Късно за Нас в стих

Отдавна трябваше да изплача тази любов,

но хората казват:

„По-добре късно, отколкото никога.“

А аз си мислех,
че още има надежда да я спася.
Не че я няма напълно —
просто изглежда неистинска,
като спомен, загубил форма.

Може би вече е само чувство за дълг —
споменът, че някога
аз и ти се познавахме.
А днес е късно за романтизъм,
късно за „нас“.

Станахме странници,
влачещи своя хомот,
далеч от очите,
но не и от сърцето.
Защото истинско е всичко, което боли.

Боли, когато се разделяш с любимия —
вероятно завинаги,
или поне за този живот.

Когато всичко е казано,
болката притъпява.
Остава студ —
позната студенина,
убежище за мислите,
които прикриват
сърдечния зов.

Реалността е друга.
Тя не връща.
Не обещава.
Няма път назад
и няма продължение напред.
Само застой.

---

Отдавна трябваше да пусна тази любов,
ала я стисках в ръцете си
като спасителен покров.
Уви — такъв не съществува.

Има само илюзия
и спомен за една мечта,
в която исках
да имам момчета близнаци
от точно определен човек.

Но законите на Вселената надделяха.
Балансът изисква
две ръце на една везна,
разбрана еднакво
и от двамата, които мерят.

Не единият да получава трохи от любов,
а другият — думи без действия,
игра без участие.

Как да действа мъж,
който не обича жена?
Никак.
Той просто продължава по пътя си.

А тя остава.
Помни.
И плаче,
защото е емоционална душа.

Времето минава
и не лекува напълно —
оставя белези,
нито изцяло излекувани,
нито напълно разбрани.

Може би точно в тях
се крие разковничето
на любовния въпрос.

---

Отдавна трябваше да затворя сърцето си.
Но как се затваря
място,
в което някой още живее
като спомен?

В свят,
където взаимната любов е рядкост,
а по-често —
физически интереси,
облечени в обещания.