Магията на момента

Беше надвечер.Песните на птиците още се чуваха. Обикновена мартенска вечер с хладни оттенъци. Слънцето отиваше към залеза си.

Валери се разхождаше по част от парковата алея. Към левия й край. Тя не искаше да пречи на малкото минаващи велосипедисти. Алеята беше предназначена за тях. Духаше лек, но студен вятър. Дърветата подготвяха пролетните си дрехи. По тях имаше цветни пъпки.

Валери вървеше с леко отнесено изражение. Току гледаше мартениците, които още не смъкваше от китките си, току преоткриваше небесната синева с погледа си. Завеяна романтичка. Тя мислеше за скорошното си минало – последните шест месеца от живота й. Много неща се случиха. Хора дойдоха и си тръгнаха от срещите й. В различни изходи.

 Ръцете на Валери се сгушиха в дълбоките джобове на сиво – черното й палто с искряща брошка на него.По този начин тя опитваше да стопли дланите и пръстите си. Неуспешно. Брошката отразяваше пробягващите тънки лъчи на светлината, които осветяваха спомените в главата й. Не изчезваха. Спусна косата си внимателно, а с нея и мислите. Очите й се замъглиха в унес.

По алеята велосипедистите намаляха и скоро изчезнаха. Започна да мръква. С бавни крачки Валери отиваше все по-близо до спирката да чака автобуса си. По пътя тя смъкна всички мартеници от ръцете си. Време беше да ги закачи по дърветата – за традицията. Едната, с малка звездичка, постави на малка фиданка, втората, с четири листна детелина - на по-старо дърво и така докато окичи доста клони покрай алеята. Всяка мартеница я свързваше с някого. Валери си спомняше човека и посланието, което получаваше от него. Докато закачаше интересните аксесоари по избрани от нея места, пожелаваше по нещо специфично и добро на хората, които й ги подариха. Остана последната мартеница. Валери я държеше в ръката си като безценен подарък, с който трябваше да се раздели на всяка цена.. Заради себе си.

От дясната страна на алеята мина Той. Непознат красавец  с напета походка. Тя го погледна с крайчеца на окото си в лешникова феерия. Забеляза, че е висок, със светло – сиви очи, излъчваше смелост и благородническо очарование. Той със сигурност тренираше фитнес или друг спорт, защото стойката му го издаваше. Отново ясна мисъл: „Красавец!“. Проследи го с ирисите си незабележимо. Наблюдаваше го безуспешно. Той вървеше замислен.

Полъх на вятъра вдигна кичур от косата на Валери. Закри очите й. В този момент мъжа я погледна. Също с крайчеца на окото си в сребърен валс. Момичето усети, че той забави крачките си. Вятърът се засили бързо и спря.

Валери завъртя грациозно бялата си шия в дясно, по посока на непознатия. Алеята ги разделяше. Той я погледна учудено с безброй въпросителни и очакване. За части от секундата очите им се срещнаха в мълчание и мъжа отмина. Като забърза стъпките си. Валери се обърна с финес в ляво и наведе бавно лицето си. Едно изсъхнало листо затанцува само с вятъра и отлетя далече от взора й. Както красивия непознат напред в хоризонта. Поредния пропуснат шанс.

Тъжна усмивка премина по продълговатото женско лице. Мигът отмина заедно с магията си. Споделеният поглед остана в съзнанието на момичето като един хубав спомен. От многото. Той все пак топлеше.

Лицето на Валери придоби отново неразгадаемо изражение. Тя още притискаше в дланта си последната мартеница с обич. Настъпи момента  да се раздели с нея, както и със свързващата моментна магия. Момичето отново се замисли за отминалата любовна заблуда и си припомни за този човек, обхванал съзнанието й, до следващия розов храст, който сякаш нарочно се изпречи на пътя й. Той беше покрит с бодли, но и разцъфващи пъпки. Като нови спомени. Идеален избор за Валери да закачи безценната мартеница. Момичето обичаше рози. Символ на красота, нежност, романтика и вяра.

За кратко си припомни малкото хубави моменти, които имаше с човека, завладял съзнанието й през последните месеци. Видя ясно причините защо изпитваше чувства към него и тези, които разделяха тях двамата още в емоционален зародиш. Тя беше толкова еднаква с него, и така различна от представите му за перфектност.  От която и гледна точка да поглеждаше и анализираше Валери, те наистина не можеха да са заедно. Защото всъщност не искаха.  Тя запомни добротата и чувствата, които споделяха на срещите си. Както и общите преживявания, които имаха. Скромни на брой.

 Валери закачи мартеницата на розовия хаст с пожелание за този човек да се влюби истински, страстно и споделено. В истинска жена, отговаряща на изискванията му за перфектност. За нея мигът и неговата магия отмина. Заедно с думите, хубавите моменти и несподелените чувства. Те станаха част от миналото и изградиха  красив паметник на битието й в настоящето. Леко студено наистина, но истинско.

Валери продължи по пътя си към спирката с отворено сърце и нова усмивка. Животът й се пълнеше с хубави моменти всеки ден. В това се състоеше нейното богатство от мъдрости и низ от поучаващи любови. Към съвършенството. Тя стигна до спирката с гордо вдигната глава и се качи в автобуса си. За нов път и магически мигове, които изтъкаваха платното на душата й. А в него се криеше вечност и броеница от чувства.