Мравката, Костенурката и Изкуствената мигличка

Днешният пост е нещо, което правя за пръв път на блог си и намирам за интересно - сътрудничество с друг писател и това е вълнуващо. Досега съм правила такива само с поети.

Жанрът ни трябваше да бъде басня, но прилича повече на притча. .

Както и да го определя, наистина е нещо уникално. А сътрудникът и по-скоро мой редактор се казва Димитър Радославов  и се запознахме в LinkeiIn. Веднага се сближихме чрез този общ словесен проект и се получи нещо красиво.  

Благодарна съм на Димитър, че ми даде такава интересна идея за писане, защото то, така или иначе тече в моите вени от време оно за мен. 

Това е нещо като лудост, която аз понякога наричам "мисия на живота си" да докосвам човешките сърца, като ги карам да мислят или видят от друг ъгъл нещата през точните думи или поне настроения или чувства.  Творците винаги се надушват в добрия смисъл на думата. :)

А сега по същество за това прекрасно общо творение.

*****

В гората, край водното поречие, далеч от човешката суета,

мравунякът събираше грижливо храна за зимата.

Една малка мравка обаче се обърна и някак си обидено сподели:

„Отивам си от вас, ще търся като хората свободните слова!“

Изсмяха ѝ се множеството мравки, но тя пое напук на всички.

Пълзеше по земята гневно и навъсено, без глас.

Тъма настъпи сред горските обитатели.

А нещо светна ярко в нощта и мравката спря.

Насреща ѝ стояха части от ламарина с очи и изкуствена с миглопластика —

чудно красиво сияещи.

Те светеха с цветно безразличие и се чу глас:

„Каква е таз земна гад?“

„Гордея се, че съм мравка с емоции и ще променя този човешки свят!“ — отвърна тя.

Изсмяха се безлично ламарините с миглите:

„Аз съм най-силна с човешките думи!“

Започна се безмилостна полемика — между емоции и факти.

Докато се събуди слънцето, усмихна се на всички и пак изгря,

слушайки безкрайните словесни спорове, и се разсипа от смях.

Изведнъж от шумата се показа костенурка —

с горда осанка и тежка черупка пристъпи бавно

в суматохата на думите, навеждайки глава, сякаш с мисъл за храна.

„О, Боже, страх!“ — замлъкна мравката и хукна да се крие в земната кора.

А ламарината, междувременно, отскубна мигла с нещо като крак и я хвърли за дуел:

„Призовавам те да спорим — що за чудо плаши и яде моята изкуствена мигла?!“

Костенурката отмести поглед от земята и извади стабилен хмел:

„Мисля, че спорите за глупости! И думите, и чувствата са просто човешка суета!

Едни търсят драматика и емоционален панкреас,

а други обичат лепенки от факти.

Във всички случаи е драматично да се търси война

между чувства и мисли, при това между вас —

по хорските въпроси,

вместо да пазите гората.“

Стабилност има всяка костенурка,

ако е постоянна, дисциплинирана и с рутина.

А мравката сама е нищо,

защото ветровете на живота разпиляват нейния самотен глас.

Зад ламарината и изкуствеността на миглите стои далечината от чувствата —

онова бягство, което всеки човек намира като свое самотно спасение.

„Ще ме закараш ли вкъщи — в моя си мравуняк?“ — попита тихо мравката.

„Разбира се. Това е твоят дом — изпълнен с чувства“ — отвърна костенурката.

„И аз бих желала да бъда приета в съвместен дом“ — добави плахо ламарината.

„Ти ще се казваш Миглоробот“ — задружно казаха новите приятели.

Пристигнаха в крайречния мравуняк —

под черупковия свод на костенурката, мравката и Миглобот.

„Добре дошла си у дома, мила моя мравко“ — усмихна се кралицата на мравките.

„А ти какво си, мъничко телце от ламарина,

с изкуствените мигли от Холивуд, които съм виждала по киното?“

„Нарекоха ме Миглобот,

и с мравката ще изградим свобода на думите

в нашата любима горска долина.“

„Нима не е по-лесно и двете в мравуняка да  замълчите,

и всеки от вас да служи на мен и моето признато величие?

Забравихте ли коя съм аз?“ - отсече майката на мравките за себе си.

„Напомняме единно, че Ние сме те признали и избрали“, отвърнаха всички,

„затова всяка мравка или Миглобот трябва да следва своя житейски поток.“  - мравуняка направи й сечено.