Студено е някак си...

 

Днес е студено някак си. Дали от дъжда, дали от деня, защото е портал, не съм сигурна. но често си мисля за студенината в живота и хората. Дори усещам, че и аз ставам така. Някак си е странно да се гледаш отстрани, все едно в огледало, създадено от студенина.

До голяма степен аз също съм студен или по-скоро обран откъм чувства човек, защото като съм била емоционална, съм грешила многократно. Не ми е ясно обаче как хора ще гледат себеподобни да спят по кашони, пейки или да падат в подлезите и т.н. и да не предприемат нищо. 

Обществото дотолкова слугува на егоизма и материализма, че се изродява и става по-студено и от айсберг, а истината е, че всеки жадува за топлина. Когато обаче я срещне и даде, насреща усеща лед откъм чувства, логична преценка и  риск анализ за грешки, дори в любовта, която би трябвало да е трепет. 

Затова пък имам хубави и топли спомени от лятото, от плажа и пътуванията си, макар и самостоятелни в повечето случаи. Но колкото повече обикалях по пътищата с колата си, толкова повече студенина виждах. Много хора сами, а тези, които бяха със семействата си, изобщо не виждаха никой друг освен техните семейства и може би така е нормално.

Но темата или по-скоро болката ми е друга. За студенината в отношението от един към друг човек, дори сред най-близките. Болезнено е всичко да изглежда някак калкулирано на основание личния интерес и това да е определящо за топлината. Грозно е, особено когато един човек е бил близък с друг и в един момент всичко става ледено - мълчанието, разговорите са студени, общи, повърхностни. Нещо като душевна смърт. Повечето хора още при усещането й, напускат отношения.

За разлика от тях, аз давам много шансове за стопляне на отношенията за своя сметка, но все пак в момента, когато вече всички градуси на общуване паднат под нулата след многото шансове, с чиста съвест напускам взаимоотношения. Когато всичко е казано, направено, преживяна до най-дълбока, болезнена и последна степен. 

Защото аз просто искам да съм обичана и до последно стоя, докато вече ясно виждам, че няма капка надежда- Може би е мазохизъм или просто време сърцето и мозъкът да разберат истината за студеното отношение на любим човек, но пък когато вече е стигната "точка без връщане назад", човек се само-освобождава, защото е опитал абсолютно всичко. А и няма накъде да потъне или задълбае повече.

Но, ненавиждам студенината в хората и въобще във всичко. Просто е студено някак си, и мрачно, и тъжно, и самотно. Затова спя с чорапи, пухкава пижама и плюшена играчка като няма кой да ме топли. Едно от нещата, които искам и не съм усетила истински до момента в живота си е топлина. Просто искам да ми е топло на сърцето и душата, споделено топло за дълго. Би било хубаво.