Чувства Във Вторник

Днес формата на поста ми ще е странен, точно като моето настроение преди Великден. Тогава ще съм със семейството си и ще си видя ремонтираното жилище, което ще обитавам занапред. Някак ми е особено че остават месеци докато напусна Бургас. 

Минаха 15 години, а може би и 16, откакто съм тук. Така и не се вписах. Не знам защо се сетих за "Железният Светилник" на Димитър Талев, който ми е любим роман, между другото. Сигурно е, защото там ставаше дума за желанието на жена да отиде при мъж в неговото село и да стане "чуждоземец", но това така и не се случи. Всички знаят за романа.

Та и аз така, все си останах чуждоземец в гр. Бургас с много познати и може би 1-2 по-близки хора, които напоследък изчезнаха, но сигурно, защото  моето физическо време е ограничено и ангажиментите много. Да, чуваме се по телефона, но не е същото, така че съм си поела кармата за неподдържаните взаимоотношения.  

А може би срещите се разредиха и разговорите, защото всеки е по своя си път и нямаме вече допирни точки, колкото и да е тъжно, случва се. С много други познати от други градове и страни също стана така. Както писах на Фейсбук: "Ако няма общуване, няма взаимоотношение". Но пък има и нещо друго: ако въпросното общуване е празно, също е безсмислено да се продължава. 

Все едно, скоро ще приключи този период в Бургас и ще отворя нова страница другаде, заедно с дъщеря си, нещо като ново начало или поне на чисто. Решено е, а връщане назад няма. Не и за мен и не виждам какво може да ме спре. И все пак имам някаква нота на носталгия към морето и пиенето на кафе край него. 

Така и ще остане. Знам, че ще се разделим с морските вълни, но поне няма да е за постоянно, защото ще идвам от време навреме. Колкото повече години минавам в живота си напред, толкова по-ясно разбирам, че всичко е преход от едно място към друго, от една фаза във втора и т.н.

Загубих много хубави години в този град професионално, лично и т.н., но пък се срещнах за пръв път с личностното развитие, издадох книга и обиколих всички курорти. И не, не бягам от себе си, просто искам да живея пълноценно в свой си дом, с доказали се близки хора и да върша неща, които обичам. 

А за второ семейство с партньор, даже вече не мисля. Мъже за това не съм срещнала до момента, масово се търси забавление и се намира. Едни не ме искаха заради визията и възрастта, други заради детето, трети аз не исках, защото търсеха само секс и много други сценарии. 

Но може би трябваше да ида при онези, които ме искаха, дори само за забавление, но понеже имам някакъв останал морал и опит, не правя секс на първа среща. А може би трябва, защото в днешно време малко мъже искат жена за нещо повече от едно-нощна дама. Това ми напомня за моя любим стих "Should I become a one-night stand?"

Иначе да, можеше да се върна при бившия си мъж и да търпя всичко, както голяма групи жени правят заради пари или "какво ще кажат хората", но не го направих.  Безсмислено е да се лепи счупена ваза, както казват азиатците, защото и да се залепи, пукнатините се помнят. Но пък понякога пред самотата, това пак е избор. Ама май не е за мен.

Както и да е, да се живее на квартира не е за всеки, особено за родител с дете. То много бързо пораства и до голяма степен загубва детството си и сигурността, че си е в къщи. Моята дъщеря говори с мен като възрастен и научи много сериозни житейски уроци. Но пък в живота ще се справя успешно, защото е била в ситуации, които много възрастни не са били.

За нас с нея, аз искам по-висок стандарт на живот и това започва от неплащането ми на наем и намаляване на  излишните разходи. А това не е пълноценен живот - да живее човек като мишок и да се лишава, защото е важно да плати наема да не го изгонят. Аз винаги правя нещата с цел, за каквото и да става въпрос. Другото е загуба на време и енергия.

Не очаквам мъж-спасител като някои жени в днешно време и даже учат разни техники на прелъстяване, манипулации, влюбващи хормони и т.н., които не работят за всички, особено за дамите над 40 и с дете, като мен. Жените и да искат да имат финансова стабилност, мъже, които да положат усилия  за това и да искат семейство са рядкост. Има такива, но за тях чакат около 100 жени грубо казано. Ясно е, че мъжете ще изберат най-младата, красивата, глупавата и лесна за контролиране мацка, защото могат да си го позволят.

Така е устроен светът и така ще остане. Мъжете обичат с очите си, а жените със сърцата си и затова те често са разбити. Дори и в днешно време, когато прословутата "еманципация" накара дамите да станат кавалери и да правят същото като тях, от природата не може да се бяга. Емоционалността винаги излиза наяве и обикновено с грешния мъж. Намалената физическа сила в женското съсловие, също. Единственото равенство е в човешките права на мъжете и жените. 

Може би някой ден това ми твърдение ще се обори, но засега "И сам войнът е войн." поне докато  осигуря някаква сигурност в живота си за мен и детето.

В Бургас имах и семейство с партньор, направих ремонт на чуждо жилище и всичко приключи, по мой избор, разбира се и не търся оправдания. Можеше да стисна зъби и да си кротувам, но уви, не ми се получи, а и не считам, че е редно човек да е някъде, където се чувства нежелан,  показва му се с ясни действия, че не е ценен и не се споделят ангажиментите в семейството. 

Да не говорим и за психологичните травми, особено за детето, но и за възрастните при тази ситуация, особено при физически действия. По-добре е детето да е с един щастлив родител, отколкото с двама нещастни, които едвам се търпят.

Вече не се чувствам виновна за нищо към никого. Това съм знаела, това съм направила и съм си научила уроците. За мен мястото, което градих като дом много, стана руина и го напуснах въпреки болката и навика. 

Иначе можеше да постъпя като "гадина" и да изгоня мъжа от дома му, защото имам право при припознато дете, ненавършило 18 г. Много жени го правят заради сигурността, която им дава имота. Въпрос на разбирания и вътрешно усещане. 

Като цяло, повечето ми спомени в Бургас са лоши, но имам и някои добри като например срещата ми с екипа за личностно развитие "Същност", воден от доктор Менис Юсри назад във времето.. Във всяка негативна ситуация има мъдрост, която е добре да се вземе и приложи, за да се избегнат последващи грешки. Всъщност, от година и половина вече знам, че мястото ми не е в Бургас и ми се дадоха много ясни знаци за това. 

А и не ми се събира повече мъдрост на този етап, имам си достатъчно, а и съм изморена от постоянни борби за оцеляване като личност, жена, майка и в работен план. Платила съм си кармата изяло с чувства, пари, здраве, преживявания  и т.н. Искам да ми се случват хубави неща оттук нататък, за което и работя, защото само човек може да си настрои мислите към положителност.

Между другото, още ясни знаци ми се дадоха за неща, които очевидно не правя, както трябва в живота си, например рекламите в Google, за които ми писаха, че блогът ми не отговарял на техните правила, ама мен това не ме впечатлява, защото аз искам да съм си автентична като блогър, а и от рекламите се печели малко, ако няма милиони хора трафик на една страница.

Забелязвам, че и на двата ми блога трафика намалява, но въпреки това няма да наруша стила си на писане, защото писането целенасочено за маса хора, без идентичен почерк винаги ме е отблъсквало. Човек е важно да се изразява уникално, за каквото и да става въпрос - блог, готвене и т.н.

Всъщност, разочарованието ми и остатъчната болка в душата след последно-годишните ми чувства са част от това, което изпитвам във вторник. Но пък осъзнавам реалността на нещата, че не е добре да се взимам твърде насериозно в дейностите си и да се правя на личност, която не съм, защото ще прегоря емоционално и ментално. Затова и ще намаля постовете на блога и видеата поне до след Великден. Определено имам нужда от презареждане и ми предстоят много пътувания - физически и духовни.

А пък и който иска да ми чете постовете, да ми гледа клиповете на YouTube или да разговаря с мен, ще го направи по един или друг начин. И контактите ми ги има, и телефонният ми номер се знае. 

Благодаря за вниманието! Хубав Великден!