Когато любовта се превърне в чакане
Има болки, които идват внезапно.
Има и други.
Онези, които се натрупват бавно.
От неизпратени съобщения.
От мълчание.
От надежда.
От години чакане.
От хора, които не искат същото като нас, а ние отказваме да го приемем.
Това е история за една такава болка.
Но още повече – това е история за пътя обратно към себе си.
****
Мислех си, че съм научила урока си с мъжете от предходните ми отношения.
Уви, не бях.
Урокът се повтаряше отново и отново, само с различни лица. Сякаш животът упорито ми показваше едно и също, докато най-накрая не се науча да го виждам.
Минах през изневери, лъжи, празни обещания и отношения, които съществуваха само когато бяха удобни за другия човек. Била съм преследвач. Била съм удобен вариант. Била съм приятелка с ползи. Всичко това идваше от едно и също място – ниската ми самооценка и отчаяното желание да бъда обичана.
Тогава смятах, че любовта означава да останеш.
Да чакаш.
Да търпиш.
Да се бориш.
Да даваш още малко от себе си.
И вярвах, че ако съм достатъчно търпелива и достатъчно лоялна, накрая ще получа това, което искам.
Получавах единствено поредния шамар от съдбата, че този човек не е моят човек.
Сценарият почти винаги беше един и същ.
Силна заинтересованост.
Ежедневно общуване.
Надежда.
После постепенно отдръпване.
Понякога имаше физическа близост, понякога не. Но аз се съгласявах и на трохи, защото исках да вярвам, че това е връзка.
Когато задавах въпроса:
„Имаш ли сериозни намерения към мен?“
отговорът почти винаги беше мълчание.
А аз чаках.
Месеци.
Понякога години.
Чаках, въпреки че още в първите срещи усещах истината.
Знаех, че искаме различни неща.
Но толкова силно исках човека и връзката, че виждах потенциала вместо реалността.
В главата ми вече съществуваше бъдеще.
Виждах сватба.
Виждах дом.
Виждах деца.
Винаги съм мечтала за стабилен семеен съюз, къща с двор, три деца и рози пред дома.
Красив образ.
Само че често съществуваше единствено в моето съзнание.
Промяната, която чаках в отношенията, така и не настъпи.
Настъпи нещо друго.
Промяна в мен.
След толкова болка, предателства и разочарования започнах да се бунтувам срещу собствените си илюзии.
Често си повтарях:
„Така било писано. Не е справедливо.“
И наистина не ми изглеждаше справедливо.
Да даваш любов, внимание и грижа, а срещу теб да стоят празни обещания и липса на действия.
Участвах в групи за женска енергия и комуникация. Уж исках да се науча, а всъщност не бях готова да се променя. Повтарях един и същ модел отново и отново, докато в един момент не се превърнах в закърпен душевен призрак.
Знаех, че предишният ми партньор ми изневерява.
Но си повтарях, че може би е било еднократно.
Че може би греша.
Че може би ще се промени.
Когато дойде моментът на раздялата, болката вече нямаше накъде да отиде.
Бях получила всички възможни откази от този човек и накрая избухнах:
„Писна ми от твоите глупости. Бях до теб четири години. Давах ти внимание, любов и грижа, а ти беше с други жени.“
Тогава чух истината.
Не само че е имал други жени.
Имало е няколко.
Не искал да се обвързва.
Нямало да стане между нас.
И въпреки това оставяше отворена вратичка, че един ден може би ще се съберем.
Тогава още не разбирах колко жестока може да бъде надеждата.
Усещах всяка лъжа и всяко предателство.
Интуицията ми никога не ме е лъгала.
Но аз оставах.
Разочарованието растеше, а аз продължавах да бъда лоялна.
Мислех си, че ще се промени.
Че ще оцени любовта ми.
Че ще види колко съм била до него.
Не стана.
Правех компромис след компромис със себе си и днес се питам – за какво?
За нищо.
Тогава още не можех да си тръгна.
Опитвах.
Падах.
Връщах се.
И пак опитвах.
Докато един ден не тръгнах съзнателно и дисциплинирано към нещо много по-трудно – да се откъсна от собствената си жертвена токсичност и от собствения си мрак.
Беше трудно.
Често казвах:
„Искаме различни неща от тази връзка.“
Отсреща получавах мълчание.
Смяна на темата.
Избягване.
Оправдания.
А аз чаках.
С чувство за несправедливост и гняв.
Не можех да разбера как е възможно да даваш толкова много и да не получиш същото в замяна.
Днес разбирам нещо различно.
Не бях избраната жена за този човек.
Толкова е просто.
Но тогава отказвах да го приема.
Продължавах да вярвам, че ако остана достатъчно дълго, ако бъда достатъчно лоялна, той ще види стойността ми.
Така останах.
И страдах.
Докато в един момент всичко започна да се срива.
Финансите ми.
Самочувствието ми.
Здравето ми.
Защото живеех повече в мечтаното бъдеще, отколкото в реалността.
Отказвах да видя истината.
Или по-точно – виждах я, но отказвах да я приема.
Днес разбирам, че човекът всъщност ми е казвал какво мисли.
Показвал ми е какво иска.
Аз просто бях толкова вкопчена в надеждата, че не исках да го чуя.
Най-много ме заболя първата изневяра.
После дойде втората.
После третата.
След време претръпнах.
Мислех си:
„Ще мине. Ще се върне при мен.“
Не се върна.
Водех разговори.
Борех се.
Опитвах се да спася нещо сама.
А желанието ми за семейство и дете ставаше все по-силно с годините.
Последният удар дойде под формата на една снимка.
Снимка на жена, с която беше излязъл.
Изпратена на мен.
Сякаш за да разбера най-после това, което отказвах да приема толкова дълго.
Тогава нещо в мен умря.
И точно затова нещо друго успя да се роди.
Благодарение на тази болка тръгнах към светлината.
Още не съм простила напълно.
Понякога, макар и рядко, когато се сетя за този човек, сърцето ми още се свива за миг.
Но болката вече не управлява живота ми.
Преди оставаше с дни.
Днес остава за секунди.
И това също е част от излекуването.
Пътят към светлината рядко е права линия.
След като преживях тази болка, си мислех, че вече съм научила урока си.
Че повече няма да се озова в подобна ситуация.
Животът обаче имаше други планове.
Не ми изпрати същия човек.
Изпрати ми същия урок.
Само в различна форма.
Със следващия мъж видях нещата от друг ъгъл.
Имаше физическа близост.
Имаше привличане.
Имаше общуване.
Но отново липсваше нещо важно – желание за обвързване.
Не ми го казваше директно, защото и аз не задавах въпроса достатъчно ясно. Но отговорът се виждаше в действията.
С времето разбрах нещо просто.
Когато един човек е избрал другия за свой партньор, не оставя място за постоянни съмнения.
Не протака безкрайно.
Не държи отношенията в сивата зона между „може би“ и „някой ден“.
Не оставя бъдещето да се гадае.
И в двата случая видях едно и също – хора, които не искаха същото като мен.
Разликата беше, че преди това намаляваше стойността ми в собствените ми очи.
Чаках.
Надявах се.
Търсех обяснения.
Днес вече не го правя.
След годините, прекарани в търсене на отговори, след рейки, медитации, книги, писане на стихове и статии, започнах да виждам по-ясно.
Насила хубост не става.
Хората са го казали много преди нас.
Но когато копнееш за любов, понякога си готов да се хванеш дори за илюзията за нея.
Защото в дъното на душата си всеки човек иска да бъде обичан.
Аз винаги съм давала повече, отколкото съм получавала.
Дълго време смятах това за добродетел.
После разбрах, че когато единият дава всичко, а другият просто приема, балансът рано или късно се чупи.
Така сама се превърнах в даденост.
В човек, който е винаги там.
В човек, който разбира.
В човек, който чака.
Така бях възпитана.
Това бях видяла.
Това смятах за правилно.
Мълчах.
Преглъщах.
Не повдигах теми, за да не създавам напрежение.
Търсех оправдания на другите и губех себе си.
Губех време.
Губех мечти.
Губех части от живота и душата си.
След тези разочарования се отдръпнах от срещите с мъже.
Не защото бях спряла да вярвам в любовта.
А защото имах нужда да намеря себе си.
Започнах да търся различни начини да се лекувам.
И ги намерих.
В рейки.
В медитацията.
В писането.
В книгите, които четях и които написах.
Защото от тази болка се родиха две стихосбирки :"Mori Monologues" и "Многоточия".
Намерих желанието си за живот отново и другаде:
В морето.
В новите приятелства.
В танците.
В малките ритуали, които постепенно върнаха живота ми обратно при мен.
Заключение
Понякога най-тъмните периоди в живота ни създават най-светлите неща, които оставяме след себе си.
Тогава се превърнах в жената, която сама си подарява цветя.
В жената, която не чака телефонът да звънне, за да бъде щастлива.
В жената, която има свой свят.
Свят, изграден от труд, приятелства, книги, преживявания, мечти и вяра.
Пътят беше дълъг.
Понякога болезнен.
Но си заслужаваше.
И до днес искам да бъда избрана жена.
Но от човек, когото и аз избирам.
От човек, с когото гледаме в една посока.
От човек, който не само говори за бъдеще, а върви към него заедно с мен.
Затова днес задавам един въпрос още в началото:
„Аз желая семеен съюз. Желая дом, любов и човек, с когото да гледаме в една посока. Ти какво желаеш?“
Преди след този въпрос чаках.
Днес не чакам.
Защото разбрах, че мълчанието също е отговор.
И колкото и да боли, предпочитам честния отказ пред празната надежда.
Предпочитам истината пред илюзията.
Предпочитам сълзите днес пред изгубените години утре.
Уважавам хората, които казват честно:
„Не искам деца.“
„Не искам връзка.“
„Не сме един за друг.“
Тогава просто си пожелаваме добро и продължаваме напред.
Изградих живота си от нулата през последните години.
Твърде трудно.
Твърде болезнено.
За да приема днес нерешителност и неяснота.
Избрах верността към себе си.
Избрах да давам времето и енергията си на хора и неща, които ми носят радост.
Боли много повече, когато някой ти дава надежда, без да има намерение да върви с теб.
Много повече от един честен отказ.
Днес вече знам това.
Не желая повече изневери.
Не желая празни думи.
Не желая отношения без посока.
Имам дъщеря.
Имам приятели.
Имам книги.
Имам мечти.
Имам живота, който изградих след толкова много болка.
Който иска да бъде част от него, е добре дошъл.
Който не иска – също има право на своя път.
Аз имам моя.
И повече няма да чакам някой да ме избере.
Да, болеше много да стигна дотук.
Не заради отказите.
А защото не срещнах човек, с когото да гледаме в една посока.
Но днес знам, че когато двама души искат различни неща, няма смисъл да строят общ дом върху различни мечти.
Основата винаги ще бъде нестабилна.
Въпреки всичко аз продължавам да вярвам в любовта.
В истинската.
В споделената.
В онази, в която двама души вървят един до друг, а не единият след другия.
И ако има нещо, което научих по този път, то е следното:
Да чакаш винаги боли.
Затова вече не чакам.
В момента на мълчание и несигурност си тръгвам.
Понякога през сълзи.
Но си тръгвам.
Защото днес съм достатъчно силна, за да избера себе си.
Дълго време вярвах, че трябва да намеря правилния човек.
Днес знам, че първо трябваше да намеря себе си.
Защото любовта може да си тръгне.
А човекът, с когото живеем цял живот, сме самите ние.
Защото любовта може да си тръгне.
А човекът, с когото живеем цял живот, сме самите ние.
Цитат на седмицата за размисъл:
„Не изневерите ме промениха. Не лъжите. Промени ме моментът, в който спрях да чакам някой да ме избере и избрах себе си.“
Коментари
Публикуване на коментар