше седемдесет хиляди марки и не даваше никаква гаранция, че при равни условия с другите кандидати, ще я приемат като официален студент в някой от двата университета, в които я одобриха.

            Всъщност родителите на момичето не желаеха тя да замине, защото вече бяха се дистанцирали от едната си дъщеря. Тя живееше в Обединените Арабски Емирства и вероятно не искаха се отчуждят и от другата. Валери ги разбираше до някаква степен, но не приемаше тяхната гледна точка. Момичето преживя тежко този удар по личните си цели, мечти и изпадна в дълбоко състояние на безразличие към заобикалящата действителност.

Мечтите, разсъждаваше Валери преди години, са, за да се осъществяват. Тези мисли обаче след краткия пет-минутен разговор с майка й, се изпариха и тя изпадна в окончателна апатия.

Разочарованията са неизбежна част от човешкия живот, но когато това го преживее млад човек, който смята, че може да лети, е доста трудно да се намери отново смисъла и мотивацията да продължава напред.

Сълзите при спомена за това постоянно напираха, а очакванията са разбиваха на пух и прах още в зародиш. Когато една мечта е открадната от сърцето, то умира. Постепенно, с малки дози отровни думи, крехките човешки криле се оголват до счупване, а перата им излитат по различни и далечни места. По този бавен начин умира душата, а с нея гасне и смисъла на живота. Това най-точно описваше състоянието на младото осемнадесет-годишно момиче. Чак до днешна дата.

Сега, след дванадесет години бездействие, скрито под мисли, които подлъгваха, че е някакъв вид търсене на начин да излезе от страната, Валери ясно прозря нещата. Тя всъщност попадаше в групата хора, които като не искат да свършат нещо, търсят различни оправдания – любовни, професионални и т.н. Днес тази жена плачеше и все още вярваше, че ще замине извън тази страна, в която не искаше да живее, но хората наричаха „родна”. Валери мълчаливо признаваше изгубеното през тези дванайсет години време за промяна. Имаше два изхода – да се събуди или не.

Годините минаваха. Множество хора, случки и събития допринесоха за личностното обогатяване на момичето по пътя й към настоящия момент. На тридесет години, тя още чакаше подходящ момент или случайна възможност, която да я подтикне да замине извън страната. Нищо не се случваше или поне тя така го усещаше.

Валери се занимаваше с най-различни дела, които й запълваха времето, влизаше във връзки, които не й носеха нито стъпка напред към целта за живота в Австрия. Дори напротив, отдалечаваха я от заминаването. Дали насадени мрачни мисли или истински неща пречеха на движението й напред, тя не беше сигурна. Въпреки това обаче продължаваше да не прави нищо сериозно или поне такива чувства изпитваше.

Докога? Валери нямаше отговор. С привидно спокойствие и безизразно лице, тя уж се само-успокояваше, но вътре в нея цареше хаос на негодувание, тъга и съпротива към ситуацията, в която се намираше. Жената пътуваше сравнително често и сякаш не търсеше начин да уреди живота си извън страната, а го искаше. Валери често мечтаеше за нещата, които щеше да прави, когато се установи във Виена.

Не разбираше обаче как и кога предстоеше това събитие. Тя се дразнеше от своето бездействие и имаше нужда от силна подкрепа и ясни знаци как да продължи пълноценно напред живота си, защото не искаше да тръпне в очакване нещо да се случи през следващите дванадесет години. Валери имаше вярата, че ще промени ситуацията, в която се намираше по един или друг начин.