А сега Накъде?

Есента си върви неусетно и тихо, покрай дъждовете и наводненията точно както училището на дъщеря ми. Споделям за учебното заведение, защото като майка на ученичка, ангажиментите ми вече са много различни от летните - проверка на домашни, контролиране на времето за  сън, телефон и излизания навън, защото при децата "пускането на контрола" не работи. Факт. 

Започват караници, разправии за щяло и нещяло, сърдене и ниски оценки, които с нищо не спомагат за бъдещия бал в гимназията на детето или добрия семеен климат. Естествено, влошаването на отношенията в тийнейджърска възраст също си казват думата. 

Колкото и да е търпелив човек, му идва до гуша и остава без никакво лично време заради множеството ангажименти, с които се е награбил, особено ако е сам родител. И все пак, темата на поста е друга.

Тази година ми се разви интензивно, публикувах 2 книги, видях нови места и осъществих някои желания, за да стигна до вечния въпрос "А сега накъде?" Някак си навремето, когато си публикувах на Amazon първата книга "Colors of the soul|", която се състоеше в стари мои стихове, преведени от професионалист на английски, бях много щастлива за книгата, но после се почувствах едно такова празно отвътре. 

Сега, с новите ми 2 книги, също бях щастлива и популярна за 2 седмици, което беше хубаво и ми донесе приятни емоции, но ми стана пак пусто в сърцето между всичките ангажименти. Сякаш всичко свърши и рутината си тръгна  пак - ставане в 6, работа до 18, правене на вечеря, преглед на домашни и сън в 22.30. Събота и неделя малко повече движение и единствено тогава мога физически да отделя време да се видя с приятели и за себе си въобще.

Иначе в момента съм в застой покрай "А сега накъде?"  - някак ми е странно. Не чакам обаждания от никого, нито покани за срещи, нито правя нещо по същество, простичкия отговор за моята ситуация е "Искам просто да се наспя." с бърнаут и само-изолация, защото физически времето е много ограничено за мен.

Ситуацията към момента е такава, до това доведоха моите направени избори и никого не съдя, вече дори и себе си, защото не ми се мисли за абсолютно нищо какво е било и може да бъде. В мен някак всичко спи - душата, умът, сърцето в следствие на цялата тежест от емоционалната, менталната и физическата умора, а време за почивка няма. 

Затова и отговора на моя въпрос "А сега накъде?" е "Искам да се наспя и да имам вътрешен мир. Другото ще го реша в движение." Плановете ми отдавна изчезнаха и не искам да ги правя за повече от 1 седмица, твърде е напрягащо. Но пък съм щастлива, че имам възможност за РД си да съм на спа и да се порадвам на спокоен сън някъде извън  Бургас и дома. 

Дано успея да отида - това ме крепи като вяра в момента. Едно малко желание да отида на спа извън Бургас и да мога да дишам, основите на всичко друго във всеки план вече рухнаха.

Поне се радвам, че има хубави кафета навсякъде, за да мога да пия любимата си напитка повече. Така че понякога кафето наистина дава нужната топлина и грижа на човек, от която той има нужда, но няма кой да му даде, затова сам се погрижва за себе си.