Госпожица за три дни

Навремето  имаше един хубав български филм "Господин за един ден". Той е създаден малко след като съм се родила, но съм го гледала като по-голяма и много ми допадна. А днес напълно ми резонира във връзка с мечтата ми да съм известна поетеса. И бях, за няколко дни. 

Затова и ми хрумна, докато бях в София да търся вдъхновение в метрото, именно за тази тема на моя блог пост "Госпожица за три дни" :) Но беше приятно и забавно в повечето случаи.

Основната идея тук е да споделя, че бях започнала да се вземам твърде на сериозно и е добре, че три дни се разхождах по "Витошка" и с дъжда, за да се върна към реалната ситуация на живота си. Наистина, хубаво е човек да се чувства известен, но от там идват и очакванията към него - да дава акъл като по-мъдър и успешен. Всички вярват на думите му, но не и той на себе си. Поне аз така го усещах, особено по време на разпита в съда.

Та, в София видях много интересни хора, но изпитах една огромна студенина от отношенията с повечето обитатели там извън моето приятелско обкръжение. Всяко кафене на "Витошка", което посетих ми остави добър отпечатък и спомен с близък човек. В някои заведения бях сама рано сутрин и наблюдавах града, но си струваше всеки лев  и се чувствах като у дома си до момента, в който излизах на улицата.

Докато минах през досъдебното производство, на което бях свидетел и всъщност това бе основния мотив да се озова в София като госпожица за три дни. Наистина, с всичките му гласения, срещи, кокетство и всички останали женски работи, бях неотразима жена, защото съм си автентична като личност, но някак си не се вписвах в целия фалш, който срещнах извън моята приятелска среда.

Беше ми много студено в София - от отношението към мен. На разпита ме гледаха като престъпник, в някои кафета като нахален човек, който задава въпроси. Определено, в столицата цари голямо снобство и презрение към онези, които видимо си личи, че не живеят там. Кому е нужно? Така и не разбрах, защото за всеки има място под слънцето или луната.

Иначе при срещите с моите приятели, които ми се видяха като единствените топли хора в този мрачен и дъждовен град,  можех да се отпусна и да съм искрена точно такава, каквато съм и това ми хареса. Липсваше ми човешкия контакт и общуване с мили хора, просто така "Как си? Гладна ли си? Искаш ли да поспиш?" Елементарни въпроси, които стопяват леда в сърцето и дават вяра в доброто у хората като не ги правят преследвачи на парични потоци или изгодни сделки на всяко ниво - физическо, емоционално, финансово и ментално.

Миналата година бях в София 2 пъти и тогава категорично си казах "Не, няма да стъпя там повече, ако не се налага. Гадно е." Тази година съм по-либерална. Да, студено е и мрачно, но пък има някои хубави места като магазина "Шареното копче" на "Витошка", откъдето си взех приличен тоалет, защото ми е навик като ходя на ново място, да си вземам дреха или бижу като сувенир. Този път си казах "Да, има хубави страни София, но ако не се налага, няма да идвам тук."

Та в този ред на мисли, бях софийска госпожица по "Витошка" цели 3 дни и донякъде ми хареса, но  това не променя фактите, че вечерта, където се прибирах да спя, свалях грим и тоалети , за да бъда себе си с близките ми хора. Нямаше смисъл да се правя на нещо, което не съм и това ме спаси да остана истинска въпреки всички мои успехи да не се възгордявам и стана неусетно сноб.

Всъщност, на това се научих от това посещение в София - да творя и да съм автентична, за да не изгубя себе си в преходните моменти на слава и популярност, които ми бяха мечта и ги осъществих, но едва ли ще продължа да поддържам със същото темпо напред, все пак имам още непродадени книги  от тиража "Mori Monologues", а и някак се чувствам объркано докато се адаптирам отново към моя си свят извън София.

Обаче съм благодарна, че видях какво е да съм в живот със сбъдната мечта и кратките житейски мигове на ежедневието, споделено с приятели и битови неща. Приятно е някак си и отпуска. А ми липсваше и женски ден, и някой да готви за мен. Всичко това изпитах като госпожица за три дни и бих искала да го сторя отново. Да съм обичана и обгрижвана, не помня откога не ми се беше случвало. Това наричам щастие.

Хубаво е човек да се изгуби на непознато място сред непознати хора, за да преоткрие някоя ценна и позабравена своя страна, и да се отърси от постоянния усет за това да се върши някаква работа. Да, винаги има ангажименти и графици, но човек с човека общува, не с тетрадки и телевизор. Успях да се отпусна в компанията на своите приятели. Оцених, че всъщност любовта има много и различни форми, но когато много боли, човек бяга от себе си и от болката в сърцето си, която приятелските разговори лекуват.

Така или иначе, моята роля като госпожица по "Витошка" за три дни беше забавна и свърши, както всичко в този живот. Докато прекосих половината София с метро линиите, които обърках, но все пак стигнах до Централната автогара, видях много съдби, хора и ситуации. Усетих негативно и безразлично отношение, защото гражданите очевидно предпочитат да са роботи, отколкото да упражнят човешко общуване. Затова и си оцених повече моята среда и личен свят, в който се върнах.

Хубавото е, че с престоя ми в София, научих много нови неща и се вдъхнових да пиша стиховете си, вече гледайки от друг ъгъл мястото, където живея сега. Определено видях голяма част от предимствата и недостатъците на живота в столицата и по "Витошка" и не, няма как  да вирея там към момента, въпреки че има много творческа мисъл, която воала на материалното увива до задушаване, за съжаление.

Щастлива съм обаче, че от "Шареното копче" си купих блуза с къщички, защото аз станах дом за новите си приятели, а и те за мен. Това всъщност беше най-важното ми откритие - да намеря  и стана пристан. Сродните души винаги се привличат и държат заедно, въпреки всичко. Защото домът не винаги е място, а сърце на приятел, любим или дори домашен любимец. 

А понякога, както мой добър приятел казва е по-добре просто да помълчим докато сме заедно и хванати за ръка, без да се задават въпроси. Просто споделено време, макар и в мълчаливо. Тогава душите си говорят и стават близки, особено когато не е мълчание тип "ignore". Ето тук е разликата на връзката между хората - някои игнорират, защото ги е  страх да не ги прецакат, а други мълчат, защото се наслаждават на момента, споделен с близък човек и това е ценното в живота.

За три дни играх на моменти роля, която не беше за мен и накрая отново си хванах химикала да пиша поезия, но се получи прекрасно. Дори се вдъхнових да започна по-скоро да рисувам корицата си за "Многоточия" у дома, с виното и джаза. 

Малко наподобява историята ми на "Господин за един Ден" - накрая човек остава със себе си, а главния герой с кларинета, аз пък със своето поетично перо.