Не Заспивай, Дете

"Не заспивай, дете, ще ти разкажа приказка." каза възрастният клошар на замръзващото дете

"Студено ми е, искам да се стопля и заспивам, а кибрита ми свършва" отвърна момичето.

"Хайде да си представим нещо хубаво, слушай ме и ме гледай в очите," помоли уличният човек детето, което беше пътник за отвъдното.

"Не мога, заспивам, но искам да правя снежни ангели," отвърна момичето, чиито очи се затваряха от студа.

"Ще ги правим още сега." отвърна разстроения клошар.

*****

Имаше едно време девойка, която мечтаеше за семейство с няколко деца и съпруг, с които да правят снежни ангели. Като малка, на дамата не й беше позволено да стои до късно в снега, защото било опасно да не настине. 

Момичето обаче искаше да прави снежните ангели и не пропускаше при сняг да го стори. После настиваше и пиеше лекарства, но беше щастлива. Така беше и с хората, които срещаше. Даваше им щастие, всичко от себе си и се разболяваше от мъка след това.

"Как така и с хората, чичо?" попита момичето.

"Ще разбереш, когато пораснеш." отвърна клошаря.

"Аз не вярвам, че ще порасна, студено ми е сега и искам да заспивам." отвърна детето "Тогава ще мога да видя мама и татко заедно."

"Не заспивай, дете. Майка и татко са тук с теб сега." успокои я клошаря и те гледат. Тях обаче ги нямаше реално. 

Мъжът съблече горната си дреха и зави момичето, за да се стопли и остана само по потник и скъсани дънки в студа, но продължи разказа си.

Момичето порасна и все още правеше снежните ангели в снега. Живееше отделно от родителите си и беше доволна, че няма кой да я спира от тази дейност. Докато правеше снежните ангели, срещна мъжа на живота си. Ожениха се и им се родиха две деца. Като пораснаха, всички заедно правиха снежни ангели. Взеха си  домашни животни.

"Колко хубаво! И аз искам да стана майка с две деца, кучета и котки" усмихна се детето и отвори широко очите си. Клошарят беше на земята, побелял и почти не дишаше. 

Хората минаваха покрай двамата уличници и никой не им обърна внимание, макар че умираха. Тогава обаче дойде линейката, която клошарят беше извикал преди няколко часа, когато за пръв път видя изоставеното и премръзнало малко момиче в снега, което плачеше, защото не разбираше с какво е заслужило това отношение.

Линейката прибра двамата улични жители. Те се стоплиха и оздравяха. Настаниха ги в обществено жилище.

Родителите на момичето го бяха оставили, за да заминат в друга страна и да живеят по-богато. Клошарят беше изоставен от жена си, която взе двете им деца и го изгони от общия им дом, за да започне друга връзка с по-заможен мъж. 

И така, двамата доскорошни клошари станаха щастливо семейство, което правеше снежни ангели. След години момичето стана жена и се омъжи. Тя прие уличния мъж като баща и той я предаде пред олтара на съпруга й. Всички заживяха щастливо, правейки снежни ангели.

"Не заспивай, дете," разказваше винаги уличното момиче от миналото на децата си като бяха болни "Ще ти разкажа една приказка."

*****

Интересна история и част от нея  е базирана в реалността. Преди празниците винаги е някак мрачно и студено на фона на всичката изкуствена светлина. Много хора се правят на щастливо празнуващи, други не се хабят за това, а на трети им е все едно кой ден е от годината.

Така или иначе, да се изостави животно или човек от скука и заради пари на улицата, е жалко. Не съм сигурна защо масовата картина е такава. Пари се изкарват винаги, но любов да се върне или уважение да се спечели с тях някак си е криворазбрано и фалшиво. Поне по мое мнение. Човек не струва определена сума или количество време като инвестиция. 

Затова и аз съм "или всичко, или нищо" ако го усещам от отсрещната страна.

Хубавото е, че макар и в суровата действителност, все още хора със семейни ценности се намират, макар и при странни обстоятелства. Това ми дава капчица вяра, че все още има добрина.

Между другото, аз харесвам  "Малката Кибритопродавачка" - някак си е истинска приказка за времето си, а и за сега.  Да се живее със спомени и те да дават топлина е донякъде хубаво. Само с тях обаче не се живее, важно е и да се създават нови и общи в настоящето.

Миналото топли до време, а после има празнота, когато човек няма с кого да сподели нищо от живота си - дете, партньор, приятел, роднина или дори домашен любимец.

Като ходих на приюта до ПОДА-а Бургас видях доста явни кучешки истории на изоставени от стопаните си животни. Всеки ден слушам и за изоставени деца и възрастни хора физически или емоционално. Понякога без причина и на студа - в душите или на улицата. Кому е нужно? 

А  що се отнася до децата, може би е добре, че не се създават от хора, които мислят само и единствено за пари и себе си. Затова пък демографията си казва думата и скоро няма да има България, защото голяма част от жените не желаят да раждат деца, а мъжете да поемат отговорности за семейство. 

Такива са фактите докато голяма част от обществото се заблуждава, че най-важното за съвместен живот са парите. До някаква степен те са от значение, но не на 100 %. Обаче има  и нещо друго - поемане на различни отговорности, обръщане на внимание и разговори от сърце и душа с близките хора, ако ги има или има желание за създаване на такъв тип контакти.

Иначе всичко е един дълбок сняг  на чувства, време и суета. Затова и се правят снежни ангели от хора, които не се ценят взаимно и после настиват. Метафорично, отиват отвъд реалността - в своето въображение.  Понякога хората предпочитат да стоят там отколкото в действителността. И с право в доста моменти.